Бяла ода за завистта и мечтите, или… мисли на глас след един фестивал
Е, завист, но все пак – бяла, творческа, предизвикваща… Искрено, благородно завиждах на ума, таланта, неуморимия труд, безпределния ентусиазъм и многото любов – към корените, традициите, бита… И мечтаех – да бъдем малко повече като тези апостоли, будители от Асеново.
Дали белите усмивки или алените китки,
а може би ромонът от ритми,
приятелска глъчка,
преплитащи се вкусни аромати и прегръдки,
разноцветни шевици и детски чуруликания,
делви, панички, гювечета,
неизменният захарен памук,
прелитайки извечното „Фалмис”,