Опит за нещо между пътепис и репортаж
     
От години с брат ми Гюро си мечтаехме да посетим земята на нашите прадеди от Банат. Образът на Винга, останал в паметта ни от разказите на нашите баби и дядо като завет от техните родители дошли от там, беше идеализиран и легендарен. Свято място! Желанието да видим Винга с очите си, да усетим духа и, неуморно будуваше в съзнанието ни. Два-три пъти напоследък за мене почти се уреждаше такова посещение и все се отменяше по някакви причини. Почти станах фаталист за това и за да не загубя завинаги мечтата си, договорихме се, без много шум и проучвания, да заминем за празника на Винга на 1 август тази година.

Речено-сторено! Но, все пак, не можеше да стане без помощта на самите вингани. Няколкогодишните проучвания и публикации на популярни материали за Чипровското въстание, бежанците от него и банатските българи и усилената взаимна размяна на информация с най-сериозния съвременен изследовател по тези въпроси за Винга, винганина Иван Ранков, ни осигуриха покана от общинския съвет да присъстваме на симпозиум за няколко важни годишнини от историята на Винга.

И в утрото на 31 юли малкият, но много енергичен и послушен „Форд Фокус” ни понесе от Враца към Видин. Докато се усетим, се намерихме на левия бряг на „тихия, бял Дунав”.

Румъния приятно ни впечатли с отлични пътища в нашето направление. Двупосочно шосе, но с голяма ширина и безупречен асфалт, прекрасна хоризонтална и вертикална маркировка, спокойни и дисциплинирани колеги-шофьори. Малко ни изненада първият контакт с набраздените бели ленти ограничаващи платното и предизвикващи леки вибрации и буботене, предупреждаващи шофьора, че се отклонява. Преди потенциално опасни участъци има подобни, но напречни предупреждаващи ленти. Много полезни въведения!

След Калафат маршрутът ни през Дробета-Турну Северин, Оршова, Мехадия, Карансебеш и Рекаш непрекъснато ни припомняше, най-напред за Излаз и Юриц, където са се преместили павликяните от Крайова, и между които минахме без да можем да ги видим, и след това за тежкия им изгнанически път и първото им зимуване в Банат. Часове от пътуването преминаха между планинските ридове на Карпатите, стигащи до Дунав за да се продължат на другия му бряг, вече като начало на нашия Балкан. След като напусна планинските дебри, пътят се понесе, все по долината на река Тимиш и покрай склоновете на банатските планини, чак до Лугож. Северно от Лугож се разделихме с Тимиш и се отправихме към главният град на Банат Тимишоара, пазещ още спомена за най-успешния си кмет, банатския българин Карол Телбиз и за епископа от чипровско и орешко потекло Никола Станиславич. Покрай модерни сгради на големи западни компании пресякохме чистите и благоустроени покрайнини на града, излязохме на стария път за Арад и скоро в далечината се появиха познатите ни от фотографии величествени камбанарии на винганската католическа църква построена през 1892 г. от нашите прадеди.  В миналото пътят е минавал през центъра на Винга. Сега е изнесен от южната и страна, през поляната, където някога в неделя и на други празници са танцували вингани в сянката на тополите. На същата поляна днес е и мотелът, пред който спряхме за да се ориентираме, и в който нощувахме за времето на гостуването.

Пристигнахме за малко над 8 часа, като спазвахме ограниченията на скоростта и два пъти спирахме за кратко.

 
Вечерта нашите домакини дадоха вечеря на терасата на мотела за чуждестранните си гости, а главните такива бяха от групата на директора на Историческия музей в хърватското градче Нашице, и за наша милост. Мнозина читатели ще се зачудят: Защо пък Нашице и каква връзка има с Винга?

В Нашице има две сериозни български следи.
Там е големият дворец на графове Пеячевич, получили титлата като родственици на предводителя и героя от Чипровското въстание 1688 г. барон Георги Пеячевич.

В Нашице е завършил дните си и е погребан българинът Еузебио Ферменджин (1845-1897), при последното му пътуване от Рим към родната Винга за да види майка си. Роден е и е кръстен във Винга с името Мартин. След тамошното манастирско францисканско училище, през Радна и Бач, той завършва духовно образование във Виена през 1868 г, където получава и монашеското име Еузебиус (Еузебио).

Като свещеник служи във Винга (1877 г.), после като преподавател в Бач и Бая, като лектор  в Дева и отново като преподавател в Нашице. Участва в избора за провинциал през 1890 г. в Будапеща, получава 5 гласа и от там като генерал-визитатор на ордена заминава за Рим за да представлява интересите на францисканските манастири от целия свят. Висшите длъжности във Францисканския орден и неуморния му изследователски дух са основата за достъп и намиране на  важни документи в архивите на католическите провинции и на Ватикана. Така става изследовател-историк, извършва гигантска работа, трудна дори за цял екип, приет е за  член на Южнославянската академия на науките, съставя безценния сборник документи АСТА BULGARIAE ECCLESIASTICA AB ANNO 1565 USQUE ANNUM 1799 и подобни сборници от документи и за Босна и за Хърватско и други трудове. Неговото честване беше главната тема на тазгодишния вингански симпозиум и най-представителната част от традицията „Ден на Винга”, отбелязваща подписването на тържествена грамота от императрица Мария Терезия на 1 авг. 1744 г, с която се обявява селището за привилегирован град Терезиополис.

Преди вечерята за опознаване с група мести българи, бяхме представени на кмета на Винга, нашият домакин Иван Ранков ни заведе да видим родната къща на Еузебио Ферменджин, отбелязана с паметна плоча и ни даде възможността да разгледаме най-голямата винганска забележителност, огромната и красива неоготическа църква. Живите впечатления от църквата гледана отвън с две думи са: съвършенство и красота. Неволно преклонение пред хората създали това архитектурно чудо ни обзе, когато се изправихме пред 62-метровите камбанарии, чиито върхове е трудно се обхващат с поглед отблизо. Нови чувства се добавиха вътре, под 35-метровия свод, пред сдържаната, по католически строга, но изключително фина и въздействаща вътрешна украса. Връх на чувствата, породени в нас от този храм на светлата вяра, донесе посещението ни на „кора”, издигащ се високо на източната стена.

Там младият свещеник Стоян Мирчов изсвири на органа и изпя за нас няколко мелодии с пригласяне от двама от новите ни приятели от Винга. При пълна сила на великолепния 123–годишен инструмент, вълните на многогласната мелодия съвсем осезателно уплътняват въздуха и действат омайващо и извисяващо дори и на нерелигиозен човек.

На следващата сутрин, в заседателната зала на кметството, тържествено украсена с румънското национално знаме, румънския герб и знамето на Европейския съюз, заприиждаха многото специално поканени гости и местни жители. Всички присъстващи получихме свитъци материали за Симпозиума, а прекрасните младежи Рафаела и Франци, в разкошни вингански носии на ансамбъл „Българче”, окачиха на гърдите ни кокарди с лика на Еузебио Ферменджин. По дължината на една от стените на залата бяха наредени табла с фотографии за Еузебио Ферменджин, на фабриката за бонбони и шоколади „Винга” и малка изложба с портрет и издания на поета Франциск Винган.

Симпозиумът протече при почетното присъствие на кмета на Винга г-н Негрей Йоан и под ръководството на г-н Иван Ранков. Той беше оглавил и лично направил почти цялата организация на Симпозиума, а по време на самото му провеждане изнесе голям обем информация извън докладите и допълнения и тълкувания по тях. Очевидно е голям авторитет,  идеолог и водач в днешния вингански духовен живот.

Докладите представиха различни страни от живота на Винга, векове държала първенството в духовността, българското самосъзнание и материалното благополучие сред банатската българска диаспора. Освен споменатата вече годишнина от рождението на отец Еузебио Ферменджин, с тях бе отбелязана и годишнината на поета Франциск Винган възпял Винга, юбилейните 50 години от първия випуск на винганския лицей и негови забележителни: директор и преподавател по български език, 130-годишнината от началото на производството на шоколадовите изделия „Винга” подслаждали живота и на императорския австро-унгарски двор до последните му дни, разгледани бяха от хералдически ракурс въпросът за герб на Винга-наследник на герба на Терезиополис и гербовете на чипровските колонии в Крайова, Римник и Брадичени, стана дума и за спорта на младежите от Винга.

Докладваха:  Мокуца Георге, Лидия Лучевняк,  Кочуба Виктор, Догару Октавиан, Мурешан Августин, Унгуряну Елена, Силаги Думитру, Пътрашку Йоан, Труцъ Хория.

Иван Ранков разказа за забележителните банатски българи Иван Ферменджин, роден във Винга, и за Андрей Лилин, отраснал там.
Иван Ферменджин (1895-1955) тръгва по пътя на духовното образование, но преди последната година във францисканския университет в Инсбрук го напуска и в родната Винга става църковен органист и певец с рядко красив и силен глас. Вингани много го харесват и го приемат като свой водач. Основава земеделско дружество, хор, издава свой „Banatsсi Вalgarsсi Кalindar”, неведнъж е избиран за кмет на Винга, участва в организирането на Арадския национален архив и събира най-важните документи за Винга в томовете, които и сега се ползват, през 1932 г. започва периодично издание „Nasta nedele”, от което заради болест излизат само два броя, заедно с младия Карол Телбиз участва в издаването на „Banatsci Balgarsci Glasnic”.

Андрей Лилин (1915-1985) се преселва с родителите във Винга и от там продължава образованието си в Клуж и в Тимишоара във висшето училище „принц Евгени Савойски”, където научава съвършено немски език. По време на ІІ св. война ръководи немско училище във Винга, пише научни трудове на немски език преведени и на румънски език. Занимава се с журналистика и стига до длъжността главен редактор. За дейността си има много награди. През 1984 г. посещава Чипровци за 260–ата годишнина от основаването на чипровското училище, в което е учител Иван Лилин. В него силно се разпалва българското самочувствие.  
Гостът от Нашице Сречко Перкович предаде на Винга голям маслен портрет на Еузебио Ферменджин.

На коктейла след симпозиума, под звуците на хубава инструментална музика изпълнена от дует от Арадската филхармония, се разменяха адреси и телефонни номера, а с хърватите от Нашице си обещахме да се срещнем на 5 септември на празника на Чипровци, където те още не бяха ходили.

Сутринта на втория ден, пожелахме да посетим гробището на Винга, с надеждата да открием там паметниците и да се поклоним пред гробовете на наши прадеди. След час обикаляне под жаркото слънце на малка част от огромната територия, трябваше да примирим, че дори  и да са оцелели, след като и последният представител на рода е напуснал Винга, само при много голяма случайност можем да ги намерим и се отказахме от намерението си. По сенчестата алея се върнахме назад, към един широк площад, на който се провеждаше традиционно за този ден изложение и няколко състезания на местни хора и гости от други селища от Румъния и Унгария. Тук нашите домакини Иван Ранков и Франциск Драгинов ни показаха детската градина и началното училище, които някога са посещавали. И до днес тези едноетажни, но добре подържани и оцветени с весели бои сгради действат като такива, за което уведомяват табелките на фасадите им. Не само във Винга, но и навсякъде, където минахме, се подържат и обитават, навярно модернизирани отвътре, къщи много по-стари от тези построени от основателите на Асеново.

В единия край на площада, край асфалтовия път, бяха подредени в редица няколко големи, полусферични, чугунени казани, висящи с вериги на двуметрови железни триноги. Около казаните се суетяха най-ранобудните състезатели, готвачите на гулаш и паприкаш, разбъркваха къкрещите си произведения, обилно изпълнени с късове месо, добавяха подправки и регулираха силата на огъня. Някъде към обяд комисията трябваше да дегустира и каже тежката си дума и след това ястията да бъдат раздадени на посетителите на празненството.

В сянката на дърветата многобройни кафези с гълъби и домашни птици от разни породи спираха вниманието на познавачите и най-много на децата, с пъстри цветове, яки, качулки и гащи от пера.

Оградени с бали пространства пазеха народа от показваните породисти говеда и най-вече млади животни.

Най-голямата атракция бяха впрегатните коне. Някои теглещи файтони, други  леки каручки с ресори, трети водени на повод, с красиво извити шии, разкошни гриви и опашки и бляскав косъм, радваха посетителите и затрудняваха журито в избора на най-красивите и заслужаващи наградите. Имаше огромни на ръст коне, навярно потомци на онези, които, сами бронирани, са носили облечените в стомана рицари в похода им под патронажа на Владислав ІІІ и командването на Ян Хунияди към фаталната битка при Варна през 1444 г, имаше и от породите тежковози, влачили най-големите топове по бойните поля на наполеоновите войни, имаше и такива, които не впечатляваха с размери, но се движеха с грациозност, достойна за теглене на кралски каляски.

След края на обиколките за оценки и решението на журито за победителите, главно унгарци, някои зрители имаха късмета да ги повозят в тръст около площада.

От съвсем близо, от няколко метра, изгледахме най-динамичното състезание, на противопожарните команди на Винга, Стар Бишнов, съставното на Винганската община село на етнически унгарци Майлат и съседното на Винга село Орцишоара.

Четирите противопожарни коли си пробиха път със сирени и светлинни сигнали между запътилите за празника вингани. Най-напред млади доброволци „помпиери”, както в Румъния наричат пожарникарите, направиха демонстративно разгъване на линия за подаване на вода и медицинско спасяване на „припаднал” от борбата с огъня. След тях, професионалистите, по ред, демонстрираха своето майсторство. Група млади хора в пожарникарски униформи, не участваха в демонстрациите и в състезанието, но пък бяха много красиви и се снимах се за спомен с две от момичетата.

Същата вечер, на голяма естрада в парка пред кметството и църквата се състоя голям концерт, в който главна роля имаше днешната голяма гордост на вингани-ансамбълът „Българче”, посрещан с възторг из Европа и Азия. Като сменяха костюмите,  момичетата и момчетата представиха български танци от Банат и от България и танци на други народности. Представиха се състави от съседни селища и други изпълнители.

Празникът завърши със среднощна заря. Като ежегодно присъстващ на 1-во юнските илюминации във Враца признавам, че ги надмина по продължителност.

Празникът отдаде необходимата почест на нашите далечни прадеди, възродили селището и направили го през един период от началото на неговата история второ по значимост в Банат след тогавашния град-крепост Темешвар. Днес българите във Винга са едно от малцинствата там и  полагат сериозни усилия, за да защитават особените си място и принос във винганското общество. Водачите им намират пътища да инициират, организират и осигуряват финансово изявите на българското присъствие.

С края на „Денят на Винга” завърши официалната част от нашето посещение. Оставаше втората част, изследователската. Бяхме решили да проверим възможностите за издирване на корените на българските потомци на вингани във винганските архиви. Мисля, че е същото за потомците и на другите банатски българи. Това се оказа възможна, но много трудоемка и висококвалифицирана задача, по силите на твърде малко хора. Но за това архивно „приключение” е по-добре да напишем отделен материал, в по-строг и делови стил. Тук само искам да вметна един любопитен за читателя факт от двете ни пътувания до Арад.
При навлизането в града се минава през един железен, очевидно старинен, мост, за който се знае, че е същият легендарен мост построен със стотици хиляди златни флорини кредит от Винганската банка и останал като паметник на някогашната винганска заможност, защото Арадската община отказва да върне кредита под предлог, че мостът улеснява вингани при пътуването им до важния за тях Арадски пазар.

Накрая ми се иска да отдам дължимото на хората, които срещнахме в Румъния.

Първият ни контакт беше с граничен полицай, който едва ли не се развесели, когато разбра за целта на посещението ни и с усмивка ни пожела приятно изкарване. Малко объркване на пътя в предградията на Тимишоара разрешихме след разясненията на таксиметров шофьор, който се оказа, че разбира немски език. След пристигането ни лично кметът на Винга ни прие. Първото ни пътуване из Арад бе съпроводено с малко нарушение на едно кръстовище, но полицаят, чиито джип „засякохме” неволно заради липса на видимост, спря и учтиво ни даде път. Директорката на националния архив в Арад, наистина заради авторитета на Иван Ранков, но „прескочи” формалностите за предварителна заявка и ни разреши да ползваме едно от шестте работни места за външни лица още при първото ни посещение. Добродушно усмихнат полицай с очевидно неудобство ни спря да фотографираме хидровъзела „Железни врата”. С пожелание: „Приятен път!” ни изпратиха и на излизане от Румъния.

На нашите сънародници, които срещнахме през дните на престоя си, мога само благодарно да се поклоня. Всеки от тях, а най-много Иван Ранков, за повече или по-малко време, заряза личните си задължения и даде нещо от себе си за да ни бъде в услуга и да ни направи компания. Франциск Драгинов, едър зърнопроизводител, чиито работници усилено оряха нивите, все намираше време да провери дали в мотела всичко около нас е наред и ни съпроводи на състезанията на „деня на Винга”. Заради работата в архива и дългите часове обработка на данните взети от там, не успяхме да откликнем на всички  покани от хората. С някои от тях вече се бяхме виждали в България. С Иван Ранков, на два пъти за кратко, в Чипровци и имахме вече споменатото сътрудничество на историческа тема, с Франциск Драгинов, Петър Романов и Никола Бегов разговаряхме в читалището на Асеново на 1 ноември 2013 г, Петър Делин беше гост в дома ни в Асеново през далечната 1992 г. С вечно усмихнатия Себастиян Тодорович, отец Стоян Мирчов, Никола Новков и Никола Смоков се запознахме сега, във Винга, при различни случаи. Няколко думи отделно искам да кажа за „чичо Рашко”, както го нарече Иван Ранков.

Докато пред къщата на Еузебио Ферменджин заедно с хърватите четяхме паметната плоча, при нас дойде от съседна къща един мъничък, спретнат старец със блеснали очи. Слушаше обясненията на Иван Ранков и в същото време ни разглеждаше с любопитство. Бързахме, не се представихме и не се ръкувахме с него, за което и сега съжалявам, но завинаги ще  запомня този българин на име Рафаел Лебанов. Навярно и на него, както на Никола Смоков на площада с изложбите и състезанията, му е било „драго да чуе българска хуртъ”. Във Винга, те са у дома си, но има много неща, които ги теглят към България и съдбата им е по-сложна отколкото нашата, които сме тук. Последната ни сутрин във Винга чакахме пред мотела Иван Ранков за да отидем в Арад и лично изпитахме един от техните проблеми. Докато обсъждахме с брат ми плана за деня, един от закусващите през няколко маси работници със сини гащеризони на два пъти, със строги жестове, ни направи знаци да замлъкнем. Не му харесваше, че говорим на нерумънски език. Ксенофоби е имало винаги и навсякъде, но тази случка още повече издигна в очите ми българския дух на нашите банатски братя отстояващи векове българщината във все пак чуждо обкръжение.

Разделихме се с Винга и нашите домакини, стари и нови приятели вингани, с чувството, че желаем отново да отидем там и всекиму друг, който го желае, горещо му препоръчваме да я посети, дори само както екскурзиант посещава едно забележително място, част от българската история. А във Винга историята витае във въздуха с духа на първите заселници от Чипровско и техните потомци.

Винга/Враца/Плевен

Текст: Александър Антонов Лавров

Фотографии: Гюро Антонов Лавров