Католическият вариант на българската култура - Глава 2 - Езикът

Съществуването на различните светове се обуславя от наличието на мисловна реалност, която построява по своему отсетите от общия поток факти. Различните интерпретации на историчността се преплитат с възможните варианти на построяване на собствена картина за свят, която да представя особеностите и спецификите на създателите й. Онтологичната херменевтика вече е дала разбирането за свързаността на езика с проблема за съществуването като битийност и роенето на световете, родени от хаоса чрез подреждането на езиковия изказ в уникално творение. Моделът е зададен още в сакралната формула "В началото бе словото", за да премине с поразяващи последици през живота на човечеството и да осмисли цялата верига от събития, наситени с битки за извоюване на именно това "свое" право на изговаряне на собственото присъствие в крещящото кълбо на човешката общност.
Неистовото желание да бъдеш се свързва със стремежа да се приобщиш към останалата част от човечеството, която неотклонно създава представите си за единствено стойностното битие и се старае да ги огласи така, че да достигне до най-съкровената същност на всички неприобщени, внушавайки им чувство за непълноценност и нищожност. Тогава, следвайки зададените модели, дадена общност започва да наслагва багрите, обрисуващи нейната същност, смесвайки външни влияния и кодирани в съзнанието стереотипи. Натрупването на достатъчно такива представи, вербализирани до припадък и накарали общата маса да слее собствения си ритъм със задаваната и внимателно направлявана мелодичност на съзнателно изгражданата хармония от възгледи за собственото битие, създава общо минало, което се превръща в основа за поява на явления, сътворяващи свода на  уникална по своята същност култура. Спецификата й се обуславя от доловената интуитивно нагласа да се търси свещеното в пределите на очертаното минало, завръщането към което, в моменти на криза, събужда есхатологични перспективи за историята, чието напомняне има за задача да върне началното състояние на изградения и обявен за свой свят. Балансирането между заплашеното от разпадане настояще и устойчивото, но само в идеалния мисловен модел, минало е задача на интелектуалния елит, който да осъществява с действията си възможната реалност на бъдещето.
Опасността от забравата, която постоянно заплашва да залее все по-големи територии от изминалото време, принуждава връзката между частите на изграждания свят да се поддържа отворена или поне да се спазват определените за подобно ритуално сливане на времената изисквания. Отчуждаването от нашите собствени образи в предхождащите настоящето етапи заплашва целостта на представата за идентичност, благодарение на която се крепи единството на общността. За да са активни всички индикатори, по които е възможно някакво точно фиксирано самоопределение е необходимо едновременното им съществуване в колективната памет, осигурявано единствено чрез непрестанното "припомняне". В развитието на една общност моментите, белязани със знака на сакралното и разположени в началото на Времето, са изтеглени от тъмната ниша, за да насочват особената красота на съчетанието от цветове и превръщането им в лъчезарната светлина на "разказването за себе си", Създаденият механизъм на говоренето, което способства за съхраняването на скритата под пластовете днешна събитийност изначална вярност към някакво особено състояние на духа, гарантира относителната единност на световъзприемането. Представата на другите за състоянието и спецификата  на една общност се определя от способностите и съзнателните усилия на членовете й да опишат най-подходящата за външни наблюдатели картина, която не винаги съвпада съвсем точно с истинската структура, гледана отвътре. Същевременно и другата страна се чувства задължена да даде своето мнение за наблюдавания обект, без да отчита изкривяванията на рикоширалите образи. Състезанието по изящна словесност може да продължава до безкрай като двете страни все повече се опиват от витиеватите си описания и обяснения на чудото, наречено общност, а в резултат на това определените за първоначални мнения обрастват с множество интерпретации и наплодяват всевъзможни съществуващи паралелно светове. Разминаванията и неразбирането се обясняват с липсата на обратна връзка, която дори и да не би намалила разслояването, поне би отворила границите и направила възможно не само вслушването в другото мнение, но и гледането в очите, което предполага вече не говорене само за себе си, а разговор.
В лавината от въпроси, описващи посредством отговорите си желаната представа за собственото битие, изпъкват два основополагащи, които би следвало да се смята, че няма да се огънат под напора на взряващото съмнение във всичко сътворено чрез словото. "Къде сме и кои сме"²² са въпроси, които се опитват да поставят стожера на ясната определеност на нашата същност, а еднозначните отговори ,че "сме на земята си и сме българи"²³ изобщо не могат да бъдат приемливи с едностранната си категоричност за раздвоеното съзнание на значителна по големина част от българския етнос. За всички периферни групи, които осъзнават своята непълна принадлежност към официално постулираната знаковост на цялостната българска общност, възможните отговори вече не са толкова изначално зададени и неподлежащи на обмисляне. Ако нямат проблеми с осмислянето на територията като собствена, то ще се лутат в спомените, изграждащи колективната им памет, населени с призраците на насилствено или доброволно потурчени българи; на приели католицизма еретици, оказали се за пореден път извън общоприетото; на неможещите да повярват, че са изоставени, чеда на родината при някое поредно разкъсване на свещената България.
Когато не могат да намерят себе си в гънките на надипленото под влиянието на различни намеси знание за собствената си същност, тези уплашени в самотата си различности се хващат здраво за спасителната нишка на третия важен въпрос: Защо сме такива? И тогава се появяват текстовете, които идват да дадат отговора, или по-точно множеството различни отговори, които същевременно страшно си приличат в желанието да докажат особената избраност на дадените общности и чувството им за мисия. Връзката с официално признатите и спокойни в стабилната си идентичност българи, дори и непризнавана директно, се спотайва в самото "Защо?", което безспирно измъчва съзнанието, ненамалявайки силата на напрежението от раздялата.
Българското започва да се мисли като система от варианти, всеки един от които претендира за най-истинното представяне на същността. Непоносимостта и противопоставянето далеч не са подходящите посоки, в които да се насочи градивната енергия на ангажираните с общностното оцеляване, макар че известна доза отграничаване от заобикалящите е първата необходимост за запазването и оформянето на появилия се вариант.
Запитаме ли се защо в неголямото пространство на българския етнос са възможни толкова разноречиви присъствия, опитвайки се да се върнем към корените, от които се храни мощното дърво на нашия общ свят, ще открием типичният за шаманисткото съзнание възглед, че многоликостта идва от различните начини да се говори за неизразимото. Само отчитането на тази специфичност може да направи възможно вярването в необходимостта от представяне на "различни начини да се говори за българското и всички са равнопоставени в усилията си да се борят за отстояване на единството и целостта на българския етнос" (Караджова 1998:2)²⁴. Загубвайки дори една малка част от цялото, която се изживява като особена реалност, признаваща или не принадлежността си към общобългарския по своята същност свят, ще нарушим равновесието, което крепи присъствието ни във времето. Осъзнаването и признаването на равнопоставеността на вариантите ще даде отговори на въпросите за начините за оцеляване. Ако разберем подбудите и наслагваните от векове нагласи на всички изживяващи се като горди и недостъпни в отхвърлеността си български общности, ще открием огромната добре прикрита болка и самотата на избралите да бъдат различни.
Всяко излизане от сферата на официалния вариант е породено от някакво неприемане на основополагащи постановки и желание да се представи другата гледна точка към събитията и особеностите на културното развитие. Избралите католицизма български еретици се превръщат в особено подвижна в схващанията си общност, формирана от смесването на двете конфесионални принадлежности. Католицизмът със своята универсалност и приспособимост е развил до съвършенство способността да излиза от кризите и не само да чертае посоките, но и да извървява успешно предначертания път. До началото на протестантизма през XVI в католическата религия е била пряко асоциирана с политическата власт, а подобно единадесетвековно практикуване в дебрите на световната дипломация оставя следи в цялата изтънчена и добре премерена дейност на католическите свещеници. Високата степен на вътрешна интелектуална съгласуваност, съчетана с удивителната приспособимост към различните култури дава невероятни резултати не само при процеса на приобщаване към една толкова мощна структура, а и при последващите направляващи намеси. Наддържавна религия, която умело използва заложеното като основа във всяка общност, за да изгради света на своята цивилизация, поемайки в себе си и трансформирайки заварените парадигми. Разкривайки себе си по различен начин на всяка от конкретните общности, католицизмът печели със способността си да имитира самите тях, карайки ги да вярват, че винаги са принадлежали към цялото, но просто не е имало кой да им каже.
Католическата църква е приела правилото никога да не дава готови решения, а да формулира принципи, които да довеждат общностите до намирането на единствено възможните за тях решения, които произлезли от собствената им среда ще успеят да проникнат много по-бързо и дълбоко в съзнанието, отколкото ако бяха наложени с категоричността на единствено верни внесени отвън представи. Осъзнаването и приемането на тази стратегия винаги гарантира верността на паството, което вижда спасението си в благодатната намеса на църквата и все повече започва да оценява просперитета и самочувствието, давани от съзнанието, че са граждани на света. Формулираните ръководни принципи водят до различен избор в зависимост от различната културна среда, но това не притеснява стратезите на човечеството, поне докато не решат да поразчистят и внесат малко градивен хаос с някой и друг конфликт на етнична или верска основа, който поражда отцепването на нови светове.
Нееднаквите резултати и получените варианти от трансформациите при съчетанието на еретическата и католическата религиозни системи при отделните клонове на българската католическа общност са обект на анализ на настоящото изследване като бъдещото целенасочено проникване в дълбините на самосъзнанието ще представи една от възможните картини на идентичността, видяна от позициите на "гледането отвътре". Особеното място на българите католици в общата схема на българските светове се определя от двойствения им статут, свързващ ги с противоречиви по своята същност философии на етнично определената официална култура и потърсилите правото си на поява пред света нейни варианти. Опитът им да преодолеят напрежението от противопоставянето никога не се увенчава с пълен успех, но пък е гаранция за появата на специфична и уникална издънка, която не се отказва от борбения си характер в отстояването на правото да притежава свой собствен български свят.
Успехът в това начинание се определя от първенствуващата роля на езика като основен инструмент за изграждане на "нашата" представа за битието ни. И тогава се появяват резултатите от различните "начини да се говори", а неприязънта към нароилите се варианти може би идва от претенциите им да представят българското мислене по свой начин. Така става възможно обявяването от проф.Стойко Стойков на втория книжовен български език, използван от българите в Банат. Това, че носи български определител донякъде е чиста случайност, особено като се отчете пълното припокриване, което осъществява конфесионима павликяни над другите две части от общностната същност - българи и католици. Оставеното за вътрешна употреба наименоване на езика като "палкенски" при изнасянето навън придобива по-приемливата за някои среди оцветеност и се превръща в оповестено български, но с известен привкус на чуждестранност, носена от прилагателното "банатски". Постоянно декларираното несъгласие за приравняване с общата маса изостря отношенията и по границата, където се докосват противоположните схващания, нерядко хвърчат искри от неудържимото упорство на "палкенете" да налагат признаването на особения им статут. Самочувствието (особено ако е подсилено с вярата, че са устояли на асимилациите в чужбина и са се завърнали в родината, пренасяйки през вековете огромната ценност на собствения си инат и инстинкт за оцеляване) набивано в очите на "горките" немърдали от местата си послушни представители на официално признатия православен вариант, предизвиква буря от недоволство, на която разглезената от привилегии местеща се общност отговаря със смразяващо пренебрежение.
Продукт на особеното алхимическо съчетаване на влияния и заложени нагласи, българските католици умело се справят с преминаването между световете, защото в съзнанието си те са членове на поне две "въобразени общности"(Андерсън 1998). Приобщаването към трансевропейското единство посредством католицизма и отваряните от него врати, и наченките на национално събуждане от времето на Чипровското въстание, които по-късно ще държат посоката на поредица от възраждания, тълкувани като възможен  стремеж към оформяне, ако не на отделна нация, то поне на обособена група със специални изисквания, не спира да буди противоречиви тълкувания. Страхът от някакво изявено национално чувство, различно от българското, е неоснователен, а увереността в това ще се увеличи, ако по-добре се познава специфичното мислене на раздвоените представители на общността. Единствените, които биха могли да постигнат пълното обособяване чрез излизането извън пределите, където е възможен досег с нежеланите събратя, са изселилите се в Банат католици, но дори и те не напускат духовните територии на родното, защото остават в границите на Българската францисканска провинция. Целта никога не е била да се противопоставят на останалото на юг от Дунава население до степен на пълно отричане, а по-скоро да покажат възможния начин за съхраняване на съкровената същност, използвайки всички налични средства в битката с обкръжаващите ги и заплашващи да нарушат целостта настъпващи влияния. И до днес атмосферата, в която навлизат посетилите българските селища в Банат, поразява с невероятното излъчване на силна енергия, която кара жителите им да се чувстват по българи от другите. Това съзнателно затваряне и нагнетяване на постоянно изговаряни представи с консервативна педантичност е единственият начин да оцелее модела на паралелния свят на българите католици.
Когато през XVII в. католицизмът се завръща с нови сили да прокарва идеите си в българските земи, той вече е обогатил собствените си представи за това как трябва да се печелят съмишленици. Старите класически общности, изградени от единството на свещен език, какъвто е латинския, са с разклатени устои след появата на протестантството и нуждата от приспособяване издига всекидневните езици в ранг на нови кодове за фиксиране на словото. Само мъртвият език може да бъде смятан за "език на истината", защото знаковата му същност го прави разбираем и единен за голямо количество хора, а издигнатостта му над профанния свят превръща писаното слово в сакрална връзка с божествения надземен ред. Латинският език, употребяван през XVII и XVIII в. в България, Хърватско, Сърбия и Румъния, губейки позициите си под напора на нарасналите нужди от писано слово на достъпния за масовия читател всекидневен език, отстъпва мястото си, но задава примерната схема, към която ще се съотнася всяко нововъведение в езиковото пространство. Превръщането на местните говори в наситени с подобаваща святост "апостолски диалекти", насърчавано от Рим още по времето на Методий" (Конев 1994:7) обособява книжовни езици, които се възприемат като не по-малко свещени от високия латински. Представата за единствено вярното изговаряне и записване на словото при мъртвите езици не допуска мисленето за напълно обособени от езиците светове, в които всички видове знаци са равнопоставени и взаимозаменими, независимо от непрекъснато роящия им се брой. Записваният с латиница диалектен вариант на българския език, които използват католиците веднага добива сакралност, защото се възприема като признатия за тази общност език на истината. Дори само издигането му на подобна висота го лишава от каквито и да било претенции за национално обособяване, защото притежава неугасващия импулс на покръстването, по своему напълно чужд на национализма. Характерните за павликяните способности да налагат своите възгледи за света на всички, които попаднат по някаква случайност в тяхното обкръжение ги правят превъзходни образци на сполучилия експеримент, демонстриращ способността за самостоятелно развитие на малка затворена общност с номадски нагласи. Попиващи разнообразните външни влияния, те  ги трансформират в специфична културна реалност, интересна с особената си паралелна поставеност спрямо другите варианти на българската същност.
Добре доловеният механизъм на влияние върху изграждащата се общност чрез целенасоченото сакрално формиране на основополагащи представи и структури, които да гарантират самоподдържането й във времето превръща направляващата роля на католическата църква в последица от обстойно обмислена и преценена дейност. Тази сакрализация на всичко случващо се в затворения свят, което винаги се превръща в писано слово, за да повиши още повече ценността си, е отлична примамка за поставените извън общността. Интелектуалният елит, църковен и светски, успява да налучка нежните струни на самолюбието, които веднъж приучени да откликват, после сами ще изискват точното съответствие при възобновяванията на зададения модел. Затрупването с огромно количество литература, първоначално  в преобладаващата си част свързана с църквата - молитвеници, календари, сборници с църковни песни, а в последствие и учебници, вестници, има една единствена цел да накара членовете на общността да запазят езика си не само като говорим, но и като функциониращ посредством писменото си представяне.
Когато в разноликото и гърмящо ежедневие се срещнат двама представители на разглежданата общност, те успяват да се разпознаят, използвайки кодираното послание в поздрава, характерен за всички католици, чрез който се легитимират като принадлежащи към "истинската вяра" на римокатолическата църква. Буквалният превод на католическият църковен поздрав "Laudetur Yesus Christus!" е "Хвален да бъде Исус Христос!", който за "палкенете" се е превърнал в заредена с ударна сила дума: "Фалмис!". Отговорът гласи "Laudetur semper!" (Похвален да бъде винаги!), а при най-интензивно употребяващите го католици звучи като "Uvec falin!" или "Uvec falim!"("Во веки веков ще го хвалим!") в зависимост от това къде отговарящият иска да постави ударението - дали върху независещата от нас символна стойност на Сина Божи или върху нашето активно отношение към него като приобщаване и лична ангажираност към неговото присъствие във времето.
Веднъж установената посредством езика въображаема общност задава правилата, по които представителите й, дори и да са само двама, успяват да възстановят още в първия момент цялото пълнокръвие на своя особен свят. Рязко отграничавайки се от заобикалящите, който разбират, но не могат да говорят на заливащия ги с мекостта си диалект и трудно следят мисълта, осъзналите се като осенени от особено превъзходство членове на общността не пропускат възможността да демонстрират самочувствието си на свободно преминаващи през установените езикови граници между световете.
За окончателното разбиване на илюзиите на непосветените, че е възможно да се докоснат незабелязано до съкровището на специфичната култура и да преминат лесно "отвъд" в света на паралелния вариант, е приложена стратегията на използване на латиницата, която при пръв поглед отпраща мисълта към всичко друго, но не и към представата за писано българско слово. Ако все пак желаещият да установи връзка се вгледа по-внимателно, преодолявайки обръщането на нагласите си да възприема българската реч с общоприетите букви на кирилицата, пред него ще се разкрие омагьосания свят на различния начин да се говори.
Диалектът на католиците в България, интимно назоваван от носителите си като "палкенски", придобива функцията на най-главния индикатор, по които се класифицират имащите право на постоянно действено присъствие във въображаемия свят и тези, които могат само да наблюдават случващите се събития, отчитайки някакви резултати. Правейки си труда да анализират видяното, може би забравят, че законите, които действат в общността едва ли са толкова лесни за обяснение, без да се вземе под внимание спецификата на самосъзнанието.
Превърнатият в свещен език за католиците, диалектният вариант се натоварва с особени функции. Като "език на истината" за определена общност, която посредством него изгражда своя свят, но същевременно и се стреми да изпълнява мисионерски задачи, разпространявайки специфичните представи, които крепят единството на изграденото. Стремежът да се разпространи, да навлезе във всички нива на културната сфера, да създаде въобразената общност на езика, която може да се възстановява независимо от това къде живеят нейните представители. Държавата, официалният език, на който комуникират със заобикалящите ги, се отдръпват на заден план, когато е налице установена връзка с други членове на общността. Светкавичното обръщане на начина на изразяване херметизира свещеното пространство, породено от езика, което има способността да претопява пришълците и да ги превръща за кратко време в по-големи патриоти от самите членове на общността, които принадлежат към нея според законите на произхода.
Установеният принцип сред българите в Банат, според който в случаите когато е налице брак с външно за общността лице, то трябва да приеме в най-скоро време българско самосъзнание, колкото и парадоксално да звучи това, като забрави всички неща, които са го свързвали с живота преди преминаването на границата, не пропускайки да се изтъкне в такива случаи, че постъпката е напълно доброволна. Попаднал в света на свирепо защитаващата целостта си общност, новият посветен няма никакъв друг избор освен да приеме изискванията на средата и да работи с всички сили за просперитета на приелия го свят. Всичко това се извършва с такава лекота и естественост, че дори попадналите по други начини в специфичното пространство външни лица много бързо започват да се чувстват лично отговорни за развитието и процесите , протичащи в него. Показателни са такива примери като францисканския монах Блазиус Клайнер, който посвещава забележителния си труд на "преславната майка", както той нарича българската францисканска провинция "в знак на вечна признателност" или Йозеф Рил, който усилено изучава особеностите на местния говор на българите в Банат, за да създаде правилата на "balgarskotu pravopisanj" и да постави началото на книжовния език, употребяван от палкенете.
Набеждаването в развреждане на стари рани чрез изравянето на някакви еретически настроения, които да се наложат на членовете на общността, е меко казано неотчитаща последствията си постъпка. Но много е възможно да е добре премислена провокация, която да предизвика ответен удар, чието анализиране отново ще даде обилен материал за появата на текстове, които за пореден път ще тласнат потока на писаните слова към новия опит за очертаване на границите. За българите католици пълното сливане между двете понятия павликянство и католицизъм е било осъществено още в началото на приобщаването, когато разпознали себе си в образа, представян от свещениците и намерили уверението в пълната подкрепа на носещия митични способности Папа, те са твърдо убедени в правилния си избор, който поне привидно особено не нарушава правилата, с които са свикнали. Лавирането между трите религии, борещи се за честта да ги притежават, по-скоро е разиграно  наддаване, което да повиши цената на загубилите ясните си ориентири еретици. "Павликяни" се превръща в другата дума за назоваване на католиците като спомага за по-бързото им и безболезнено включване в общностния живот. С психологическа тънкост католическата църква не променя самоназванието, за да докаже зачитането на особеностите и уважението към приемащите я за своя. Плодовете от тази стъпка не закъсняват да се появят, изразени в огромната вярност към разпознатата като закрилница католическа вяра, особено изявена при българите в Банат, съхранили се единствено благодарение на неспирната дейност на католическите свещеници, които задължително произлизат от общността, а ако не, то много бързо са принудени да проговорят на използвания при службите диалект.
Регистрираните от историческата наука конфликти между енориашите и свещениците сред завърналите се от Банат католици, произлизат от налаганите им постановки,  с които те не са свикнали. Свещеници, които почти не знаят български, предизвикват гнева на родолюбивите и свикнали да зачитат изискванията им банатски българи. Събитията се включват в поредицата от изразени протести, започнала още след 1873 г. с несъгласие на интелигенцията в Белене и другите три католически села в Никополско, изразено с депутации, за които едно от най-важните искания е определените за енориите им свещеници да знаят български. Тези прояви на осъзнаване сред четирите села на католици, които не са напускали местата си се основават на желанието им да осъществят културния напредък, на който са свидетели не само католиците в Банат, но и източноправославните общини в България към края на XIX в.
Привикналите да боравят с езиците католици в България развиват особен усет за подходящия момент на тяхната употреба. Приобщени към трансевропейската общност чрез силата на пишещото на латински духовенство, те откриват в наложения им модел познатите черти на посредниците, от които се нуждаят, за да установят връзката между земята и небето. Едновременно принадлежащи към общосподелената за католичеството представа за света, градена от космополитично настроените свещеници, чрез постоянно демонстрираното преминаване от латинския към всекидневния език започват за осъзнават относителността на създаваните от езика светове, които могат да са два, три или много повече и колкото по-лесно е преминаването от един в друг, толкова повече се обогатяват представите за собствения свят. Многоезичната интелигенция изгражда връзката не само при общуването с Божественото, но задава схеми, по които се формира манталитета, характерен за общността. Тази нагласа спомага за естественото усвояване на чужди езици, безпроблемно не само за живеещите сред многоезичието на различни етноси в Банат българи, а и за ненапускалите българските земи католици. Посредници между културите, те привнасят нюанси към обрисуването на собствената картина за свят, която не би била толкова пълнокръвна и жива без богатствата, донесени от пътуванията между световете.
Изключителната гъвкавост на католическата църква използва не насилственото налагане на определени религиозни принципи, а представянето им по начин, познат и разбираем за обектите на влияние. Тя оставя павликяните сами да открият сходствата между двете системи и да приемат с непоклатима убеденост изначалната си принадлежност към един различен от неприемливия за тях с православието си свят. За шаманисткото съзнание на павликяните католическите свещеници притежават всички необходими качества да бъдат водачи на общността, отговорни не само за религиозният живот на енориашите си, но приели ролята да пазят целостта на колективната памет. Бденето на елита над циркулиращите представи, който формират познатото пространство, населявано от принадлежащите му обитатели, и съзнателните жертвоготовни усилия да не се разпадне крехката хармония много напомня на определени заложени дълбинно представи, според които "шаманът е главният специалист по човешката душа; само той я "вижда", тъй като познава нейната "форма" и нейната орисия" (Елиаде 1996:22).
За лошото отношение към свещениците, които не си дават сметка за високата чест, оказана им от приелото ги паство, може да се намери обяснение именно в особените изисквания към тях. Бързото им приспособяване, в случай че не са българи, е наложително за поддържането на особения статут не само на духовенството, но и на самата общност, която съществува благодарение на втълпеното в мозъците на всички нейни членове благородство, а усилията за постоянното актуализиране на това вярване и направляването му в подходящата посока могат да се окажат доста тежки.
Свикнали на неподчинение и несъобразяване с каквито и да било наложени им отвън правила, ако не са убедени в особената демонстрираност на зачитането на възгледите им като ценност, покатоличените павликяни виждат в двойното поданство на католическото духовенство познат модел. Произлезли от народните среди българи или стремящи се да се приспособят по-пълно чужденци, обикновено хървати, които не се възприемат като чужди, те са близки и свои, но годините на обучение в страните на Западна Европа ги обвиват в булото на тайнствената чуждост, породена от огромната ерудиция. Интелектуалното излъчване и умението да си служат със словото, за да очертават параметрите на усвоеното пространство, в което се мисли повереното им паство, превръща свещениците в най-необходимите личности за осигуряването на прехода през световете.
"Свои" и "чужди" едновременно те поемат кодовете, идващи от родовото общество, когато в "чуждостта" като понятие се влага изконно заложена двойственост. Освен враждебно настроените пришълци, външни за общността и различаващи се по своето световъзприемане, чужди и свои са и шаманите със способността си да преминават границите и да принадлежат в едно  и също време на нашия и отвъдния свят.
Отличното боравене с апокалиптичните представи, свързани с възможното разпадане на изградения ред, кара хората да живеят със съзнанието, че постоянно се намират "в края на времето" и с невероятни усилия трябва да удържат целостта посредством постоянно осъществяваната връзка както помежду си, така и с бдящото свише присъствие. При мислените като "свещени" общности, независимо дали принадлежат на Средновековието или са пренесли механизмите си за конструиране на духовно пространство в настоящите модели, получени при смесването на различни системи, действа една особена форма на съзнание, която Ауербах определя с идеята за едновременност²⁵.
При внимателно изучаване на общността на банатските българи, която е неразривна част от цялото на католическото присъствие в България, се откриват събития, които поразяват с повторителността си по различно време и на различни места. Обяснението им в никакъв случай не може да бъде просто, признавайки необичайността на получената от множество смесени влияния амалгама на самосъзнанието им. Поредицата от циклично повтарящи се по своята същност събития се възприемат и обясняват като предопределености, като заложеното в основата и смятано за първо се превръща в предсказание за идващите след него, които с появата си доизясняват цялата семантична натовареност на предхождащите. Подобна обвързаност директно се свързва не с хоризонтално ориентираното измерение, а с вертикалната представа за света. Прякото комуникиране с Божественото по вертикалата носи съзнанието за значението на ставащото. Случващото се "тук и сега" събитие не е само звено от веригата на някакви привидни последователности, а цялата му сила ще може да бъде открита едновременно в миналото и бъдещето, слети в синтеза на настоящето. Вечността, затворена в капсулата на подобно разбиране за света, съдържа двойствената красота на сливането между краткостта на мига, носещ трепета на умирането, и спокойствието на недостъпното за каквито и да е външни намеси безвремие.
Това внушава своеобразен месианизъм в схващанията на изповядващите тази идея. От една страна елитът винаги се е стремял да държи компактна общността посредством високата интелектуална активност, която чрез прогресивно увеличаване на текстовете, легитимиращи паралелния свят, успява да съхрани специфичната култура. От друга страна, редовите представители също носят заложен в себе си стремежа да демонстрират способността си да разпространяват някакви определени за сакрални възгледи като набиват в очите на непринадлежащите към общността свръхценността на собствения си начин на живот не с цел да предизвикат конфликт, а защото така е заложено в манталитета им да печелят привърженици за своята кауза, но не толкова като ги допускат до себе си, а повече като ги карат да признават възхищението си. Пътуването в пространството е приучило банатските българи да се приспособяват така, че да не загубят собствения си образ, а само да го обогатяват като трансформират чуждото в свое. Постоянно налагащото им се показване пред заобикалящите ги съседи, превръщайки ги в обект за наблюдение и изучаване, ги кара да внимават при съзнателно направляваното изграждане на представата на другите за тях.
Цялата тази впрегната в действие философия идеално се припокрива с внушаваното от католическата църква задължение на всеки нейн привърженик да проявява мисионерските си способности за привличането на нови членове в голямото семейство на космополитично мислещите католици.
Според теорията на Андерсън (1998) за въобразените общности раждането на нацията се определя от смяната във възприемането на времевото протичане. Идеята за едновременност е заменена от представата за "хомогенното, празно време", което идва след "времето на Месията"²⁶. Трансформацията, която поражда появата на нов тип общност, се базира на особените, лишени от сакралност, форми на писаното слово, а именно романът и вестникът, благодарение на които дължат съществуването си въобразяваните идеи за нацията. Автоматичното прилагане на подобни становища към която и да е общност, без да се отчита спецификата й, само защото тя изживява себе си чрез голямо количество книжнина, създавана от представителите й, и многото излизащи вестници, които имат подчертано консолидиращ характер, не би трябвало да се превръща в правило.
Изплувалите от празното време образи не са прикрепени към точно упоменати корени, които да се губят в дълбоката древност, както това е характерно за свещените общности, подчертаващи богоизбраността си посредством уводните встъпления на дълги генеалогии и свързването с тайнствени легенди за произход. И въпреки че самоназоваващите се като "палкене" българи католици представят паралелния вариант на оформящата се българска нация, следвайки всички стъпки в този процес, почти винаги изпреварвайки развитието в родината, резултатите са доста интересни. Нуждата от подробно разказване на целия път, по които са минали и обстоятелственото обясняване на произхода им при всеки опит да се говори за тях, отново ги връща към сакралността на възприемащата се като  непроменена във времето общност.
Изначалният принцип на средновековната философия, че словото произвежда битие продължава да действа въпреки променените реалности, нещо повече - именно поради тях. Ако спре да се говори за нещо, то пропада в небитието, защото "трайността на общностното присъствие в света се аргументира с устойчивостта на някакви възгледи за него" (Богданов 1991:17). Затова усилията на представителите на дадена общност да осъществяват, по какъвто и да е начин, говоренето между живите и мъртвите раждат текстовете, отправени колкото към настоящите читатели, толкова и към тези, които ще дойдат след тях. Връщането към началото и приетото за задължително превръщане на събитията в писано слово издига ставащото в настоящето до висотата на сакралността.
Другата важна причина, поради която издигнатият до нивото на писмен език диалект, е че служещата си с него група винаги е най-малко двуезична. Живеейки на територията на дадена държава, която се възприема като чужда, или в пределите на държавата майка, поставената при различни условия общност използва във всекидневното си общуване официалният език на основния етнос, сред който се намира. За българите в Румъния поради високото ниво на образованост, която са възприели на румънски език, естественото изразяване във връзка с теми от обществения, научния или икономическия живот е по-лесно на не-майчиния език, поради липсата на специфичните термини, но и защото са свикнали да мислят на румънски. При банатските българи, завърнали се в България процесът е аналогичен. Високият стил, на който им позволява да се изразяват официалният български книжовен език, ги принуждава да употребяват диалекта си само за вътрешно общуване между членовете на групата. Опитите той да се предава чрез писмено слово, както са правели това в Банат, вече не им се удават, защото изпитват трудност при намирането на подходящите думи. Възприели езика, на който са били обучавани в училище, и който употребяват при всекидневните си контакти с непринадлежащите към общността, самоопределящите се като банатски българи в България превръщат загубващия се диалект в таен език, надявайки се да запазят по-дълго неговото присъствие в пороя от езици, които се борят за правото да градят своя свят.
Пример за подобно развитие на процесите ни дава Любомир Милетич в разказа за посещението си при седмиградските българи в Чергед в края на август 1895 г. Поласкани от проявеното към тях внимание на специално дошлият от България учен, те не пропускат да изтъкнат с гордост, че въпреки малкото останали у тях следи от българското им минало, продължават да се смятат за българи, макар че говорят румънски. Пазейки като особено съкровище два ръкописа с български църковни песни, чиито думи вече не разбират, но продължават да учат децата по тях, учителите с неимоверни усилия задържат "последния драгоценен спомен", които свързва селяните от Чергед с тяхното българско потекло. Повтаряните постоянно неразбираеми думи на църковните песни от събраните в църквата богомолци поддържа крехкото съществуване на появяващата се в подобни моменти връзка между членовете на общността, която магически изгражда свещеният паралелен свят, черпещ сили от дълбоките корени на миналото.
Целият разговор между Милетич и чергедския свещеник Андрези, поразяващ с искрената привързаност към българското и неговото свещено битие, протича по особен начин, който е показателен за настъпилите промени и раздвояването на съзнанието: "И тия думи изказа старият Андрези така течно и плавно в хубав немски стил, като че ли ги прочете от книга"²⁷. Демонстриращото интелигентност чуждоезиково изразяване няма нищо общо с твърдите канони, с които се съобразяват католическите свещеници в българската францисканска провинция - езикът, на който се проповядва да е живият език, на който всекидневно общуват представителите на общността като това е единственият начин да се получи пълното сливане между религията и енориашите, а направляването и грижата за паството става много по-лесно.
Религиозното противопоставяне също е изиграло своята благотворна роля за удължаване на агонизирането на българското самосъзнание. Българите в Чергед по време на описваните събития били протестанти и изпитвали яростен антагонизъм към румънците, които принадлежали към католическата църква. Общият румънски език не им попречил да свържат името "българин" с протестантизма, вероятно защото за тях това бил начина, по който общували със смътните представи за някаква принадлежност към даден етнос, давани им от употребяваните български църковни песни. Когато едно семейство преминавало към униатството, то автоматично ставало румънско.
По сходен начин реагират банатските българи, когато се завръщат в България. Заобикалящите ги православни са "българи", чиито действия трудно могат да бъдат определени като познати, а недоумението на доскоро живеещите с европейски представи селяни се изразява с фрази от рода на "Българска им работа, можеш ли да ги разбереш!". Църквата строго забранявала браковете с непринадлежащи към католицизма лица, като забраните действали в банатските български селища чак до средата на 40-те години на XX в. Все още в колективната памет на жителите на Бърдарски геран битуват спомените за това как енорийският свещеник Евгений Босилков сипал огън и жупел върху семействата на дръзналите да вземат за съпруг/съпруга непринадлежащи на общността лица. Те веднага били символично изключвани от общността, а най-малкото наказание било демонстративното подминаване на дома им при благославянето на къщите на празника "Три крале"(6 януари).
Компромисът бил постиган, ако желаещото да влезе чрез брак в общността лице приеме католицизма, а от средата на 40-те години - поне не претендира за религиозната принадлежност на децата, произлезли от брака. Това не било трудно, защото в католическите селища, въпреки затрудняващите условия, децата продължавали да се кръщават в първите дни от раждането им дори и тайно от властта.
Бързата адаптация на такива влезли отвън хора, които в началото трудно се справят със специфичните порядки, да не говорим за диалекта, се дължи на асимилаторската сила на общността, стремяща се да погълне всичко попаднало в нея и да го превърне в неделима част от себе си, използвайки всичките му качества за свое собствено благо. В споделените "спомени на една банашка снаха" (Фалмис, 1998, №4:11) откриваме много колоритно доказателство за отношението към подобно двойно поданство. След сипещите се незлобливи обиди по адрес на "българщината" и подмятания от рода на "вие, българите", светкавично и хитро се въдворява помирителна атмосфера с извинения като: "ти, невесто, си наша, не се обиждай"²⁸.
Дори хората, попаднали случайно и за кратко в селищата на банатските българи в България, отнасят след раздялата чувството, че са приобщени по някакъв странен начин. Естествено и в същото време непоколебимо настойчиво натискът върху омагьосаното от срещата съзнание деформира представите и оставя следи, които никога не изчезват. По време на бомбардировките над София през 1944 г. много деца попадат в тези села и днес всяко от тях пази в спомените си нетипичната атмосфера и странност на света, който покорява с различността си. Свидетелство за тази бърза трансформация, настъпваща в мисленето на пришълците, които дори се гордеят с усвоената способност да минават границите на световете, се съдържа в спомените, запечатали пребиваването в общността като особено мистично преживяване: "Благодаря и на Провидението, че ми посочи пътя към банатското българско село Гостиля, към сърцата на неговите жители. И съм горд, че се чувствам банатчанин!" (Теофилов 1998)²⁹
Резултатът от духовното общуване между представителите на две различни общности е не само обменената информация, но и присъствието на частица енергия, получена при комуникацията, която разделя съзнанието на зони, където се пазят различните представи за света. Теорията на "духовната заедност", която заляга в основата на синейдетиката³⁰ дава обяснение на подобни феномени, представящи механизмите на междуобщностното разбиране.
Изнесените от науката факти за езокатолицизъм в някои села от Родопския край³¹ подкрепят тезата ни за раздвоеността на съзнанието и паралелните светове, в които броди българската душа. Оказва се, че в селата Черноочене, Любеново, Шереметево и Ненково отделни семейства твърдят, че произхождат от "кръстоносците" и за усилване на ефекта, споделят, че почитат "Мериам" т.е. Богородица. Населението в тези села е мюсюлманско, но вярата в исляма не пречи на съществуващата форма на скрит католицизъм. Последица от няколкократно активизираните връзки с Рим в историческото развитие на България, мирогледа на тези интересни за изследване обекти се гради на наследяваните по фамилен ред вярвания за църквата, към която са принадлежали в далечното минало. Внушенията останали в съзнанието на езокатолиците не изпитват противопоставяне между двете религиозни системи, защото не ги смесват. Католицизмът е свързан с по-дълбинните пластове на самосъзнанието им и се основава на двоичността на значението. В папското послание на Лъв XIII за новите реалности се задават принципите, от които трябва да се ръководи заплашеното от асимилация население, което не бива да се отказва от принадлежността си към религиозната система на католицизма, продължаваща да бди над него, но поради изменчивостта на обществените условия и евентуалните заплахи може да се изживява под тайна за другите форма. Внушението за духовната сила, която крепи вярата, дори извън постоянното пряко участие в комуникативния диалог с дадената църковна институция е основа за проявите на дуализъм в отношенията с принадлежащи към други религиозни системи. Скриването на двойното поданство при езокатолиците се осъществява посредством свалената католическа символика в плана на бита като по този начин се затваря изграждания таен свят в съзнанието. Конфронтации между двете части на самосъзнанието не се отчитат, защото в протичащия през вековете процес са се създали неписани правила как да не се влиза в явно противоречие. Създала се е система на поведение, което да работи за наличието на духовна заедност, мислена не само като скрито общуване с католическата религия, но и като приемане на мохамеданството. Разграничавайки се и същевременно мислени винаги като едно цяло двете системи не виждат никакво противоречие в съвместното си битие, обединено от възвишеното присъствие на Бога, независимо от имената, с които го наричаме. Затова не учудва никого откритието в къщата на стария Ходжа - взидан малък католически параклис³².
Трансформациите на съзнанието са протекли по такъв начин, че започва да осмисля като абсолютно припокриване близостта на езичеството до религиозния символизъм на католическата религия. Принадлежността към нея е възприемана като начин да оцелее вкорененото характерно за езическите вярвания световъзприемане, като постепенно е настъпило сливане и "знака Католика" поема в себе си резултата от алхимическото претопяване. По-задълбоченото проучване на тази интересна група ще представи неочаквани тълкувания на проблема за дълбинно заложеното присъствие на католицизма в българските земи и невероятната му устойчивост и приспособимост към особеностите на възприемащите го.
Дори само два случайно избрани факта говорят красноречиво за тези процеси. Езокатоликът никога не се осмелява да анатемосва, т.е. да проклина всичко езическо, а боядисваните за Великден яйца винаги са седем, което се обвързва с неведома магическа сила³³. Възможното свързване на този факт със Седемте очи на Бога, управляващ Вселената, ще ни доведе до кода на съзвездието Плеяди.
Ако в този контекст се върнем към банатските българи, ще открием сходни начини да се изразяват старинни вярвания, характерни за шаманистки мислещото съзнание. Странното равностойно полагане на две сили, движещи световния ред, в изпълнената с релативизъм фраза "Бог и кравата знаят!", изричана в случаи, когато на трезво-мислещите палкене се опитат да натрапят някакво считано за абсолютно вярно решение буди основателен размисъл. Убедени, че винаги има поне два правилни начина да се осъществи нещо, те разкриват заложеното в раздвоеното им съзнание безконфликтно съсъществуване на различни светове³⁴.
Това може да обясни и запазената традиция да се кръщава с огън, която сред българите в Банат е просъществувала до средата на XX в. На 5 януари свещеникът тържествено освещава водата и огъня - двата равноположени варианта за белязването на принадлежност към дадена общност. Ритуалът е изнесен по принцип пред църковната сграда, а "благусвеваньету" се следи най-внимателно от присъстващите жени. Всяка от тях след приключване на церемонията загребва от светената вода и запалва свещ, за да пренесе вкъщи благословията. Със запалената свещ най-възрастната жена в къщата "пърли" косите на децата на челото и тила като се вярва, че това кръщаване е пренесено от стари времена, но днес никой не знае смисъла му.
Като се отчете пословичния консерватизъм на жените, които най-дълго проявявали упорството си в старите павликянски вярвания по времето на приобщаването към католицизма е напълно обяснимо защо свещенодействието, извършвано от определения за свещеник сред еретиците, е преминало в ръцете на женската част от вече католическото население. Компромисът, който допуска католическата църква, с приемането и преосмислянето на тази практика е направил по-безпроблемно пълното сливане в съзнанието на заварени и придобити вярвания като постепенно старите естествено отпадат. Дори за това да са били нужни двеста години, убедената в окончателната си победа католическа църква не бърза с драстичните мерки. Преминалите в Банат българи католици имат щастието да се радват на по-различно отношение от страна на религиозните си водачи, отколкото останалите на юг от Дунава техни събратя. Обяснението на този факт може би се дължи на дейността на различните религиозни ордени, заели са с цивилизоването на повереното им паство и функциите, които били определяни за двете части на католическата общност в България. Случайността никога не е била възможна в предначертанията на една осъзнаваща мощта си църковна институция, затова тласнатите към Европа в бягството си католици след паническия ужас, породен от сриването на цял един свят с погрома на Чипровското въстание, трябва да изпълняват определени задачи, да бъдат живата връзка и пример за възможното паралелно развитие.
Изнасянето на малка българска общност извън пределите, в които цари господстващото влияние на православната мисъл, и поставянето й в атмосферата на европейския свят, я превръща в посредник между културите и става причина да бъде привлечено вниманието на изтъкнати личности, заинтригувани от своеобразието на носеното от нея съкровище. Бела Барток, един от най-големите композитори на XX в., през 1912 г. посещава Банат и селището Винга, където записва няколко старинни български песни, които събуждат любопитството му с уникалното звучене, което сякаш идва от древните пластове на българската народна музикална култура. Интересът му се оказва изключително голям и той дори започва да изучава български език, стремейки се да записва банатските български песни с кирилски букви³⁵, което е доста странно, защото употребяваната азбука в средите на банатските българи отдавна била латиницата.
Интересният период на превръщането на банатския български диалект в книжовен език разкрива по друг начин вече очертаните параметри на самосъзнанието им. Когато Йозеф Рил започва да работи за създаването на кодифициран правопис, въпросът с избора на азбука бил предрешен. Разпространяваните сред населението молитвени книги, съставяни от свещениците в българските селища в Банат, били отпечатвани с латиница на диалекта на павликяните. За основа им служила отпечатаната през 1846 г. в Рим българска книжка "Kristianski nauk" от Яковски, българин католик от Пловдивско. Навлизането на много хърватизми, поради факта, че свещениците често били с хърватски произход, отдалечило езика от говорения в пределите на родината, но недостатъчно, така че все още сходството било огромно. За пълното отделяне на двата варианта се погрижили представителите на католическата църква като позволили не само да се въведе българския език в богослужението, но по всякакъв начин се стремели да изтъкнат неразривната връзка между говоримия език и принадлежността към католицизма, подчертавайки спасителната мисия за запазването на пренесеното знание.
Произлязлата от Бешенов и Винга инициатива да се въведе българския език в училищата и църквата, била поета от католическото духовенство, за да осигури "правилното" й направляване и да не допусне разцепление сред общността. Страхът от установяването на каквато и да е близост с православните българи накарал чанадския епископ Александър Боназ през 1862 г. да предприеме посещение в най-голямото селище Бешенов и да произнесе прочувствена проповед на чист български език, която естествено била написана от местния свещеник Клобучар. Неколкократното подчертаване на ролята на "майчиния язикь" и задължението да опазят свещеното "благо" на християнската вяра, задава принципните насоки, по които ще се развива процеса.
Дейността по сформирането на книжовен език се концентрирала във Винга, където интелектуалният елит се чувствал лично отговорен за съхраняването на общността и запазването на българското й самосъзнание. "Последните остатъци от нещастните български францискани"³⁶ оставали верни на просветителската си и водаческа мисия, но въпреки, че поддържали във Винга старата босненска кирилица, използвана от чипровчаните още преди изселването, не успяват да се противопоставят на решението на епископията да изолира окончателно повереното й население. Старата традиция викарият във Винга да бъде "павликянин" гарантирала консерватизма и запазването на езика, на който се осъществявало вероучението.
Навлизането на "илирийския" език и латиницата в училищата предопределя последвалата смяна на азбуките. Въпреки усилията на Рил да не отдалечава новия книжовен език от този на "българите в Турско" чанадската епископия му дава ясно да разбере какво точно се иска от него. Павликянското наречие, залегнало в основата, вече започвало да се осмисля като свещен език за общността. Стремежът да бъде запазена възможността за комуникиране между вариантите на българската култура не успява да се осъществи и различният начин да се говори изгражда различни светове, които се осъзнават като еднакво български, но си оспорват ореола на свещеността. Интерес предизвиква мнението на Рил, изразено в предговора на "Balgarsku pravopisanj", че в Турско "има вече много книги, ама не са всички същински български книги". Споровете около изграждането на българския книжовен език в България издига в неговите очи особената ценност на създавания в Банат вариант и открива сходство, което оповестява с думите: "има най-сетне и таквизи, които искат да бъдат чисти българи като нас".
Големият спор, който възникнал във "Винганскуту учителску дружству" за частицата за бъдеще време предизвиква ядните упреци на учителя Франц Глас, че "те не могат да вървят след онуй, дето у Турско се пише български". Огромната непоносимост на банатските българи към всичко що е свързано с турците и нежеланието да се подчиняват на неприемливи за тях правила, ги кара да отхвърлят дори мисълта да имат нещо общо с останалите в родината българи.
След установяването на правописа започва лавинообразното съставяне на учебници за училищата. Появяват се книги с религиозно съдържание за нуждите на църквата, а светската област от територията на писаното слово се поема от вестниците, които с разпространението си очертават границите на българския свят в Банат. Сред грамотното население изкушените от писането далеч не са малко и под наименованието "народна песен" започват да се разпространяват всевъзможни поетически творения, които дори имат честта да битуват и като писан текст в многобройни песнопойки. Народната култура при католиците има по-различен вид от тази на православното българско население. Малкото запазени народни песни от преди времето на преселението от България не могат да задоволят нуждите и появяващите се авторски песни напълно подхождат на градския тип култура на мислещите по европейски стандарти палкене. Наред с обичайните "седенки" в живота им присъстват и "баловете" на които свири оркестър, а танците, които също се наричат "народни" поразяват със салонния си характер. Танцуването по двойки и строгите хореографски правила за движението по дансинга говори за културното влияние на заобикалящата ги среда, което така се сраства с представите им, че започват да ги възприемат като изконно български. Завърналите се в България след Освобождението банатски българи донасят и заимствания от унгарците чардаш, превърнал се в най-обичания и атрактивен танц - емблема на специфичната фолклорна култура, формирана от смесването на културните традиции, сред които са живели.
Слабо помнеща дълбоките корени на фолклора си, общността усилено изгражда своята класика като превръща сътвореното "тук" и "сега" в натоварено с особен ценностен смисъл послание. Творчеството, дори и неизпъкващо с особени качества, за процесите на формиране на една самобитна култура е от решаващо значение. По този начин се осъществява изграждането на собствения свят, придобиващ постепенно специфичните очертания на уникално явление.
Сблъсъка и неразбирането между българите католици, носителите на западния манталитет, и начина на световъзприемане при "схизматиците" произлизат още от времето на проникване на католическата религия по българските земи. Възпитаните в Рим свещеници оставят не малко страници, в които коментират различията на двете религиозни системи. Изключително ниското ниво на образованост на православните духовници и напълно неграмотното население хвърлят в ужас ерудираните водачи на католиците в България. Но за по-голям грях от невежеството смятат закостенялостта на православната църква и страхът от каквито и да било промени. Това е съвършено неразбираемо за изключително приспособимите към приелата ги среда католически мисионери, които съумяват да се нагодят така, че в крайна сметка да притежават безпрекословната вярност на опитоменото паство. Умело служейки си със словото като едно от главните оръжия, способността да боравят с което са усвоили в дългите години на обучение, те не могат да разберат закостенялостта на опонентите си. В спора на Петър Богдан Бакшев с православен епископ върху догматически теми проличава неравностойното "бойно" снаряжение. На вадещия аргументи от всевъзможни области на знанието и критично разглеждащ различни постановки католически духовник се противопоставя един единствен аргумент от страна на "схизматика": "Така са правили нашите предци, така трябва да вярваме!"³⁷.
Липсата на проповед в дългите служби на православната църква също предизвикват неодобрението на сравняващите и анализиращи католици. Приучени да приемат интелектуалното общуване по време на литургия като пречистваща сила, която да осветява духа и да го доближава до някакъв високо поставен идеал, католиците оценяват проповедта със сидейдетичното й значение на духовна заедност, постигана при общуването. Формираното при такива условия съзнание е неимоверно гъвкаво и отворено за новото. Предприемчивост, будна мисъл и невероятна приспособимост са резултатите от отношението на католическите духовници към поверените им енориаши, възприемащи се като напълно равностойни на всички останали католици, независимо от етническата им принадлежност.