Католическият вариант на българската култура - Увод

Етничната култура, мислена като същностно определяща черта на един народ, съдържа в себе си интегриращи механизми, които въпреки разкъсващите напрежения на икономическите и политически неравнопоставености, успяват да поддържат мисленето на "Ние-представата". За осъществяването на подобна хомогенност на културно-ценностния модел от първостепенно значение е начинът на построяване и дълбинно заложените парадигми, които при последващото развитие на тласнатата по определения път култура да е способна да намира в себе си начертания за бъдещо развитие.
Етносът заема централно място в теорията на антропологията, независимо от различните й и доста често противопоставящи се направления. Основната категория в това теоретизиране е категорията "култура", благодарение на която дължат съществуването си двете големи антропологически теории, спорещи относно ролята на разглеждания феномен в социума. Културната антропология развива теорията за културните модели и за тяхната социално организираща функция, а социалната антропология - теорията за културата като всеобхватна социална структура. Тъй като за изследователската работа и на двете направления е характерно огромното внимание към първобитните общества, чието изучаване според съществуващото мнение е необходимата встъпителна церемония за приемане на един учен в бойните редове на антропологията (Димитрова 1988:10), напълно обяснимо е взривоопасното ровене в живия организъм на общностите. Поради изчерпването на примитивните общества в днешно време на едва прохождащите в научните среди не им остава нищо друго освен да потърсят достатъчно колоритни и "примитивни" общности в собственото си обкръжение. Вероятно затова е толкова актуален интереса към павликяните, който не би предизвиквал неприязън към изследователите, ако не поразяваше съзнателния стремеж за принизяване на създадения "католическо-павликянски" модел на култура чрез изкуствено усложняване на езика и демонстрация на многоученост по отношение обекта на изследване² .
Сложността при изследването на влиянието на католицизма в българските земи несъмнено идва от обстоятелството, че единствени носители на съзнание за принадлежност към голямото семейство на римокатолическата църква са потомците на павликяните. Униатите са по-сложен проблем, който засега ще остане встрани от вниманието ни. Преплитането на множество влияния, стари вярвания, опити за съхраняване на знанието за собственото минало и вездесъщата направляваща ръка на цивилизаторите в лицето на католическите мисионери е създало невероятната смесица на една "друга" култура, вариант или просто опит за паралелен свят, изграждан с упоритост и целенасоченост.
Търсейки решението на загадката, обяснението на силата, тласкаща напред в изграждането на собствена култура и отстояването й като единствена и уникална, шепата българи, които пазят павликянското си име, забравили еретическите схващания, свързани с него, и превърнали го в символ на католическата си принадлежност, можем да стигнем до неприемливи за дадена гледна точка възгледи. За разслоените варианти на българския модел на света всяко становище безпроблемно намира мястото си и неудобното за едни, може да се окаже отдавна чаканото от други. Раздвояването на съзнанието на банатските българи, двойственият им живот като българи и "палкене"³ , борбата между двете взаимно припокриващи се и постоянно оттласкващи се същности ги прави интересен обект за наблюдение. Единствените католици, които компактно напускат България и с откъсването от родината-майка търсят нов дом и друг път за съкровището на духовната си същност, продължават да градят своята култура с гордото съзнание за равностойност на сътвореното в метрополията.
Идентичността, като едно от основните понятия в етнологията, е обект на прогресивно нарастващ брой научни изследвания, стремящи се да откриват неподозирани варианти за описване на противоречивата и взривоопасна проблематика на общностите. Когато интересът към конкретна малобройна и затворена общност нарасне неимоверно и като резултат се появяват текстове, претендиращи да са носители на единствено вярната констатация, каквото право им дава вероятно самочувствието на външни обективни наблюдатели, тогава би следвало да се зададе въпроса доколко прокламираното от етнолозите зачитане на "другостта" се осъществява на практика. Външната гледна точка не би трябвало да е единствена, а в съчетание с необходимото "друго" виждане на проблемите, осмислени от самите представители на изследваната общност, да даде пълната картина на процесите. Двата представяни модела могат в отделни моменти да са полюсно раздалечени в становищата си и дискутирането да не промени възгледите на нито една от страните, но самият факт на поставянето им на една плоскост е крачка напред в прилагането на практика на класически постановки за необходимостта всяка култура да има поле и възможност да се изразява и да се самоотграничава.
Настоящото изследване няма претенциите за всеобхватност, но би могло да представи начина на мислене и "правене на свят" на една затворена и местеща се в пространството общност, осъществила дългото пътуване към съкровената си същност, чрез излизане от овладените пространства на родната земя, подкрепяна от надеждата за по-добър живот, и последвалото завръщане в родината, където отново нейните представители са в особената позиция на "не-свои"; промените в самосъзнанието, породени от сблъсъка с различни културни дадености в средата на други етноси и при връщането в родината; ролята и влиянието на генетично заложените стереотипи от времето на активните за павликянството времена.
Павликяните осъществяват пътуването към себе си, защото с принадлежността си към отречената от църквата ерес по начало са чужденци за всички, които ги заобикалят, а посредством католицизма извършват излизането от познатия свят, за да открият търсеното решение за себе си, а защо не и за тези, които остават. Банатските българи павликяни поемат ролята на посредници, носители на двойно поданство, опитващи се да потърсят "другия" път за изграждане на собствен свят. Заложеното вечно движение обърква представите. Разнопосочността на търсенето на "съкровищата" идва от обърнатите представи за дом и чужда земя и блъскането в плетеницата от пътувания от един дом в друг, но който все е първо "чужд" или после "чужд". Съкровеното и вечно търсеното, за да не се загуби, остава в самата общност, скрива се в самосъзнанието, в сърцата и душите на хората.
Съществуването на паралелен вариант на българската култура, търсен само в пределите на етничното землище трудно би могъл да бъде приет поради центростремителните сили, които крепят целостта на етноса. За подготвящия процесите на Възраждането ХVII век назряващите събития, които търпеливо чакат достатъчното натрупване на интелектуален потенциал за успешното преминаване в нова фаза на развитие на културата, са свързани с уникална християнска общност, чужда за повсеместното в българските земи източноправославно вероизповедание. Едва ли е случайност, че първите съзнателно насочени действия за създаване на представителен български образ пред света, изпълнен със самочувствието на равностойни граждани на планетата, произлизат от космополитично настроените католици в Чипровци и бързо приспособилите се довчерашни павликяни в Северна и Южна България, за чиито разбирания родното място не било свързано толкова с територия, колкото с осмислените и превърнати в езиково битие идеи. Безпогрешният усет на католическата църква и огромният й опит в политиката я насочват към най-буйните и упорити представители на българската народност като подпомага развитието на заложени стереотипи, които се превръщат в модел за изграждане на "свой" свят. Така стават възможни другите варианти на нашето настояще, познали периоди на признаване и пълно отричане, но пълната картина на сътвореното от българите може да бъде изградена само след признаването на тяхната равнопоставеност.
Какво име ще носи тази самоосъзнаваща се и до известна степен затворена културна система също е въпрос, който поражда напрежение, обтягащо отношенията между отделните варианти и блъскащо се между крайните позиции на пълното отричане и недотам увереното в правотата си приемане. Сложността на положението се състои в пословичната двойственост на съзнанието при българите католици. Възприемайки се като най-чисти българи поради затворения характер на общността, те не пропускат да изтъкнат особеното си положение на избрани и отделени от общата маса посредством принадлежността си към католицизма, а при разкриването на по-дълбинни пластове на самосъзнанието и поради павликянския си произход. Преминалите р.Дунав и установили се в Банат чипровчани и павликяни от Никополско много дълго пазят вътрешното противопоставяне, отразено със скрупульозна точност в енорийските архиви не само от времето на преселването. В документите, водени от свещениците, се държи за разграничаването на населението на българи (чипровчаните) и павликяни като симпатиите не винаги са на страната на последните. Водещата роля на българските францискански манастири в Банат и гр.Винга постепенно отстъпват място на създаваното от интелигенцията в Бешенов и колониите му, което вече не се характеризира с толкова безпрекословно изявявана принадлежност към българския корен, не толкова от липса на българско самосъзнание, а предимно за отграничаване и огласяване на сменения център чрез изтъкване на постигнатото от болезнено приемащите подценяването палкене4. Така стават възможни словосъчетания като "balgarsci palcensci jazic". "balgare palcene". българска палкенска литература и др., отразяващи настъпилото с годините претопяване на потомците на чипровчаните, за да се стигне до осъзнаването им като едно цяло с все по-увеличаващите се и превземащи нови територии павликяни от Стар Бешенов. За запазването на конфесионима и приемането му едва ли не като народностно име или поне като напълно равностойно на българското, според някои учени главният виновник естествено е политиката на католическата църква (Нягулов, 1999) и стремежът й да отдели една част от населението, възползвайки се от огромната неприязън към православието и спомените за лошото отношение към павликяните от страна на заобикалящите ги и непризнаващи учението на изповядваната от тях в миналото ерес.
Това становище не е особено приемливо за представителите на католическото духовенство, но един по-дълъг цитат от забележителните пътеписи на Феликс Каниц може да предизвика размисъл: "В течение на едно столетие те напълно успяха в това отношение и се стигна до там, че на въпроса за своята националност жителите на четирите мисионерски села винаги отговарят "Аз съм павликянин" и енергично протестират, когато ги смесват с българите, с които те избягват всякакво общение от страх да не би поради това след смъртта си да трябва да изпитват мъченията на ада. При всеки случай благочестивите отци рисуват твърде живописно мъченията на ада"⁴ . Оказва се, че преминалите Дунава павликяни след разгрома на Чипровското въстание имат възможност да тръгнат по друг път, благодарение на който изпреварват значително в културно отношение останалите в ръцете на пасионистите техни събратя. Запазването на конфесионима, преосмислен като название на най-предани католици, поради постоянната връзка с католиците от Чипровско, наричащи се "българи", много по-лесно преодолява стремежа за отцепване и дистанциране, но съхранява в потайните глъбини на същността си желанието за несъобразяване с външно наложени правила, особено ако идват от православните. Да поставят под съмнение наставленията на католическите духовници банатските българи не смеят дори да си помислят, защото за номадски настроените и постоянно копнеещи за пътуване павликяни водачите, които показват пътя и се грижат за оцеляването на общността, са посредници между хората и небето, а заповедите и действията им са винаги правилни, защото разчитат на високопоставена подкрепа.
Умело направлявани, процесите на затваряне на културата на българите в Банат до последната четвърт на XIX в. успяват да изградят напълно автономна система, съзнаваща българската си принадлежност, но отчитаща и постоянно подчертаваща уникалната си специфика, за неприкосновеността на която и занапред ще продължава да настоява книжовният език на основата на диалекта, говорен от банатските българи, и поставящото бариери пред нежеланите намеси използване на латиницата за неговото писмено предаване.
Резултатът от двувековната упорита дейност се появява в текстовете на младата интелигенция през 30-те години на XX в. опитваща се едновременно да приобщи изолираните банатски българи към сънародниците им в освободена България и да не допусне забравяне на събраните знания за собствената общност, подпомагайки развитието й, и търсене на отреденото за нея място в представите на неизселвалите се българи, които с лека ръка отхвърлят всичко, което не познават и не желаят да се вгледат по-внимателно в странните и високомерни в самотата си "чужденци", може би за да не видят другия образ на собственото си Аз.
"Българският народ от Банат"⁵ не изпитва никакво противоречие в убежденията относно това дали принадлежността му към католицизма го прави по-малко готов да отстоява връзката си с Майката Родина. В католическата среда на многото размесени етноси в Банат предизвикателството на сблъсъка с православните българи е до голяма степен невъзможен, тъй като се предотвратява от особената позиция на интелигенцията, която решава какво да проникне в затворената общност. Установяването на контакти с българската емиграция във Влашко е зависело само от желанието на католиците в Банат. По вече изпитания в миналото механизъм се развиват и отношенията в края на ХХ в. между българите (католици и православни) в Румъния, което доказва, че заложените представи все още не са се променили, а в борбата за надмощие и признаване на по-голяма вярност към родното няма да има победители, докато не започнем да виждаме различните варианти на българското, уважавайки всички възможни негови проявления.
Ситуацията се променя, когато след Освобождението  част от банатските българи се преселва в България, за да търси земя за обработване, хранейки много надежди за завръщане именно в превърнатото в мит "старо гнезду" на павликянските обиталища в Никополско. Мечтите им се сбъдват само до известна степен, но трансформацията, която претърпява вече приетото от тях самоназвание "българе палкене", е малко очаквана от надяващите се за бързо претопяване сред гъсто населената с православни област. Поставени в това положение преселниците, верни на принципа на огледалното различие между земите отсам и оттатък Дунава, отново стават "палкене", а етнонима "българи" остава за новите им съседи. Обичаната народна песен от възрожденския период в Банат "Хайдат, брайкя, да се преберем/ българе куя се звем" в България не е способна да обедини никого, защото навява недопустими мисли за единение с нежелани събратя. Решението бързо е намерено и малката промяна в стиха "Хайдат, брайкя, да се преберем/ синцата палкене дит се звем" отново връща хармонията в заплашеното от разпадане самосъзнание. За края на XIX в. всички тези отцепнически и изолиращи действия изобщо не са били забелязани от православната интелигенция в България, защото не са виждали заплаха в малобройната група преселници. Можем само да сме благодарни, че не е имало кой да подхване и осъществи на дело напътствията на някоя импулсивна натура, за която вярата е символ на народността и приемането на католическото изповедание е подло предателство. А какво ли е оставало за осмелилите се да събудят стародавното минало с изравянето на павликянското име и то с ново значение на отявлен католик. Не само католиците в България трябва да помнят ядните думи на Г.С.Раковски, отправени към поддаващите се на католическата пропаганда: "Простий народ в България е в състояние такива зарази да ги избие с камения и криваци и като крастави овци да ги отлъчи с време от общое стадо, да го не заразят"⁶. Естествено, че "простий" народ ще реагира така, особено ако му се посочи кого да бие.
"Другата" култура, новото и непознатото плашат, но ако се погледне на тях като на опит да променим предначертаното и да открием неподозирани възможности за оцеляване и съхраняване на съкровеното "наше", независимо от начина, по които ще го изразяваме, се достига до мъдростта на зачитането на вариантите и знанието, което носят. Павликяните избират католицизма, защото им дава възможност да минават границите, да се спасят от предопределението да са оковани от една земя и вяра, от невъзможността да избягат. Избират обещаната свобода, за да останат космополити - самотни и чужди, където и да са.
Само след разбирането и приемането на католическата култура в България и нейния най-изявен дял - създаваното от българите в Банат, можем да се замислим за същността на едни други процеси, които в днешно време и поради друг външен натиск правят възможно съществуването на т.нар. македонски език и македонска култура. Приликите между двата варианта на неофициално българско по своята същност възприемане на света се дължат на сходните механизми за оцеляване, и това, че някой не желае да признае принадлежността си към етноса, е повече проява на пословично упорство и стремеж за отцепване, подклаждан от липсата на достатъчно внимание и припознаване, отколкото наистина изповядвано кредо.
Родството между българите католици (бивши павликяни) и българите в Македония може да се потърси още в края на IX в. когато Климент Охридски е изпратен в областта Кутмичевица (Македония). На него княз Борис възлага тежката задача да се справи с обединяването на заплашващия с  разнородността си верски състав на населението, както християнизирани славяни, така и значителни народни маси, които пазят езическите си вярвания (Петканова 1992:140). Широкото разпространение на дуалистичните ереси също усложнявало ситуацията, а ако отчетем един показателен факт на странна близост във фолклора на българите в Македония и банатските българи ще достигнем до изводи, подкрепящи тезата ни за заложена в миналото връзка. При прегледа на публикуваните досега приказки на банатските българи се открива сходството им с варианти, разпространени в цялото етнично землище, но се забелязва особеността, че повечето приказки се срещат само в селищата на българите в Банат и в македонския край - Прилеп, Сандански, Гоцеделчевско, Петричко, което съвпада с близостта на народните песни в тези две общности⁷. Не се знае как са се движели павликяните (или оцелелите езичници) из българската територия в онова далечно време, но тъй като са живели в затворени общности, пренасянето на приказките не може да се обясни по друг начин освен чрез преместването на хора. Връзката на подложените на католическата пропаганда павликяни през XVII в. със стар книжовен център се потвърждава от обстоятелството, че католическите свещеници намират у тях стари богослужебни книги на кирилица, които използват за разясняване на Христовото учение.
Масовото навлизане на католицизма в Македония и създаването на Българска католическа църква от източен обред се дължи на паметните събития от 18/30 декември 1860 г., когато в Цариград странно шествие от стотина българи тържествено съпровожда молбата за уния с католическата църква, която трябва да бъде прочетена пред събраното католическо духовенство. Алтернативата е намерена от непримиримите представители на възрожденската интелигенция начело с в."България" на Драган Цанков през 1859 г., но първите, които истински я поемат са не други, а именно жителите на македонското градче Кукуш. Разрасналото се движение бързо обхваща българите в Тракия и Македония, които все не могат да се отърват от съзнанието за граничност и опасността да останат извън възможни обединителни процеси. Стремежът към единство и търсене на закрила намира израз в буквалния превод на латинския термин "unio", което означава "съединение" с католическата църква, а последователите на унията се наричат "съединени българи". По ирония на съдбата те никога няма да постигнат истинското съединение, за което говори метафорично значението на термина, а именно пълно единение на българите. Откъснати от Майката Родина и останали по родните си места или бежанци, потърсили нейната закрила, но вечно тъгувайки за "старото гнездо" те не могат да отрекат двойствеността на съзнанието си и лутането между различните варианти на сегашното.
Идентичността, колкото е резултат на унаследяване на модели, толкова е и получена от процеса на съзнателно формиране. Затова много сходен е принципът на действие на преселниците, дошли в днешните граници на България, за да запазят до известна степен затвореността на общността си. Така след войните от 1912 до 1918 г. сред бежанците, наброяващи около половин милион, близо 10 000 униати и всички свещеници от Българската католическа църква от източен обред в Македония емигрират в България, но не допускат да потънат в хаоса на преселването и нито за миг не престават да мислят за своите родни места. За да подпомогне консолидацията на македонците се създава Македонска католическа лига на 12 юни 1922 г.в София, а денят не е избран случайно - празникът на светите апостоли Петър и Павел (Елдъров 1994:141).
За постоянното свързване на името на апостол Павел с потомците на павликяните се работи усилено и в края на XX в. като съвсем съзнателно за празник на появилия се през януари 1998 г. бюлетин на банатските българи "ФАЛМИС - Uvec falim!", издаван в банатското българско село Бърдарски геран ежемесечно до август 1999 г., е избран празникът на Св.Павел на 25 януари като е потърсена цялата символика на прехода, отразена в народните вярвания за тази дата. Празнува се обръщането на Св.Павел в католическата вяра като този ден се приема за среда на зимата, след който времето се променя в своята пълна противоположност (Телбизов 1963:242). Съзнанието за граничност и минаване между световете потвърждава заложената двойственост и от векове внушаваното разбиране за мисия, толкова характерно за всички банатски българи, независимо от това къде живеят.
Цивилизаторската и направляваща роля на католическата църква можем да открием и в началото на Възраждането в югозападните български земи. Запазилите българския си облик градове и започналите да се осъзнават като готови за времето, когато трябва да отстояват националните идеи, българи от Македония не убягват от вниманието на католическите духовници. С подкрепата на загребския епископ Щросмайер през 1861 г. в Загреб излиза най-хубавия български фолклорен сборник, съдържащ 665 песни, събрани от братята Димитър и Константин Миладинови. Не без значение е и факта, че именно епископът ги подсеща да го отпечатат не с гръцки букви на български език, а да използват кирилицата.
Съдбата на най-будните и рано прозрелите пътя за издигане на българския етнос и прескачането на поставените граници е еднаква както за католиците, вдигнали Чипровското въстание, така и за пазещите болезнения спомен за разкъсаната родина българи от Македония. Не напразно един арабски пътешественик от древността отбелязал зловещата практика на българите, когато някой от тях прояви някаква способност, да му отсичат главата и да го оставят на орлите (Семов 1995:261). Но ако не приемем буквално това кръвожадно откровение може би ще достигнем до недобре разбраното представяне на начина на мислене, характерен за шаманизма. Какво по-голямо наказание от това да те издигнат над обикновеното множество и да трябва да показваш пътя, раздавайки собствената си енергия за благото на общността.
Опитали се да покажат възможните варианти на съществуване, те остават оттласнати, неуспели да осъществят цялостното обединение поради ред причини, но опитът им сътворява паралелни варианти на българската култура, които представят другите гледни точки към общото българско минало.