Преди 300 години, през 1726 г., по призив на епископ Никола Станиславич, започва изселването на 300 семейства (2000 човека) павликяни от крайдунавските села във Влашко, където в Крайова ги посрещат кипровчани, избягали от погрома на въстанието си през 1688 г. Павликянската масова емиграция продължава до 1731 г. Век и половина по-късно, през 1887 г., се отприщва поток на масово завръщане.
С представянето на книгата „Последният богомил Моята банатска фамилия“ пред посетителите на сайта Фалмис ДБББ Фалмис можем да отбележим началото на юбилея от изхода към Свободата и кръглата годишнина от завръщането в свободна България.
Под вглеждане в своето минало, банатските българи по традиция разбираме да се върнем назад с векове, прелиствайки старинни книги и документи за борбите: за свобода под Чипровския Балкан, за християнската ни вяра, за българското ни самосъзнание в чуждо обкръжение. Традицията е пренесена от Банат в „Майка България“ в края на XIX век, когато прадедите ни се завръщат. В семействата ни се препредават легендите за миналото, отразяват го школските истории, монографиите на общностните краеведи, изследванията на официалната наука.
Но изследователите на банатските българи рядко и малко пишат за периода след завръщането в България. Това обикновено са кратки краеведски монографии за селата и тритомната, за сега, поредица от родови истории на ДБББ Фалмис. А близкото ни минало никак не е бедно откъм събития!
Нашите прадеди, напуснали отлично уредената и богата Австро-Унгария, се завръщат в току-що изтръгнало се от полуфеодалната османска власт, национално разпокъсано княжество. Съседните държавици имат хищни мераци към него. Завърналите се стъпват върху „балканското барутно буре на Европа“ и попадат във вихрите на драматични събития.
Близостта ни до годините след завръщането, най-често се приема за достатъчна, за да ги познаваме добре от разказите на по-старите и от личните си спомени, като най-възрастно днешно поколение. Натежава мнението, че както са живели всички българи, така е било и за нашата общност. Съвсем разбираемо ни е засегнало всичко, което се е случвало в държавата. Но съдбоносните обстоятелства дамгосват тежко живота на банатчанските поколения, разпиляват из България и зад границите ѝ, чак до Америка, много банатчани. Вътрешната и външна миграция през последните осем-девет десетилетия трагично обезлюдиха нашите села. А в тяхната среда единствено и естествено виреят традициите, манталитетът и банатската духовност, запазили ни като общност векове далеко от Родината.
За по-малко от век в България банатските българи преживяват четири кръвопролитни войни и две национални катастрофи – трудно поносими по мащаби и разрушителност. В средата XX век към кървавите военни драми се добавя и натрапен отвън утопичен политически и социален строй, саморазпаднал се през 1989 г. Към не многото писано за близката ни история, се добави интересният, особен принос на представяната тук книга, прекрачваща извън обичайната сантименталност на носталгията и битовизмите на този жанр.
На 11 април 2026 г. във Враца с Георги Петков разменихме свои книги за банатските българи. Получих „Последният богомил. Моята банатска фамилия“, но нямах представа какво конкретно ме чака зад кориците. Нетърпелив, същата вечер се зачетох в началните страници. Предисловието на Георги Петков, уводът и главата „Защо „последният богомил?“ от Антон Гюков изостриха краеведското ми любопитство и ми подсказаха, че срещам сродни души. Сътворилите изданието бих определил така: собственик на архива, по който е съставена книгата, и автор на основните текстове – Антон Антонов Петков (1908-1997); съставител и автор на свързващите и допълващите текстове и на корицата – Антон Гюков Петков; издател – Георги Антонов Петков, син на Антон Антонов Петков, организирал и сглобил целия процес на реализацията. Все мъже интелигентни, високо образовани и милеещи за банатчанската кауза. Редактор на изданието е видният журналист и книжовник Марин Ботунски, години наред съставител на алманах „Околчица“ за Ботевите дни и главен редактор на някогашния влиятелен врачански вестник „Отечествен зов“.
Както във всяка историческа книга от банатски български автори, и в тази, накратко е разказано за древното минало на вярата (от средата на II век) и за името на „нашите павликяни“, както ни е нарекъл проф. Л. Милетич. С удовлетворение открих единомислие с моите хипотези за древния български произход на нашите предци от т.нар. Вундови (в книгата Вендо) българи в Източна Анатолия. По-нататък книгата ни запознава със събития от най-близкото ни минало, които най-рядко се споменават и осветяват, както бе констатирано по-горе. Това ѝ придава значителна ценност, особено в бъдеще време, когато ще я разтварят и ще я четат идните поколения банатчани, „… бъдещите хора, които ще поемат поста ни…“, както го е написал поетът.
Характерно за съдържанието е, че се състои от части, нямащи фабулна връзка по между си. Литературните стилове, както ги е нахвърлял в своите бележки Антон Петков, са различни. Читателят може да избира, което му е най-интересно между: негови лични и чужди спомени, политически есета, мерената реч на актуални за тогава негови стихотворения, кратки анекдоти и поговорки, и епистоларни творби, от които най-любопитни ми се сториха писмата от Германия и, особено, от Аржентина.
Интересни са гледните точки на фронтоваци от българската войска във Втората световна война, след преминаването на България от страната на хитлеристкия Трети райх в лагера на антихитлеристката коалиция. Пощадяването живота на пленен германски военен лекар, като в древна християнска притча за човешката добрина, поучава, че и в най-тежките изпитания човек може да запази съчувствие към себеподобния и то съдбовно да му се върне.
Разказите, логично стигат и до едвам поносимите следвоенни, т. нар., „наряди“ и „държавни доставки“. Бърдарчани упорито се съпротивляват на лишаващите ги от прехрана по сталински образец, насилствени изземвания на добитата с тежък труд реколта ново зърно. До Асеново стигна слух за опожарени снопи и „батоза“ (вършачка). Обективно и съчувствено са споменати ролята на църквата при жътварския бунт и жестоките присъди срещу свещеника на селото, по-късно и срещу владиката Е. Босилков. „Вината“ им е, че при тях отчаяните стопани търсят съвети и утеха срещу несправедливото ограбване на труда им.
Оскъдното откъм храна и елементарни удобства следвоенно купонно време се разглежда и през очите на ученика от каменоделското училище и бригадира в младежка бригада. За юношата лишенията и несгодите се компенсират от младежката романтика и ентусиазъм, символ на които е бригадирската значка. Тя има голяма сантиментална стойност.
С трезв поглед авторът осъжда политическите и икономическите заблуди и недомислици, и особено злоупотребите на примитивни люде на отговорни длъжности, превърнали светлите социалистически перспективи и комунистическите идеали в непостижим, невъзможен блян. Въпреки естествените си леви увлечения, още от събитията през 1923 г., младата интелигенция на банатските българи, здраво стои на земята. Тя не допуска изстъпления и братоубийствени политически саморазправи, каквито има на много други места из България, и през месеците на кървавия деветосептемврийския хаос през 1944 г. и по-нататък, в годините на съвсем ранния социализъм. В Асеново се говореше, че след масовизацията на ТКЗС през 50-те години, бърдарчани бързо се устроили в новите политически и икономически условия. В резултат, бързо се разбогатели като кооператори за пример, с високи добиви и добри доходи („скъп трудоден“). Асеновчани отдаваха това най-вече на по-плодородната им земя, но не е само то.
Най-силно ме трогнаха писмата от Аржентина. От тях струи синовна и братска любов, и копнеж към родното село, безнадеждно обречени да останат неудовлетворени. Тези писма ми напомниха за моето детство, когато дядо ми развълнувано, с въздишки и дълги паузи, за да се успокои, четеше редките писма от съпруга на най-малката си сестра Гушка (Агата), емигрирала завинаги в Мар дел Плата между двете световни войни.
Затворих последната страница на „Последният богомил“ обогатен със знания, спомени и чувства. От редовете на книгата прозира богатата и сложна духовност на тези, които са ги писали, далновидно са ги съхранили и са ги направили достъпни за читателя.
Благодарен съм им за възможността да надникна от техния аспект във вътрешния мир на поколението преди нас. Живели са в сложни и трудни, понякога страшни, времена, за които нашите преживявания и проблеми изглеждат детска игра. Особено ме впечатлиха загатнатите вътрешни терзания, предизвикани от противоречията на политическите възгледи и заеманите длъжности на основния автор и взелата връх хуманност, в която е бил възпитан според най-добрите християнски традиции и земеделската патриархалност на банатската българска общност. ДОБРИЯТ ЧОВЕК винаги остава такъв, устоявайки на житейските превратности. За социалната чувствителност към обществените недъзи и душевния си бунт Антон Петков заслужава да е наречен ПОСЛЕДНИЯТ БОГОМИЛ!
„Последният богомил“ за пореден път ми напомни за голямата близост на родното Асеново с Бърдарски геран и другите банатчански села в България, и за древния произход на тази близост!
И други моменти от книгата отново и отново ми припомниха голямата близост на хората.
06.05.2026 г Александър Ловров
За тези, които биха пожелали да имат книгата: Изданието е от 2012 г. и тиражът е раздаден безплатно. В издателя са останали отделни бройки и ги раздава лично, но постоянното му местожителство е в Западна Европа.
