Страница 3 от 5
От момента на идването им на това място, започнали да наминават свещениците пасионисти, служещи в Никополската епархия, а през 1892 г. вече имат постоянен енорийски свещеник – отец Амброзий Галярди. Роден на 24 октомври 1860 г. в Италия, този свещеник е погребан в Гостиля през 1914 г.. Сега в гробището се намира надгробния му паметник, направен от отец Анджело Джорджета, който се погрижи паметта на този италианец и пасионист да не изчезне в трънаците на хорската немарливост. Още през първата година на пребиваването си в селото отец Амброзий с помощта на хората успял да построи малка църква, покрита със слама, и също толкова скромна енорийска къща. През 1904 г. е построен сегашния голям храм с насърчението на никополския епископ Хенрих Дулсе, с помощта на средства, събрани от старите католически села в епархията, и най-вече с помощи от Франция – милостини, събирани от епископ Яков Роасан (Jaques Roissant) , който бил помощник на никополския епископ. Архитект на храма е господин Мусути от Търново, а самият отец Амброзий, като вещ дърводелец, майстори олтарите, светилниците и вратите. В деня на „Пресвето Сърце Исусово” през 1905 г. самият епископ Раасан тържествено освещава новата църква.
Издигнал снага над ниските къщи край реката, новият храм радвал очите и сърцата на енориашите, но радостта не траела дълго, сякаш като знак за някаква пукнатина в душите, която пречи и на сградата да оцелее. Още на Петровден същата година камбанарията се сгромолясала върху покрива на църквата и го разрушила отчасти. Един от най-големите проблеми на храмовете в епархията ни са камбанариите – винаги са или свръх-тежки, или пък не са строени както трябва, за да удържат собствената си тежест. Това е повод да се замислим за причините. Обяснението за поредното сгромолясване е пиянството на зидаря, но едва ли е било само това. За пореден път сме се опитали да се изхвърлим малко повече, да покажем на света колко сме велики, и по всяка вероятност сме забравили, че градим храм на Бога, а не наш собствен - храм на самолюбието ни, на гордостта ни, на себеиздигането ни, на загубата на реална преценка за самите себе си. Липсата на покаяние и поредното вирване на носовете, едва що успели малко да изплуваме от въртопа, бучащ в пропастта на падението ни, ни довеждат до картината на сгромолясаната камбанария. Милостта Божия сме пак се е проявила, защото изчаква хората да излезнат след вечернята и тогава идва катастрофата, за да няма реални жертви, а да е само знак за събуждане, зов за свестяване и замисляне.
Най-много страдал свещеникът, а болката разкъсвала сърцето му от немарливостта на строителите, от нехайството на заобикалящите, от цялата тази мъка да направи пътя за повереното му стадо поне малко по-облагороден. За „дядо Галярди”, както останал в паметта на гостилчани, се разказва следната история. Откакто влезнал при пасионистите като младеж, а после бил пратен на мисия в България, не си бил ходил в родния дом. Най-после, след много години го пуснали. Пристигнал в Италия, вървял пеша по хълма към родното си село и застигнал една стара жена. Тя карала дърва с муле. Свещеникът тръгнал редом с нея и се заговорили. Тя му разказала как има син свещеник в далечна страна и как от малък не го е виждала. Повървели още малко и отец Галярди най-после се решил да й каже, че това е той, нейният син. Щом чула думите му, жената паднала и умряла на пътя. Не могла да понесе срещата след дългата раздяла.
Като се върнал при своите енориаши, често пъти разказвал с болка тази случка и накрая те запомнили само това от него. Останали дървените олтари, свещниците, вратите в храма и един разказ за това как убил майка си в онзи дълъг път към родния дом. А когато той самия се разболял в Гостиля през 1914 г. и го закарали в болницата в Плевен, на връщане издъхнал на моста над Искъра едва на 54-годишна възраст. Така и не успели да го докарат в селото жив.
С много мъка отец Амброзий през 1905 г. събрал отново пари за ремонт на срутения покрив, но само след две години той отново се срутил. Всичко останало така до 1923 г., когато отец Рихард Хофман с помощи от Белгия, от владиката и най-вече с парите, досъбрани за тази цел от отец Алойзий Манушев (който бил в Гостиля от 1914 до 1920 г.) подновил покрива и поправил част от църквата. През 1924 г. започнали строителството на нова камбанария, довършена от следващия енорист отец Херман Демер, който пребивава в селото от 1925 г. до 1940 г. Автор е на немско-български речник и преподава на децата немски език наред с останалите си задължения. От 1940 г. до 1948 ч. енорист е отец Плачидо Корси, който след това става шарже д`афер на Ватикана в София.
Издигнал снага над ниските къщи край реката, новият храм радвал очите и сърцата на енориашите, но радостта не траела дълго, сякаш като знак за някаква пукнатина в душите, която пречи и на сградата да оцелее. Още на Петровден същата година камбанарията се сгромолясала върху покрива на църквата и го разрушила отчасти. Един от най-големите проблеми на храмовете в епархията ни са камбанариите – винаги са или свръх-тежки, или пък не са строени както трябва, за да удържат собствената си тежест. Това е повод да се замислим за причините. Обяснението за поредното сгромолясване е пиянството на зидаря, но едва ли е било само това. За пореден път сме се опитали да се изхвърлим малко повече, да покажем на света колко сме велики, и по всяка вероятност сме забравили, че градим храм на Бога, а не наш собствен - храм на самолюбието ни, на гордостта ни, на себеиздигането ни, на загубата на реална преценка за самите себе си. Липсата на покаяние и поредното вирване на носовете, едва що успели малко да изплуваме от въртопа, бучащ в пропастта на падението ни, ни довеждат до картината на сгромолясаната камбанария. Милостта Божия сме пак се е проявила, защото изчаква хората да излезнат след вечернята и тогава идва катастрофата, за да няма реални жертви, а да е само знак за събуждане, зов за свестяване и замисляне.
Най-много страдал свещеникът, а болката разкъсвала сърцето му от немарливостта на строителите, от нехайството на заобикалящите, от цялата тази мъка да направи пътя за повереното му стадо поне малко по-облагороден. За „дядо Галярди”, както останал в паметта на гостилчани, се разказва следната история. Откакто влезнал при пасионистите като младеж, а после бил пратен на мисия в България, не си бил ходил в родния дом. Най-после, след много години го пуснали. Пристигнал в Италия, вървял пеша по хълма към родното си село и застигнал една стара жена. Тя карала дърва с муле. Свещеникът тръгнал редом с нея и се заговорили. Тя му разказала как има син свещеник в далечна страна и как от малък не го е виждала. Повървели още малко и отец Галярди най-после се решил да й каже, че това е той, нейният син. Щом чула думите му, жената паднала и умряла на пътя. Не могла да понесе срещата след дългата раздяла.
Като се върнал при своите енориаши, често пъти разказвал с болка тази случка и накрая те запомнили само това от него. Останали дървените олтари, свещниците, вратите в храма и един разказ за това как убил майка си в онзи дълъг път към родния дом. А когато той самия се разболял в Гостиля през 1914 г. и го закарали в болницата в Плевен, на връщане издъхнал на моста над Искъра едва на 54-годишна възраст. Така и не успели да го докарат в селото жив.
С много мъка отец Амброзий през 1905 г. събрал отново пари за ремонт на срутения покрив, но само след две години той отново се срутил. Всичко останало така до 1923 г., когато отец Рихард Хофман с помощи от Белгия, от владиката и най-вече с парите, досъбрани за тази цел от отец Алойзий Манушев (който бил в Гостиля от 1914 до 1920 г.) подновил покрива и поправил част от църквата. През 1924 г. започнали строителството на нова камбанария, довършена от следващия енорист отец Херман Демер, който пребивава в селото от 1925 г. до 1940 г. Автор е на немско-български речник и преподава на децата немски език наред с останалите си задължения. От 1940 г. до 1948 ч. енорист е отец Плачидо Корси, който след това става шарже д`афер на Ватикана в София.
