Страница 2 от 5
През пролетта на 1890 г., точно три години след като една друга група банатски българи основава Бърдарски геран, около 90 нови семейства слизат на Оряховското пристанище с целия стопански инвентар, който могат да носят, с животни и покъщнина. Пренощували на открито на поляната край селановския хан „Скакуца” и на сутринта продължили към определеното им от държавата място за заселване – местността „Боев геран” край Горна Митрополия. Поредния геран приютява пътниците. Уморени, леко уплашени от новото, заселниците полека започват да организират живота си около този водоизточник. Правят си землянки, за да приберат челядта, но опасността не идвала от природните условия, а от съседите. Православните от съседните села, въпреки че заселниците идват на законово основание и с разрешение, за да населят пустеещите земи, се опитва да превърне живота им в ад като ги нарича „татари”, краде хубавите им коне, нощем напада стана им. От ден на ден положението ставало все по-тежко и областният управител на Плевен принуждава банатските българи да се изселят. Така през октомври 1890 г. отчаяни, измъчени, гладни, те товарят отново всичко на каруците и в дълъг керван потеглят към оряховското пристанище, за да се върнат в Банат, огорчени от посрещането в Родината. Нощта ги заварва в държавния соват „Гостиля” по името на малката рекичка, която минавала през тази пуста местност. Банатските българи наричат местността „Чифлика”. Реката, криволичеща през гъстата гора, закътаното място с околните леко заоблени хълмове, отдалечеността от другите, им се видели много удобни за заселване и на другата сутрин в една каруца се товарят 4-5 делегати и отиват в Кнежа да молят за позволение да останат. Този път случили на родолюбив човек – областният управител на Враца г-н Михаил Македонски (бивш учител и председател на революционния комитет в Кнежа) им позволява да останат и веднага нарежда да се размери по два декара двор на семейство. Докато паднал първия сняг те вече били изградили първите землянки и полека започнали да организират живота си. Първата зима на новото място била тежка. Запасите бързо свършвали и за новите заселници дошъл моментът да потърсят другите, тези около тях, които живели там от векове. Околните села този път им помогнали – давали им и продавали зърно за хляб и храна за добитъка, и така полека затворената общност усетила нуждата от другия, без когото не можем.
В пропастта на глада, в самотата на тази доброволна изолация, за да се самосъхранят, те започнали да се разболяват и умират. Районът, където се заселили, се отличава с най-ниските температури през зимата и най-високите през лятото. Първата им зима там била зловеща и дълга. През пролетта 7-8 семейства били принудени да се завърнат в Банат поради високата смъртност. Това принудило правителството да направи данъчни облекчения за преселниците и да оземли всяко семейство по равно, а Оряховската банка им отпуска заеми с ниска лихва. Мнозина изпоженили малолетните си деца, за да получат повече земя. За отпуснатите им пари те закупуват зърно за посев, пътуват за нов инвентар чак в Банат и започват да обработват плодородната земя, която бързо им се отплаща. След няколко години стройни къщи издигат снага по двата бряга на реката, а детска глъч оглася седемте нови моста над Барата, както по своему нарекли рекичката. Идват нови семейства и полека-лека животът потича в нормалното си русло – още един малък „Банат” по средата на Дунавската равнина.
В пропастта на глада, в самотата на тази доброволна изолация, за да се самосъхранят, те започнали да се разболяват и умират. Районът, където се заселили, се отличава с най-ниските температури през зимата и най-високите през лятото. Първата им зима там била зловеща и дълга. През пролетта 7-8 семейства били принудени да се завърнат в Банат поради високата смъртност. Това принудило правителството да направи данъчни облекчения за преселниците и да оземли всяко семейство по равно, а Оряховската банка им отпуска заеми с ниска лихва. Мнозина изпоженили малолетните си деца, за да получат повече земя. За отпуснатите им пари те закупуват зърно за посев, пътуват за нов инвентар чак в Банат и започват да обработват плодородната земя, която бързо им се отплаща. След няколко години стройни къщи издигат снага по двата бряга на реката, а детска глъч оглася седемте нови моста над Барата, както по своему нарекли рекичката. Идват нови семейства и полека-лека животът потича в нормалното си русло – още един малък „Банат” по средата на Дунавската равнина.
