Страница 5 от 5
Днес в Гостиля живеят 300 души, къщите около Барата са все по-снишени в старостта и самотата, малко гъски плуват във водата, трева обгръща някогашните утъпкани пътеки, седемте моста над реката са някак трогателно малки и мили, а под тях все още бълбука водата. Нея ще я има и когато вече няма да има село там, на мястото на стария държавен соват. Край нея са се заселили, от нея са поили прочутите си коне, поливали са плодородните си градини, децата им са се къпали в плитката вода, но от нея не са могли да получат „жива вода”, която да им даде бъдеще. Просто защото търсенето е било в погрешната посока. Стадото губи пастирите си, защото те един след друг се уморяват да се борят, биейки главата си в стената на човешкото безхаберие и безочие. Същото чака и други села, просто Гостиля ни показва пътя, по който ще минат и следващите.
С приходящ свещеник от доста години, селото все повече буренясва, но най-вече бурените са в душите на сегашните му жителите и на всички, излезли от това село и разпръснали се по света. В Гостиля постоянно е имало конфликти с и около свещениците – кой добър, кой лош, кой идва рядко, кой не идва, кой, защо, кога, как… въпроси, държащи сметка на всички, но не и на нас самите. Какво сме направили, за да получим такова отношение? Къде сбъркахме, за да стане така? Всички тези извървени пътища и процесии са били само път към самите себе си, към срещата с поредния образ на нашето егоистично и самовлюбено Аз, но не и път към покаянието, не й път към Бога…
Вървим по мостовете над реките, по прашните пътища, очертани пред нас, изкачваме се и слизаме, и накрая умираме нестигнали до края им. Мъката при откриването на истината, понякога убива, но тя трябва да бъде извадена наяве, защото иначе се залутваме още повече в гъсталака на собствените си измислени светове.
Някъде там, дори изобщо не чак толкова далече, а просто в сърцето ни, се намира Някой, който чака да събудим съвестта си, да се обърнем, да започнем да мислим и да виждаме, а не просто да плъзгаме празен поглед по повърхността на нещата, обвинявайки другите за всичко. Ние сме виновни, всеки от нас, някогашните и сегашни жители на тези малки села, за да стигнем до тук, до изоставеността, до буренясването, до потъването в поредната пропаст, до външната бляскава хартийка, в която постоянно опаковаме самосъзнанието си, за да се правим на велики и да скрием истинската картина на състоянието си.
Храмът в Гостиля старее почти изоставен, покривът отново тече; зловещо красивата картина, издълбана от капките в пода точно пред олтара, те удря с целия ужас на смъртта. Пропукани стени, боя, лющеща се от тях, прах и мъка, лепнещи навсякъде – по пейките, по олтара, по статуите, по хората, тихо молещи в сумрака…
А на стария хармониум продължава да свири както някога Павел Куков, някогашния колежанин от Френския колеж в Пловдив, сега вече прехвърлил 80-те. Треперещите му, вече вкоравени пръсти разгръщат страниците с ноти и редят поредното музикално изпълнение. Той е живата история на селото. Има ли го, ще го има и живия разказ за Гостиля, разказ, пропит с любов и мъка, с болка и надежда. А Пресветото Сърце Исусово все ще ни чака да се завърнем – истински…
С приходящ свещеник от доста години, селото все повече буренясва, но най-вече бурените са в душите на сегашните му жителите и на всички, излезли от това село и разпръснали се по света. В Гостиля постоянно е имало конфликти с и около свещениците – кой добър, кой лош, кой идва рядко, кой не идва, кой, защо, кога, как… въпроси, държащи сметка на всички, но не и на нас самите. Какво сме направили, за да получим такова отношение? Къде сбъркахме, за да стане така? Всички тези извървени пътища и процесии са били само път към самите себе си, към срещата с поредния образ на нашето егоистично и самовлюбено Аз, но не и път към покаянието, не й път към Бога…
Вървим по мостовете над реките, по прашните пътища, очертани пред нас, изкачваме се и слизаме, и накрая умираме нестигнали до края им. Мъката при откриването на истината, понякога убива, но тя трябва да бъде извадена наяве, защото иначе се залутваме още повече в гъсталака на собствените си измислени светове.
Някъде там, дори изобщо не чак толкова далече, а просто в сърцето ни, се намира Някой, който чака да събудим съвестта си, да се обърнем, да започнем да мислим и да виждаме, а не просто да плъзгаме празен поглед по повърхността на нещата, обвинявайки другите за всичко. Ние сме виновни, всеки от нас, някогашните и сегашни жители на тези малки села, за да стигнем до тук, до изоставеността, до буренясването, до потъването в поредната пропаст, до външната бляскава хартийка, в която постоянно опаковаме самосъзнанието си, за да се правим на велики и да скрием истинската картина на състоянието си.
Храмът в Гостиля старее почти изоставен, покривът отново тече; зловещо красивата картина, издълбана от капките в пода точно пред олтара, те удря с целия ужас на смъртта. Пропукани стени, боя, лющеща се от тях, прах и мъка, лепнещи навсякъде – по пейките, по олтара, по статуите, по хората, тихо молещи в сумрака…
А на стария хармониум продължава да свири както някога Павел Куков, някогашния колежанин от Френския колеж в Пловдив, сега вече прехвърлил 80-те. Треперещите му, вече вкоравени пръсти разгръщат страниците с ноти и редят поредното музикално изпълнение. Той е живата история на селото. Има ли го, ще го има и живия разказ за Гостиля, разказ, пропит с любов и мъка, с болка и надежда. А Пресветото Сърце Исусово все ще ни чака да се завърнем – истински…
