На вниманието на нашите читатели представяме и преводът на немскоезичната хроника на енорията в Али Анифе. Сърдечни благодарности изказваме на Весела Пелова за положения труд при превода!
Селището Али-анифе лежи на 20 км. северно от окръжния град Добрич, отдалечено на около 2 км. от държавното шосе Добрич-Силистра. Надморската височина е повече от 300 м. Около селото е равна, тук-там хълмиста, плодородна земя, създадена за жито и царевица, както и за останалите летни култури като ечемик, овес, бобове и т.н., които растат добре, в случай че през пролетта падне достатъчно дъжд и само при по-дълго засушаване, което е рядкост, настъпва тотално пресъхване на земята.
Почвата е тлъст чернозем, при дъжд става лепкава и тинеста. Само през летните месеци май, юни, юли и част от август, когато полетата са разцъфтели в цветни премени и златните класове на полето растат, човек може да каже, че нашата област е хубава. Но през есента и зимата обикновено, когато полетата са празни, изгледът на цялата област е траурен и малко подтискащ. Тук почти няма гори, освен малки акациеви плантации, както и няма реки, освен скромни блата.
Намират се в района извори. Водата в кладенците е много дълбоко – на почти 30-40 метра; вади се по примитивен начин с помощта на коне или магарета. Питейната вода въобще е много хубава. В селските градини отглеждат всички зеленчуци като картофи, бобове, грах, лук, салати, моркови и т.н. При старателно поливане отглеждането на зеленчуци е достатъчно рентабилно за нуждите на домакинството.
Преселване на нашите немци от Русия
Това, заради което нашите немци се преселиха тук, беше хубавата и евтина земеделска земя: тогава през 1903 г. когато те се преселиха, можеха да си купят за 3 наполеона земя от изселващите се турци, както тук навсякъде се разменяше – около 60 франка за хектар. Естествено те използваха добрата възможност да купят земя за семействата, 20 до 300 хектара според възможностите за закупуване на всеки един. Заедно със земята те купиха и къщите и дворните места, които според турския обичай бяха изградени много примитивно. Скоро нашите немци си построиха нови жилища, застроиха си дворните места според немския обичай. След няколко години селището получи нов вид, с повече подреденост. В началото тукашното население гледаше с не малко учудване на немците – те разбираха от машини за земеделие, жътва, комбайни, за пътуване използваха коне, а не волове, в земеделието и стопанството. С една дума – те поставиха земеделието и домашното стопанство на нови релси, с по-модерни средства.
Населението скоро разбра, че може много да научи от немците. Не след дълго, българите, по немски образец също наистина понаучиха едно-друго. С времето земеделието почти изцяло се преобрази по немски образец. Страхът им от машините постепенно изчезна. После нашите немци, поне мъжете, които владееха руски език, съвсем скоро започнаха да се разбират с българите. Те заживяха в добро разбирателство и приятелство с тях от началото до ден днешен. Мъжете, както и жените, тук научиха и други езици – именно български, турски и румънски, така че изобщо не беше рядкост нашите хора да говорят 5 езика.
Преселването от Русия става през 1903 г. – някои семейства са дошли по-късно – всички наши хора идват от Херсонска губерния, в по-голямата си част от т.нар. място Манхайм; някои семейства са от Крим (Кронентал). Преселването тук се осъществява през Одеса, от там с кораби до Варна и след това с каруци до Али-Анифе, което е на 70 км от Варна. Всички преселници са от немски произход. При нашите тукашни заселници не е имало бедни семейства, почти всички можели да си купят земя и да наемат още.
Целогодишно се занимавали със земеделие; допълнителните занаяти били малко, само страстта към конете била всеобща; от крави и свине изкарвали добри пари през някои години; освен това прилежните домакини продавали масло, сирене, яйца и птици. Изобилните дарове на земята – пшеница, ръж, овес, царевица, боб т.н. се откарвали в централния град Добрич, понякога в малкия пристанищен град Балчик (на ок. 50 км) на Черно море – или също така към Констанца (на 90 км от тук) през 1913-14-15 години, когато Румъния окупира Южна Добруджа. Тогава не е имало железници дотам, така че трябвало е нашите селяни да пътуват с волските коли най-малко три дена, при това с трудности. Може да се каже с пълно право, че нашите селяни са преживели немалко трудни времена тук, каквито и тяхното стопанство им е предлагало не малко.
Така по време на войните през 1916 г. когато военния фронт дни наред е минавал близо край тях – румънската армия просто им взима всички коне, с които разполагали, както и много говеда и т.н. Ние всички трябваше да напуснем селото за около 10 дни, без да имаме време и възможност да вземем нещо със себе си, защото всички превозни средства бяха отмъкнати.
При завръщането в село много неща липсваха – крадци са се възползвали от случая, но въпреки това ние бяхме щастливи да бъдем отново в България. Това беше около 15 септември. В края на август 1916 г. при влизането на Румъния във войната, в село дойде румънска жандармерия със заповед – всички налични каруци и коли да се натоварят със зърно и да се откарат до гара Касъм, където щяло да се разтовари зърното и веднага да ни се изплати. Това беше една лъжа – там не ни оставиха да разтоварим, а трябваше да караме още натам към Черна вода на Дунава. Тук ни взеха колите, конете и зърното и всички хора бяха натоварени на шлепове заедно натъпкани и много дни пътуваха от там до Молдова, където ги интернираха. Нашите немци споделиха същата съдба, която сполетя и българите и останалите. В дълги землянки (т.нар. бордеи) хората бяха затворени. Храната беше лоша, основно сурово царевично брашно, а отношението било още по-лошо: мнозина не се върнаха обратно. Гладът, въшките и избухналите болести без лекарска помощ погубиха тези нищо неподозиращи хора. От членовете на нашата немска общност от Али Анифе не се завърнаха от там Готлиб Херлинг, Валентин Цер, Антон и Петер Цер, Йохан Вайзер, Йеронимус Грюневалд, Андреас Бернхард и Адам Бор. Всички на възраст от 15 до 40 г.
Когато ние в нашата общност тук през есента на 1917 г. получихме известието, че 8 наши събратя е трябвало да умрат толкова мизерно, настъпи една тревога безподобна. И какви писъци при засегнатите фамилии...
И още един път нашите селяни трябваше да понесат тежки страдания. Това беше през 1929 г., когато Румъния предприе отнемането на земя – 1/3 от земеделската собственост на нашите селяни беше отнета, дори и от тези, които имаха по-малко от 10 хектара. При това колко разправии и формалности трябваше да изтърпят хората, за да си вземат накрая тяхната собствена, законно закупена земя и до ден днешен без никаква компенсация за това. И този тежък опит преживяват нашите събратя и решават да продължат да работят, но въпреки това никога не биха могли да забравят тези неправди.
Изобщо нашите селяни тук биха могли да потвърдят, че никой не е пропаднал тук, но понякога от време на време са преживели тежки дни, също и бедност са изпитвали, на заедно с това са преживели и благополучие и благословия. Нашите събратя, които миналата есен заминаха от тук и се преселиха в родината изобщо не бяха бедни хора, или пък лишени от средства за живот, те също при нормални условия биха могли тук добре да се устроят. Желанието за пътуване и изчерпването на търпението им способстваха за тяхното изселване.
Преглед на енорийския и църковен живот
Нормалната енорийска дейност в Али Анифе всъщност започва през 1909 г., през ноември, когато тук пристига първият действащ свещеник, а именно отец Алексиус Шьонмакерс. Преди това, от 1903 до 1909 г. енорията е посещавана и обслужвана от отец Франц Кингс от село Ендже, Шуменско. Той изпраща тук един немски учител, за да води църковните дела и да преподава вероучение на немски език. Името му е Антон Едер от Тайсендорф, Бавария. Той беше много способен учител, работил много години в ордена на Християнските училищни братя във Виена.
За една нова, малка общност той направи много похвални неща; по поръчение на тогавашния никополски епископ монсиньор Дулсе закупи тук един парцел, където построи един малък дом, който да служи временно като молитвен дом, училище и жилище. Когато през 1911 г. беше построена новата църква, този временен молитвен дом беше съборен и годните за употреба материали бяха използвани за строеж на църквата. През 1909 г. учителят Антон се връща в немската колония Ендже, от където беше дошъл. Там продължи да служи в полза на нашето училище. През военните години 1916 г. той отново идва в Али Анифе, но скоро е интерниран от румънските власти и принуден да прекара година и половина в заточение, до пролетта на 1918 г. Когато се връща в енорията обратно, помага на свещеника като готвач и градинар; но неговите сили са прекършени при тежкото отношение по време на интернирането. Той заболява там тежко от болест на стомаха и умира като светец по Божията воля със смъртта на праведните на 23 май 1918 г. Той почива в нашето гробище, където един скромен кръст показва неговия гроб.
През 1911 г. беше построена новата църква или по-точно – църквичка. Тя е дълга 12 м. и 6 м. широка. Когато новият свещеник направи предложение на общността дали искат да се построи един нов молитвен дом, тази същата общност не беше съвсем съгласна с това. Опасяваха се, че ще им искат твърде много дарения. Казваха – ние сме още начинаещи тук, нашето стопанство за сега е твърде малко продуктивно; когато после отчето обясни, че ще поеме всички грижи по разноските, а общността трябва да осигури само прекарването на материалите и храната за работниците, то тогава се постигна съгласие да се започне строежа. Брат Теофил от монашеския орден на пасионистите, към който принадлежеше и свещеника, направи под ръководството му един прост план за църквата и принадлежата енорийска къща. На 25 май основния камък беше поставен тържествено от отец А. Шьонмакерс, при участието на цялата общност. Този ден беше един необикновен празник, който ще остане още дълго в спомените. Строежът тръгна и напредна бързо, под наблюдението на брат Теофил, който сам и безплатно пое цялата дърводелска работа. Един пътуващ македонски майстор-строител, на име майстор Арсо осигури цялата зидария. На 1 ноември с.г. църквата и енорийския дом бяха готови. Общността беше доста горда с тяхната църквичка, която им струваше толкова малко. Сега пък свещеника трябваше да гледа да покрие разходите. Чрез писма до различни познати и дарители и със средствата, събрани и получени от отчето от чужбина, скоро всички разходи бяха покрити, които възлизаха на 4935 франка.
Тържественото освещаване на църквата се състоя на 5 ноември. Н.Прв. мср Леонард фон Баумбах, помощник-епископ от Никопол дойде рано сутринта тук от Варна. Той беше пътувал цяла нощ с една кола. Тогава нямаше друг транспорт. Стекоха се хора от всички страни. Естествено при тези редки тържества присъстваха всички немци от околността. Епископската служба беше от 10 часа с проповед на немски от епископа. Хубави, немски песни от общността и от църковния хор, съпроводени на пиано, украсиха тази възвишена церемония. Беше наистина възвишено да се видят събрани тук всички наши немски събратя, в истинско немско въодушевление и набожност. Вечерта в църковната градина, имаше хубаво осветление и дори скромни фойерверки.
За новата ни църквичка г-н Йохан Бернхард подари една хубава олтарна икона на св. Йоан Кръстител, нашият църковен патрон, нарисувана върху ленено платно в Регенсбург, на стойност 210 франка с рамкирането. Някои фамилии от енорията също подариха малки, необходими предмети. Тогавашната българска княгиня Елеонора подари (основно) Олтара и от позлатено сребро българския герб с буквата Е в средата, стои като постоянен благодарствен спомен вдясно на олтара за благородните дела на високопоставената дарителка.
Всички необходими църковни мебели, както и един хубав хармониум от фирмата „Алоис Майер Фулда“ осигури свещеника. В течение на годините още множество църковна утвар се набави. Както и един хубав Кръстен път от Мьонхен Гладбах, всички платени от свещеника, а някои от съмишленици от неговата родина.
През 1913 г. църковната градина беше оградена с каменна стена и с помощта на някои съседи беше направена по-квадратна, отколкото правоъгълна. Парцелът в началото беше почти овален, както е обичайно при турците. На отчето му костваше много усилия да промени това положение. Всички насаждения в градината, между които и многото дървета, бяха направени от него. През лятото в градината беше много хубаво и сенчесто, като един оазис в степите на Добруджа. В течение на годините тук се организираха празници с песни от църковния хор. Също един хубав грамофон, който получи отчето като подарък от събратята му в Германия, свиреше тук често, за радост на цялата общност хубавите немски песни и музика. Както и прочутата Девета симфония на Бетховен можеше да бъде чута често в тихите вечерни часове. Много години по-късно около 1930 г. общността беше зарадвана и от радио, което беше поставено в енорийския дом и през прозореца на градината, където вечер почти винаги имаше младежи, включваха свои представления в програмата.
Нашият църковен хор още от построяването на новата църква направи много за разхубавяване на църковните служби. Всеки неделен и празничен ден се пееха немски и латински песни, също и на няколко гласа, ако имаше под ръка партитури. Отчето още през 1909 г. започна веднага да преподава уроци по пеене и общността научи много хубави немски песни. При възможност той съпровождаше хора на хармониума. Хорът се ограничаваше предимно до един брой момичета, около 10-15. По изключение при специални поводи като големи църковни празници като Коледа, Великден и при Свето Първо Причастие пеенето се водеше на няколко гласа. Веднъж, по повод на Първо Причастие секретаря на епископа мср Нецхамер каза на отчето – «вашият хор пее като в нашата катедрала в Букурещ, вие искате да ни бъдете конкуренция». За църковното пеене особено заслуги има г-н Валентин Шпингер, който беше солист и клисар, и ръководеше хора от 1909 до 1914 г. при всяка неделна и празнична служба. Той обаче трябваше да се подложи на тежка операция в университетската клиника в Мюнхен през 1913 г. след което беше твърде болен до смъртта си в немския Марийн лазарет във Варна през 1918 г. Той беше много ценен в общността и като способен строител и прям характер. В часовете за музика той радваше семейството си със свирене на арфа.
В църковния хор години наред пееше като надарен певец и Рафаел Гласнер, починал през 1936 г. той често беше дясната ръка на свещеника като помощник при църковни тържества, като процесиони, посрещане на епископа и т.н. Празнична арка да се постави или да се направи украса, той се вдъхновяваше изцяло и денонощно работеше, без да мисли за почивка. Беше познат на общността и като тънък майстор-мебелист. Той правеше за църквата различни мебели, както и голямата част от новия олтар без скулптурите през 1913 г.
От 1934 г. в църковния хор като солистка и органистка работеше г-ца Сузана Бот. До 1940 г. тя работеше и като учителка по вероучение в нашето енорийско училище. Тя се обучи по немски и пеене в манастира в Ендже край Шумен при немските сестри-мисионерки от Тутцинг. Грижеше се и за могобройните дела тук в църквата и сакристията. Чрез цялата си дейност има много заслуги към общността.
Заслужава бъде отбелязана и чудесната личност на име Елизабет Баумщарк, която също пееше в хора, освен всички останали дейности, с които тук имаше заслуги за църквата и общинския дом. В продължение на 18 години – от 1918 до 1936 г. тя беше икономка в енорийския дом, като едновременно се грижеше за поддържането на църквата и сакристията, както и на църковната градина. През 1922 г. тя сама, с помощта само на свещеника, измаза цялата църква отвътре и след това я белоса и боядиса и лакира всички мебели и т.н. Тази цялата тежка работа извърши за няколко месеца. Също и за нашия общински дом същата тази личност пое цялата работа по поддръжката и много други дейности. Всичко извършваше безплатно!
В момента бившата католическа църква се използва като православна и в нея служи свещеник от Добрич.
И още една личност трябва да бъде спомената като специална доброволка в църквата, а именно г-жа Мария Берхард. Починала през 1928 г. Тази скромна домакиня имаше винаги щедра ръка за църквата и общността. В някои семейства за нея мислят като за тиха непозната помощница в беда.
В течение на годините нашата енорийска общност многократно беше посещавана от различни епископи. Н. Првзх. Мср Дулсе, Никополски епископ ни посети 3 пъти: Освети на 8 ноември 1905 г. църковната камбана и подари Свето Причастие. За втори път дойде на 23 юни 1912 г. където пак ни дари Св. Причастие. Нпрвх мср Леонард фон Баумбах посети нашата общност 2 пъти: той освети тържествено новата ни църквичка на 5 ноември 1911 г. Негово Превъзходителство монсиньор Раймонд Нецхамер от ордена на Бенедиктинците, архиепископ на Букурещ ни дари св. Причастие на 16 май 1922 г. и ни посети още един път през 1914 г. Негово Превъзходителство монсиньор Александър Сизар, архиепископ на Букурещ и митрополит на Румъния удостои четири пъти нашата общност, за да ни донесе св. Причастие: на 13 ноември 1927 г., на 14 септ. 1930 г., на 2 септ. 1934 г. и на 7 юни 1938 г. Негово Превъзходителство монсиньор Сизар идваше с удоволствие в нашата общност и всеки път оставаше няколко дни тук; чрез неговата доброта и човечност той беше обичан навсякъде. Също и като благодетел ние сме му много благодарни.
Освен дребните неща за църквата и сакристията той ни даде и много необходими дарения в пари: така през 1931 г когато църковния покрив беше силно повреден от буря, той ни подари 15 хиляди леи, още един път 10 хиляди леи за строеж на нашия общински дом – и през 1938 г. още веднъж 20 хиляди леи за ремонт на църквата и домът на свещеника. Но въпреки това най-ценни от всичко бяха неговите златни думи в проповедите и при светото причастие и всичко това беше проникнато от истински немски дух и: споменът за него тук ще бъде почитан винаги.
Също и Светият отец в Рим, папа Пий ХІ, един път ни изпрати, по молба на тукашния свещеник нашата църква със 10 хиляди леи през 1931 г, когато църковния покрив беше повреден.
Още няколко благодетели се грижеха за нашата енорийска общност и чрез това облекчаваха нашите сънародници от гледна точка на църковните данъци. От страна на църквата тук енориашите никога не са били товарени с такси, само при бедствия се правеше събиране и то винаги доброволно всеки да даде колкото обича.
При основаването на общността жителите се задължиха от тогавашния епископ Дулсе да осигуряват църквата с дърва за огрев и вода, което с времето също отпадна, така че енориашите бяха оставени съвсем свободни. Но някои въпреки това са недоволни.
Постройка на Лурдска пещера в Църковния двор
През 1926 г. беше построена една хубава Лурдска пещера в църковния двор. Камъните за тази постройка бяха докарани от тукашното турско гробище. Понеже тук вече нямаше турско население – мюсюлманската община в Добрич с апробацията на своя мюфтия разреши на тогавашния ни свещеник да използва камъните от гробището за религиозни цели. Самото гробище също беше предоставено изцяло на разпореждане на нашата църква. Свещеникът заплати за това 6 хиляди леи и се задължи да огради гробището, за да не изчезне напълно.
Свещеникът построи Лурдската пещера с помощта на няколко младежи от общността.
Статуята на Дева Мария в пещерата беше купена в Темешвар за 4 хил. леи.; по-късно през 1938 г. се сдобихме с една каменна статуя от Букурещ за 4800 леи, която също беше заплатена от отчето. На 26 май беше направено празничното освещаване на пещерата – като делегат на негово високопреосвещенство архиепископа от Букурещ пристигна Н. Високопреосвещенство отец Хайнрих Овербек – един истински немец от Мюнхен Гладбах. Воден от истински немски дух, той донесе истинска сърдечна радост в нашата общност.; той беше още много пъти при нас и всеки път ни радваше със своите хубави проповеди и насърчения.
Пред пещерата, разкошно украсена с цветни венци, знамена, лампиони и прочее беше издигнат и един олтар. На него беше отслужена празнична литургия от отец Овербек, който държа и празнична проповед с едно несравнимо красноречие. Нашите обични немци бяха така дълбоко трогнати, че някои се просълзиха. Една прекрасна латинска меса с немски Литании на Дева Мария бяха изпяти от хора и общността, съпроводени на хармониума от нашия свещеник. След литургията беше направен и прием. Вечерта отново се събра цялата общност естествено и всички немци от околността и пред чудесно осветената пещера още веднъж се отслужи Андахт (Литании) на Всички светци. Прекрасните песни в чест на Дева Мария звучаха в тихата вечер и тяхното ехо се носеше далеко и се чуваше силно от цялата общност.
От тази несравнима вечер, колко често се събираше нашата общност за общи молитви и песни в чест на нашата небесна царица.
Понякога –да! имаше и тежки времена и страдания ни се стоварваха, но въпреки това тук в тихата пещера някои души отново намираха смелост и нови сили за живот. Нашите събратя изобщо са напълно удивени, че само вярата запазва хората в правилните коловози и в опасностите и превратностите на живота ги прави силни и непоклатими.
Тук, в нашата общност със сигурност може да се твърди, че именно на църквата нашите събратя трябва да благодарят, че не са изгубили своята вяра и народностно немско чувство. Независимо, че също така трябва да се каже, че в последните години вярата беше намаляла.
Към нашата католическа общност принадлежат и следните малки филиали:
- Добрич – 20 км от тук с около 6 немски католически фамилии. Към настоящия момент още 2 семейства се преселиха миналата есен на 1941 г.
- Карабалар – 10 км от тук – с 4 немски фамилии, сега са 3
- Настрадин – 10 км от тук, със 7 немски фамилии от Карамурат които останаха само 2 години – 1927 и 28 г. – отново се върнаха в Карамурат
- Хасарлик – Пориас – 22 км от тук – с 4 немски фамилии, сега са 3
Нещичко за училищните работи
Общо взето малко е направено за училищните работи в Али Анифе. Честата смяна на държавите – един път бяхме в България, после в Румъния – забавя развитието на училището. После и недостига от учители и сгради също влошават положението. Ако общността беше по-единна и съдействаше по-добре на църковните служители, можеше много по-вече да се постигне. Вместо това някои фамилии с тяхното назадничаво поведение много попречиха. Въпреки всички пречки нашите деца винаги са имали възможност да учат майчиния си език. Всички в селото могата да четат и пишат немски език.
От 1903 до 1909 г. тук работеше като учител Антон Едер. Той водеше отлично според тогавашните условия. От 1909 г. до 1911 г. обучението се водеше от свещеника. От 1911 до 1913 г. по немски език имаше две домашни учителки – едната във фамилията Бернхард и една във фамилия Цер. Една учителка би била достатъчна, но поради противоречията на тези две фамилии, всяка от тях искаше да има собствена учителка. По-късно от 1918 до 1934 г. преподаваше учителят Блазиус Юлиус Лукаш от Банат; той не беше учител по професия, но много добре водеше и немски език и останалото.
От 1934 до 1940 г. на децата в новопостроеното училище преподаваше Сузана Бот. Румънските власти разрешиха само вероучение и немски зик, по-вече не успяхме да постигнем, а пък и това стана с помощта на съдействието на нашия архиепископ и отец Пилгерс – ръководител на младежите в Букурещ. Тези двамата направиха всичко възможно с румънското правителство за нашето немско енорийско училище. Но въпреки това в нашата общност гореспоменатите немски семейства с техните привърженици отново противодействаха срещу училището и учителите, за съжаление на нашите деца. Но въпреки тях и тази година нашите деца имаха възможността освен вероучение да учат добре и немски. А заедно с това и немски песни и множество други потребни неща – като куклен театър и детски игри и т.н. миналата година 1941 г. в нашето училище преподаваше Бернхард от общността.
СТРОЕЖ НА ОБЩИНСКИ ДОМ И УЧИЛИЩЕ
През 1932-34 г. се построи нашият общински дом с училището в парцела на църковния двор. Той принадлежи заедно с църквата и другите сгради към собствеността на Католическата Църква в България. Много години по-рано можеше да се построи този дом, но липсата на единство и противодействието на общността попречиха. На свещеника на енорията това костваше много усилия и грижи.
Въпреки многократните молби на всички фамилии, които да пожелаят да съдействат за строежа, имаше само 13 по-бедни семейства, които изказаха готовност да прекарват нужния материал, и да осигуряват храната на работниците. Богатите семейства (като Бернхрад и роднините им) не само че не правеха нищо, но обратно – противодействаха на начинанието и показваха демонстративно чрез държанието си, че са противници. Даже при празничното освещаване на дома на 2 септември 1934 г. от Н.Превъзходителство архиепископа на Букурещ тези враждебни фамилии не се появиха, въпреки че бяха поканени там официално.Така искаха тези фамилии да покажат своето несъгласие и чрез това да го наложат.
Трябва високо да се оценят тези 13 бедни фамилии от общността които устояха, докато всичко беше готово. Тук се показа как немската сила се наложи над жалките дребнавости.
Повечето съдействаха за успеха на това начинание – Йохан Шпрингер (сега управител на общността) който насърчаваше хората чрез своите увещания и топло държание; също безплатно работеше със собствените си ръце. После Роберт Гласнер, който гратис направи вратите и прозорците и за многобройните останали работи много помогна. Заедно със свещеника, тези двама мъже, както и Елизабет Баумщарк помагаха при ръководството на строежа. Строители бяха Бернхард Б. Гицкан, на когото му костваше много усилия, защото дървения материал се повреди от дългите дъждове. Разходите бяха покрити чрез помощта на Н.Прев. архиепископа, с 10 хиляди леи, от От. Пилгер от Букурещ 30 хиляди и от тукашния свещеник също 30 хиляди. И още много.
Общинският дом и училището бяха тържествено осветени по случай Първото причастие от Негово Превъзходителство архиепископа монсиньор Сизар на 2 септ. 1934 г. Н. П. заедно със сърдечните думи към общността, държа и сказка за Палестина и Светите земи, които беше посетил наскоро. Всички фамилии, които бяха там - някои се държаха настрана – бяха много доволни от хубавия празник и още повече от новия дом, където те често идваха по-натам за общи вечери с песни, театрални постановки, сказки и лекции, задушевни разговори и също така и за весели танци и т.н. Ако нямаше раздори, колко хубаво можеше да е всичко.
Известно време общинският дом служеше също и за българско държавно училище, но предимно беше на разположение на общността. Това положение няма да продължи дълго, защото това лято новото българско училище ще бъде готово.
От години тук се помещава и една енорийска библиотека, където се намират подходящи книги на разположение на всеки член на общността. Над 100 тома книги и различни списания са на разположение, между които именно – колекцията „Хершенбах” и „От далечните земи”, всички предназначени за младежта. Повечето книги бяха осигурени чрез усилията на д-р Шаде от Берлин, който често ни посещаваше тук през 1930 г. Той ни подари и хубави стенни картини за общинския дом и училището. Както и един радиоапарат (който сега е развален по вина на един наш събрат, който го беше изнесъл от общинския дом).
Често материали за четене на общността се осигуряваше и чрез тукашната ни църква. Един любезен господин от Нюрнберг Карл Бек също често ни изпращаше немски вестници и списания. Много семейства също се абонираха почти винаги за немски списания и вестници. Тук трябва да се поясни и че нашите събратя твърде добре владеят немският си майчин език както за четене, така и за писане.
От направения преглед се вижда, че според възможностите нашата общност Али Анифе добре се е развивала във всяко отношение през всички години. Можеше да бъде още по-добре, ако нямаше дребнавости и разединение всред нас. Всеки член на общността, както и тези от нашите филиали, можеха да намерят тук една малка немска родина. Дори нещо повече – защото нашата общност е много гостоприемна. Тук всеки член – беден или богат е посрещнат и подслонен с отворени обятия. С една немска младеж, която прави чест на нашата общност. А ако се стигне до там, че можем да се върнем в немската родина, никога няма да можем да забравим нашата уникална малка родина в Българска Добруджа!
Народните мисии през 1932 г.
Една хубава едноседмична мисия за народа се проведе през есента на 1932 г. Един свещеник на име Хайнрих Кек от монашеското братство Мисионерите от Штайлер от манастира Мьодлинг край Виена, организираха тук една добре посетена мисия за народа. Техните прекрасни проповеди и лекции, овладяни от истински немски дух, намериха много добър прием при нашите събратя. Всички идваха редовно да слушат скъпите опитни мисионери, които ни разказаха много хубави примери от немската родина и чрез това въодушевиха нашите енорийски чеда. Той посети, заедно със свещеника, всички немски фамилии и за всички имаше мили думи за окуражаване. Чрез тези духовни упражнения нашата общност спечели много в духовно отношение. Всички отново се съединиха с Бог чрез приемането на Светото Причастие и отново подновиха своята католическа вяра и решиха да бъдат верни. Дълго след това нашите чеда споменаваха скъпия отец Кек.
На такива хора и специални благодетели на общността (недовършено)...
