Историята се основава на налични и безспорни документи и материални факти, но тъй като често пъти са оцелели във времето само фрагменти, свързването им изисква много труд и много информация за периода, от който произхождат. Случва и един такъв фрагмент да се окаже ключ за разгадаване на цял исторически период. Така от общото към частното и от частното към общото се стига до изграждането на хипотезите за непознати или по-малко познати исторически събития и периоди и се разгадава съдържанието на белите петна в тях.
Такъв ключов фрагмент от историята на славния стар Кипровец (днес град Чипровци), саксонското присъствие в него и произхода на католицизма в Кипровецко и българските земи се оказа една незаслужено подминавана каменна статуя на Божията Майка с Младенеца Исус, оцеляла в някогашната българска черква на някогашната трансилванска българска колония Дева. Връзката между тази статуя и кипровецката катедрала „Санкта Мария“ (Sancta Maria) през период от три и половина века проследява предлагания познавателно-публицистичен разказ.
През 1687 г. на Балканите стъпва войска от християнската коалиция, разгромила четири години по-рано турците при Виена. Българите от Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура десетилетия чакат този миг и са готови при следващото настъпление към техните земи да се вдигнат на бой за свобода. В летните месеци на 1688 г. предвидливо пренасят във Влашко повечето от големите си ценности, за да ги предпазят от неблагоприятни превратности при предстоящите битки. На север от Дунав са откарани и най-почитаните духовни символи от черквите им: главните икони на кипровецката и копиловецката католически черкви и каменна статуя на Богородица с Младенеца Исус. Някои от авторите на изследвания твърдят, че евакуацията на ценности продължава и през октомври 1688 г, когато вече е ясно, че въстанието няма да успее и се водят последните боеве от отбраната на бунтовните гнезда.
При разгрома на въстанието всички кипровчани губят домовете и имуществото си, хиляди губят и свободата или живота си. Макар и да предвиждат личните си беди, те отделят безценно време, кураж и сили, за да спасят статуята на Божията Майка тежка 300 кг, при 150 кг тогавашна норма за товар на кола. Пътят ѝ от Кипровец до Дунав, през него във Влашко и по планинските проходи на Карпатите до Седмиградско, е труден и рискован дори в мирни дни. Духовната безценност на статуята като упование за небесна милост и закрила, и съвестта и честта на кипровчани, не им позволяват да я изоставят на поругание и разрушение от таборите, налитащи срещу въстаналия край.
Освен като чисто религиозен символ, за католиците статуята има значение и като историческа връзка с предците им от Второто българско Царство, която е описана по-нататък в този разказ.
Според изследователката Мария Телбизова (1920-2014), през 1711 г. кипровецкият францисканин Блазиус Маринович съставя „Опис на църковните вещи, донесени от Царство България в Княжество Трансилвания“. В него е записана „…една каменна статуя на света Богородица“. Описът е „…съхраняван доскоро в бившия Францискански манастир в Дева“. Само 23 години са изминали от бягството от Кипровецко през 1688 г. до съставянето на „Описа“ С много голяма сигурност може да се твърди, че Б. Маринович, в зависимост от възрастта си, е свидетел или участник в евакуацията на ценностите, които описва. Той лично знае статуята още от Кипровец. Фактът, че се е заел да прави този опис, е показателен и за чувството му за отговорност и неговите сведения заслужават пълно доверие. Още един наш съвременник, д-р и.н. Любомир Георгиев, отбелязва в изследването „Българите католици в Трансилвания и Банат“, че статуята е от България, но ни осведомява и за друг факт: „Над двестагодишната библиотека, в която се съхранявали уникални документи, ръкописи и старопечатни книги на Провинция България бива изгорена в манастирския двор (в Дева-б.а.) през 1950 г.“ Такава ще да е съдбата и на „Описа“. Мария Телбизова знае за аутодафето много по-рано от Л. Георгиев, но навярно от деликатност премълчава факта, а и за да не загуби правото за посещения и изследвания в Румъния, ако публикува нелицеприятната за страната истина. По подобен повод проф. Петър Мутафчиев има сериозни неприятности с румънските власти.
За произхода на необичайната статуя, Мария Телбизова пише още: „Видни румънски и унгарски изкуствоведи смятат, че тази скулптурна фигура…не е изработена от местен материал, нито от местен скулптор. Няма подобна нито в Трансилвания, нито другаде в католическите и православните култови институции в Централна Европа.“
Фигурата на Богородицата от Дева има доста прилики със статуя от по-далечната Бавария. Черната Мадона от Алтьотинг е датирана от края на XIII - началото на XIV век. Тя има същата камбановидна форма на фигурите, фигурите също са без добре изявени крайници, малкият Исус е отдясно на майка си (естественото място на бебето е отляво), подобни са растителните мотиви украсяващи тържествените мантии на фигурите. Има разлика в материалите: Мадоната от Алтьотинг, висока 64 см, е от липово дърво, защитено със специфично покритие. Почерняващият от времето лак е характерен за дървените скулптури от късното средновековие, направени в работилници от школата на Клермон Феран, столица на южнофренското средновековно херцогство Оверн.
Баварската статуя има многобройни реплики в Германия (Нюрнберг, Вюрцбург…) и от XV век е обект на масово и елитарно поклоничество. Императорските и кралски дарове, които я красят, са показателни за височайша почит: щедра позлата, корони обсипани със скъпоценни камъни и части от сватбените облекла на баварски принцеси. При посещение на родното си място, съседно на Алтьотинг, папа Бенедикг XVI добави към даровете своя епископски пръстен. Преди него и папите Пий VI и Йоан Павел II се покланят и молят пред чудодейната статуя..
Подобна на Богородицата от Дева е и статуята на Черната Дева на остров Мон Сен.Мишел, департамент Манш, регион Долна Нормандия, Франция. През средните векове островното абатство привлича пилигрими от цяла Европа, между които и някои от кралете на Франция и Англия. При Богородицата с Младенеца от Мон Сен Мишел лицата на фигурите са обърнати по същия начин, както при тази от Дева, в една посока, с поглед напред. Статуята е възстановка на оригинала, унищожен през Великата Френска революция. Островът и абатството с патрон св. Арахангел Михаил днес са обект на вниманието на 3 милиона посетители годишно.
През ноември 2019 г. бе организирано кратко българско проучване и частично заснемане на статуята в Дева от професионалист скулптор - каменоделец. Оказа се, че тя е висока 1м, вместо предполагания до тогава човешки ръст. Изяснено бе, че не е пълнообемна скулптура, няма гръб и е по-близо до орелеф (изпъкналост над 50% от обема). На малък участък, свободен от многослойната боя, беше установено, че камъкът е червен на цвят. Месец след проучването в Дева, при посещение на гр. Чипровци заедно със скулптора, беше потвърдено очакването, че в коритото на река Чипровска Огоста, минаваща през центъра на града, има същите червени камъни. Произходът им геоложки е свързан с намиращите се в тази част на Стара планина плитки залежи желязна руда, експлоатирани още от траките трибали. Материалът на статуята, обявен от чуждестранните изследователи за непроизхождащ от Трансилвания, се оказва широко разпространен и лесно достъпен в Чипровския Балкан. Червеният камък е неоспоримо материално и най-убедителното доказателство, подкрепящо написаното в „Описа“ на францисканеца Маринович, че статуята от Дева произхожда от българските земи. Потвърждава и „убеждението“ за българския ѝ произход, „подхранвано (всъщност запазено-б.а.) в продължение на повече от два века от францисканците“ според Мария Телбизова.
В своя материал за статуята на Богородица от Дева, Мария Телбизова цитира и предположението, че тя е изработена през XVI век, но то е в противоречие с четири сериозни обстоятелства:
1. Определено, оптически тежката, грубовата фигура на статуята е далече от изтънчената готика на християнските религиозни статуи от XVI век и от още по-съвършените и динамични статуи на зараждащият се в края на същия век барок;
2. През XVI век католицизмът в Кипровец е скандално запуснат (според визитаторът от 1565 г. Амброзий), едвам мъждука, почти загубил връзка с Рим, и няма основа за предположение, че са заделени средства за скъпа черковна украса;
3. През XVI век в Кипровец вече два века е на голяма почит чудотворната икона на Богородица, донесена от Босна, когато унгарският крал Лайош I. (Лудвиг I Анжуйски) е окупирал Кипровецко (1365-1369), и няма някаква особена нужда от нов религиозен символ. Още повече, че заради тази икона през 1371 г. е построена черква на посочено от нея място и цялото селище е преместено в подножието на хълма с новопостроената черква.
Много е показателно, че е разрешена черква за местното католическото паство по-малко от 2 години след прогонването на завоеватели-католици от Иван Срацимировото царство. Общността на католиците в Кипровец е значима и уважавана от цар Иван Александър (1330-1371). Те са мнозина повече от век преди маджарската власт и преди да последват босненската икона на новото място. Преместването на селище не е просто и евтино дело, и може да стане само при желание и участие на население с много силна мотивация. Опитни и убедителни мисионери-францискани умело създават такава мотивация, но успяват и защото католицизмът има стари и здрави корени сред достатъчно многобройна част от местното население.
4. В началото на последното десетилетие на XVI век в Кипровец е изпратен мисионерът-францисканец (по-късно удостоен за първи католически епископ в Кипровец) Петър Солинат, който разгръща енергична дейност, насочена към спасяване, затвърдяване и разширение базата на католицизма в българските земи. Не може да се очаква статуята да е негов принос в период, когато е претоварен с реорганизация на църковното дело и мисии между павликяните извън Кипровец и в същото време се нуждае за това от много средства, които получава от Ватикана. Не е известно в архива на Ватикана да има доклад от Петър Солинат, също и от епископите след него, който доклад да обявява появяването на нова статуя през и след XVI век, както е прието за важна духовна придобивка. Причината за това, че тя е заварена от тях.
Статуята е в Кипровец преди XVI век, дори и преди 1365 г.
Художественият стил на Богородицата от Дева дава информация за датирането ѝ, с това и възможност да се определи с още по-голяма точност началото на католицизма и в Кипровец и в цялото българско землище. Досегашните хипотези за двете начала се разминават с векове. Точното място на стародавната статуя на Богородица в хронологията на кипровецкото минало дава вярното решение на тази загадка от историята на християнството в България.
Развитието на скулптурата в Източната Римска империя, изключва възможността стилът на статуята да е повлиян от византийското изкуство. То не наследява традициите на старогръцката и елинската скулптура, а скулптурата няма място във византийските православни храмове. След приемането на християнството за държавна религия на Източната Римска империя на скулптурните произведения се гледа като на идоли, а. идолопоклонството противоречи на източноправославния култ към християнския бог. Българското средновековно изкуство се развива под влияние на византийското изкуство и по тази причина в статуята на Богородица от Дева не може да се търси и старобългарска следа. Логиката води анализа към единствената възможна посока на влияние – Западна Европа.
Изкуствоведите определят Черната Мадона от Алтьотинг като ранноготическо произведение и стиловата прилика на Богородицата от Дева с нея определя и последната от същия стил, т.е. готика от периода XIII – XIV век. Някои по-груби характеристики: очевидната диспропорция в съотношението на главата към общата височина на фигурата (1/5,8 вместо 1/7,5 при реалната средна женска фигура), твърде късата шия, едрото не съвсем девическо, охранено лице, я поставят близо до предидущия романския стил. Изборът на орелефно изображение също е отзвук от романския скулптурен стил, за който релефите са предпочитана и често срещана форма. Това означава, че тази скулптура е по-близо до долната граница на готическия период, първите десетилетия на XIII век, когато романският стил се прелива в готическия (романо-готика).. Това датиране на статуята на Богородица от Дева съвпада доста точно с времето на пристигането. на първите саксонски рудари в Мизия около 1225 –1228 г, (Феликс Петанчич 1500г). Част от сасите в Трансилвания са от Бавария и от други планински, рударски райони, заселени с германски племена. По волята на цар Иван Асен II (1218 – 1241 г) саксонците идват в Кипровец от района на днешния град Брашов
В околностите на Брашов цивилни саси се преселват около 1211 г. Те следват рицарите от Тевтонския орден, наети от крал Андраш II за защита на унгарската граница по Източните Карпатите от кумански набези. По Южните Карпати минава част от границата между Унгария и България, а селището на саксонските колонисти Брашов (Кронщад) е близо и до двете граници, вътре в ъгъла между двата дяла на Карпатите. В района на Брашов има митница за българо-унгарския търговски обмен.
През 1225 г. заради противоречия с унгарския крал, суверенът на Тевтонския орден папа Хонорий III изтегля от Трансилвания монасите-войни. Изпраща ги да покръстват в християнство прусите по брега на Балтийско море. Без тевтонците цивилните германски заселници, голяма част от които са рудари, се чувстват беззащитни в размирния пограничен район. В същото време България се нуждае от техните умения и напредничави технологии за използване на водната енергия в рудодобива и металургията. Далновидният цар Иван Асен II им предлага покровителство в Кипровец и някои се отзовават на поканата.
Основите на първия храм, от който, според преданието, чудотворната икона, спомената по-горе в разказа, е „избягала“ на хълма, са открити при разкопки през миналия век в Буковец, местност на десния бряг на река Чипровска Огоста срещу Лукина падина, където има следи от рудници, и на 1800 м. от днешния център на Чипровци. До основите на стария храм и в остатъците от рудници, са открити фрагменти от трапезна керамика от ХIII - XIV век. Храмът е новопостроен или пригоден за нуждите на католиците рудари-саксонци, и маркира мястото на първоначалното им селище. За него е изваяна статуята на Богородица с Младенеца.
Пестеливият във всяко отношение избор на орелеф за скулптурата на Богородица подсказва, че е предназначена за плитка ниша, вероятно в католически отворен олтар, незаемайки по този начин от пространството в неголям храм. Изработена е на място и както бе доказано по-горе, за нуждите и по пъръчка на малката католическа общност на сасите-рудари. Възможно е изработката да е дар от дошъл със сасите монах, владеещ каменоделството, църковните канони за храмовата скулптурна украса и властващия през неговите години художествен стил. Не е изключено и да е творба на друг много опитен каменоделец, участвал в строителството на черквата, но имащ преди 1211 г. опит в черковната скулптура на Западна Европа, откъдето идват сасите. След като в онази епоха в България, в близките и по-далечните ѝ съседи на Запад и Северозапад, няма нещо подобно на тази скулптурна творба, а небогатата католическа саксонска енория няма възможност специално да наеме скулптор отдалече, остава, че западноевропейският романо-готически стил на статуята е пренесен в Кипровецко през Брашов от преселник-саксонец в III – IV десетилетие на XIII век.
Фактът, че художественият стил, ваятелят и първите верни, които са поръчали и почитали статуята на Богородица, не произхождат от българското етническо землище, не я прави по-малко българска. Тя е първият известен ни материален факт за католицизма в Кипровецко. Същият католицизъм, който през XVII век сплавява западни българи, павликяни с богомилски предци от Тракия и Родопите, потомци на етнически босненци и германци и други народности, и всички се чувстват горди българи, наследници на империята „Царство България“. Ранното Кипровецко възраждане, оглавено от католическите епископи, напомня на християнска Европа за нашия велик в миналото си народ, по неволя останал най-дълго и най-унищожително под властта на изостанал с векове завоевател.. Кипровчани печелят признание и съпричастност към българската кауза на едни от най-могъщите и влиятелни европейски държави и безрезервно залагат и полагат живота си за свободата на българското си отечество.
След преместването на града, от 1371г. буковецкият храм се ползва източноправославните кипровчани. През първата половина на XVII век павликяните обърнати в католицизма и заселени на мястото на изоставеното село Буковец се черкуват в Кипровец, описва в доклад от 1670 г. архиепископ Петър-Богдан Бакшев. През 1688 г. статуята може да е била все още в Буковец, но по-вероятно е преди това да е преместена за външния олтар на първата черква на хълма, когато тя става тясна за порасналата енория, както пише архиепископ Петър-Богдан Бакшев, или при строежа на новата катедрала „Санкта Мария“ 1668-1672 г. да е взета за нейно обзавеждане, откъдето е евакуирана.
След евакуацията през 1688 г. статуята на Богородица е пренесена в Седмиградско до 1711 г, но по неизвестни причини не е използвана за интериора на черквата в Дева, построена през 1714 г.- 1724 г. Поставена е непрестижно отвън на фасадата на черквата, високо и полускрита зад кулата-камбанария, където се губи от поглед и е неудобно достъпна за поклонение от идващите на черква верни.
В разказа до тук се споменава и кипровецката чудотворната икона на Света Богородица. От 1711 г. тя се съхранява в параклис към йезуитската черква „Св. Иван Капистран“ в седмиградската Алба Юлия (Карлсбург). При пожар в черквата през 1751 г. иконата е унищожена от пламъците. По предание пожарът е предизвикан от мълния.
В днешно време трансилванският град Дева и някогашната българска черква са в област на Румъния с унгарско етническо присъствие Черквата се стопанисва и обслужва от унгарци францискани. Градът, манастирът и черквата, обявена за паметник на културата под държавна закрила, са обекти на много посещения, най-често на унгарци от Унгария. Черквата и необикновената статуя на Богородица им се показват като част от забележителностите, но няма впечатление да ги осведомяват за българския им произход. Сериозни са подкрепата към манастирския комплекс и интересът за използването му от подразделение на францискански орден и културни институции от Унгария.Нашите културноисторически ценности са присвоени и „осиновени“ от чужди държави и чужд етнос.
Д-р Любомир Георгиев констатира и отбелязва в проучванията си, че в началото на XVIII век Унгарската францисканска провинция „Св. Стефан“ посреща враждебно българите-францискани при настаняването им в Дева; те са принудени да търсят съдебна защита от тази враждебност и от пречките, които тя им създава.
Днес последните оцелели материални следи от нашите францискани и от двувековното българско присъствие в Дева като цяло, разчитат на съвестта и милостта на някогашните им съперници и недоброжелатели. Добре би било и Католическата църква в България да проявява някакво внимание и грижа към тези светини. Близо до Дева е и българската черква в Алвинц (Винцу де Жос), построена от копиловчани и осветена в 1727г. В олтара е донесената от стария Копиловец икона, също на Св. Богородица.
От 2018 г. Дружеството на банатските българи в България „Фалмис“ търси възможности да бъде върната статуята или нейна реплика в родното ѝ място Чипровци. За предварително проучване бяха положени сериозни усилия. Потърсено беше съдействие от: вицепрезидента на Република България, банатски българи от Винга-Румъния и Асеново-България, скулптор-каменоделец и един наш сънародник и съмишленик живеещ в Германия. Намерението и резулатите от проучването коректно и лично от автора на идеята бяха оповестени: на общността на банатските българи, на управата на община Чипровци, на Историческия музей Чипровци, на Никополската епархия на Католическата църква в България. Никоя от трите институции не подкрепи начинанието.
За сметка на това в интернет се завърза разгорещена неофициална дискусия. Енергичните участници в дискусията, заели се да „защитават“ интереса на Чипровци, категорично не припознаха статуята като част от чипровското наследство и още по-категорично отхвърлиха правото ѝ на място в града си. Малко ревност, непознаване предмета на разискване,… и над всичко-странен предразсъдък към духовната сила на Чипровското възраждане, католицизма. Учудващо е за патриоти на град, който основателно се гордее с великолепните килимарски сувенири, създадени от негови творци за двамата римски Свети отци, посетили България през последните осемнайсет години!
Участник в онлайн дискусията определи статуята като бедствие надвиснало над Чипровци Във фигурата на Богородица и детето Исус му се привидя опасност, сравнима с екологичната заплаха от един едвам преборен от чипровчани проект за кариера близо до града!
Опити за някакви по-аргументирани отхвърляния на статуята бяха твърденията, че тя не би се вписала в защитената планировка на Историческия хълм, в която и „без това има статуя на католически монах“, и че няма физическо място дори за умалено копие в новия католически параклис, над костите на архиепископ Петър-Богдан Бакшев и епископ Илия Маринов, както се планува да бъдат предадени за вечен покой.
Около посещението в Чипровци преди Коледа 2019 г. на представител на ДБББ „Фалмис“ и скулптора, за да запознаят с идеята за статуята чипровската управа и музея, имаше мнения на чипровчани, които я харесаха и поздравиха. В дискусията по интернет, която се състоя по-късно, те не се включиха.
И тъй: „Насила хубост не става“ и „Глас народен – глас Божи“!
Незаслужено печални са последните месеци от историята на сиротния български образ на Sancta Maria, отречен и нежелан в родното си място след осем века оцеляване в премеждия!
Милостивата небесна закрилница на славния стар Кипровец, изобразена със статуята, надяваме се да бди и днес и в грядущето над скъпия на всички ни градец и неговите жители!
А истината все някога ще ги осени!
Amen!
Авторът дължи и поднася искрената си благодарност на своите съратници, господата оказали му съдействие при проучванията направени за статията:
Иван Ранков – краевед от с. Винга, окръг Арад, Румъния;
Красимир Митов – скулптор, преподавател в Професионална гимназия по каменообработване с. Кунино, област Враца;
Erwin Miki Bausche – от с. Стар Бешенов, Румъния;
Славко Григоров –краевед от с. Железна, обл. Монтана;
проф. Кирил Мескин – скулптор, потомък на вингански род, преселил се в с. Асеново, област Плевен;
Франциск Драгинов – председател на Асоциация „Българче“ от с. Винга, окръг Арад, Румъния.
16.04.2020 г.
Александър Антонов Лавров
