Изборът – по средата между Европите - Решението все още се търси

Къде е разковничето на проблема, какво трябва да се направи, за да се спасят хората от разочарованието и да останат едно цяло, а не да се опитват да се затварят в себе си и да бъдат единствено обърнати към собствените си разговори с Бога, категорично избягвайки общуването с другите? Отговори на тези въпроси едва ли някои може да даде веднага. Надяваме се решенията да се появят в дебатите, които започнахме и който се надяваме, че няма да останат монолог и нашите съмишленици  ще се престрашат да изкажат мнението си на страниците на вестника, а не само да ни поздравяват за смелостта да пишем по тези теми.
Проблемът няма да се реши, ако мисионерите (които някои си мислят, че набеждаваме за тежкото положение) си тръгнат. Дори напротив – кризата вероятно ще се задълбочи, защото ще бъдем оставени сами на себе си и ще затънем в блатото на собствените си препирни и късогледство, неуспяващи да прекрачим отвъд и да погледнем с широко отворени очи света.
Та католиците в България са продукт на мисионерите и са им безкрайно задължени и признателни за всичко, което са постигнали чрез тях както в начина си на живот и в културата си, така и в научаването на умението да се справят с ежедневния ужас на живота с търсене на опора и надежда в Бога. Ние сме свързани с Европа посредством тях и съзнанието за принадлежност към големия свят извън границите на страната минава през най-ранните спомени от детството, където всеки е съхранил спомена  поне за една сестра (монахиня), която го е учила на катехизис, или за един свещеник, който е провокирал съзнанието. Те са били екзотични с небългарския си произход, но и дълбоко „наши”, защото са ни разпознали като”техни”, напуснали са родните си места, за да  дойдат при нас и да ни поведат по пътя към храма. Научавали са езика ни и ние техния, което отваря кръгозора и прави възможно да приемеш другата държава като много позната и близка. Франция или Италия, Хърватия или Полша, Германия или която и да е друга държава, която има мисионери тук, стават добре познати страни, където имаш приятели, научаваш езика в някаква степен, познаваш културата, слушаш музиката им, ходил си поне няколко пъти в най-добрия случай.
Кризата не е само тук и само наша. Тя е обща – както на изграждащата се обединена Европа, така и на всеки един от нас. И ако католиците няма да претърпят големи катаклизми при приемането на България в Европейския съюз, защото имат доста голяма опитност в общуването със западните стандарти,  то за останалите вероятно няма да е така. Или поне не за всички.
Като католици в  България сме поставени по средата между двете представи за Европа – такава, каквато я помнят възрастните от времето преди идването на комунизма; и сегашната, която е предимно насочена към децата и младежите, с цел да изгради ново поколение вярващи след празнотата от близо петдесет години. Изборът не е лесен, защото между двата полюса има доста големи разлики, както възрастови, така и светогледни. Остава ни само да успеем да се съхраним в това трудно време на преход и избор, защото демоничната сила на саморазрушението се ражда от увереността в самодостатъчността и непоклатимостта ни, от самолюбието и гордостта, които запращат на дъното на бездната надеждата и любовта към другите и към Бога.
Изборът ни ще премине  и през преболедуването на Европа, ако тя не успее да се справи с кризата в отношенията си с другите – с „чуждите” в собствените си предели, с другите религии и чуждите ценности. Но неминуемо трябва да се определя от непрестанните ни опити да не изпускаме от полезрението си истината, да различаваме доброто от злото и да запазим свободата на духа и мисълта.

Светлана Караджова