Ще започна от там, откъдето завърших разсъжденията си в предишния брой, както за да спазвам някаква последователност, така и защото мислите ми неминуемо щяха да поемат в тази посока след последното изречение, което ще си позволя да припомня: „Защо да не рискуваме и се надяваме заедно?”. Това беше една закачка, намек, подсещане и се надявам доста от хората, четящи тези редове и запознати с проблемите на Католическата църква в България да са я доловили. В Никополската епархия някои от енориите издаваха, или издават все още, бюлетини, странно защо носещи едно и също име – „Заедно”. Вероятно, за да създадат свод от текстове, обвързващи всички ни в едно, но странното е, че тези бюлетини не излизат извън енориите и тази заедност се оказва твърде илюзорна, предполагаема, недоказана. Без да предполагат, тези малки бюлетинчета, занимаващи се главно с вътрешните работи на всяка енория и нетърсещи излаз извън ограничените си рамки, поставят още с името си най-наболелия проблем на църквата в днешно време. Обединява ги единствено общия замисъл на църковните служители; мястото, откъдето се дърпат конците, и, разбира се, това, че са свързани по име с други подобни такива, което се знае само от по-запознатите читатели, успели да надскочат рамките на енорията си и да погледнат и над плета по простата причина, че участват активно в общия живот на епархията.
Проблемът за заедността тепърва ще ни измъчва и ще поражда въпроси, особено с наближаването на евентуалното присъединяване на България към Европейския съюз, което ще е една нелека ситуация на промяна на нагласи и манталитет, но си мисля, че католиците в България има на какво да научат останалите българи при попадането в такава ситуация поради простата причина, че те ВЕЧЕ са я преживели и дори постоянно ВСЕ ОЩЕ я преживяват. Уверявам ви, задълбочаването в размисли около тези проблеми няма да ни донесе никакво успокоение относно бъдещето ни в новия културен проект на обединена Европа. Казвам новия, защото има и стар или поне осъществен вече с единството, което даваше католическата църква преди да започне реденето на такива повратни точки в потока на времето, които следват една след друга за доста дълъг период – разделението и амбициите на разни короновани особи да се отделят от властта на папата и да поемат скиптъра на правата и задълженията, схизмата от 1054 г., Реформацията и Контрареформацията, та чак до Втория Ватикански събор (1962-1965).
Българите за нещастие (или за щастие) са по средата на конфликти още в онова далечно време, когато приемат християнството и битката за новоприсъединените и разпределението на зоните на влияние става една от причините за появата на схизмата. Франкските мисионери, които според византийския патриарх Фотий, размътвали главите на българите с проблема за Filioque, били предвестници на Европа, която вече сама си отваряла вратата и се канила тя да влезе при нас и да ни припознае като чеда, а не ние да трябва да ходим при нея. Наскоро покръстените от гърците българи вече били попаднали под влиянието на Запада и макар византийската пропаганда да отбелязала победа в първия спор и си запазила властта над новообърнатото паство, то все пак останала една част непокорници, които решили да поглеждат на Запад по-често отколкото било необходимо. Именно павликяните остават тези, които и след няколко века пазят спомена за предишни връзки със Запада и разказват легенди за онова време на единство. Когато католическите мисионери се връщат през XVII в., те намират хора, които все още са готови да се присъединят към общото семейство на католицизма, само защото няма да са като останалите, които ги заобикалят в непосредствена близост и които ги смятат за толкова различни от тях.
Проблемът за заедността тепърва ще ни измъчва и ще поражда въпроси, особено с наближаването на евентуалното присъединяване на България към Европейския съюз, което ще е една нелека ситуация на промяна на нагласи и манталитет, но си мисля, че католиците в България има на какво да научат останалите българи при попадането в такава ситуация поради простата причина, че те ВЕЧЕ са я преживели и дори постоянно ВСЕ ОЩЕ я преживяват. Уверявам ви, задълбочаването в размисли около тези проблеми няма да ни донесе никакво успокоение относно бъдещето ни в новия културен проект на обединена Европа. Казвам новия, защото има и стар или поне осъществен вече с единството, което даваше католическата църква преди да започне реденето на такива повратни точки в потока на времето, които следват една след друга за доста дълъг период – разделението и амбициите на разни короновани особи да се отделят от властта на папата и да поемат скиптъра на правата и задълженията, схизмата от 1054 г., Реформацията и Контрареформацията, та чак до Втория Ватикански събор (1962-1965).
Българите за нещастие (или за щастие) са по средата на конфликти още в онова далечно време, когато приемат християнството и битката за новоприсъединените и разпределението на зоните на влияние става една от причините за появата на схизмата. Франкските мисионери, които според византийския патриарх Фотий, размътвали главите на българите с проблема за Filioque, били предвестници на Европа, която вече сама си отваряла вратата и се канила тя да влезе при нас и да ни припознае като чеда, а не ние да трябва да ходим при нея. Наскоро покръстените от гърците българи вече били попаднали под влиянието на Запада и макар византийската пропаганда да отбелязала победа в първия спор и си запазила властта над новообърнатото паство, то все пак останала една част непокорници, които решили да поглеждат на Запад по-често отколкото било необходимо. Именно павликяните остават тези, които и след няколко века пазят спомена за предишни връзки със Запада и разказват легенди за онова време на единство. Когато католическите мисионери се връщат през XVII в., те намират хора, които все още са готови да се присъединят към общото семейство на католицизма, само защото няма да са като останалите, които ги заобикалят в непосредствена близост и които ги смятат за толкова различни от тях.
Присъединяването към европейската част поне културно, ако не физически с отиването там на място, както правят българите, преселили се в Австро-Унгария, например, винаги носи промяна и на светоусещането. Ежедневния досег до представители на друга култура, каквито са мисионерите, или формираните на Запад свещеници, произлезли от средите на българите, но отраснали и възпитани по друг стандарт с течение на времето, насажда възгледи, мнения, гледни точки, вече значително изместени от типичните за останалото население. Съвсем друга е картината при преселилите се на Запад банатски българи, които доразвиват самочувствието на избрани и притежаващи преференции до твърде висока степен поради факта, че така са възпитавани с течение на годините с цел да оцелеят без да бъдат асимилирани. Историческите факти показват, че те постигат забележителни успехи в културно отношение в сравнение с останалите в родните си земи.
Непрекъснатото боравене с представи извън близкото им полезрение, отстоящи на разстояние, но принципно еднакви с техните, поради общата религиозна принадлежност и култура, ги кара да надхвърлят границите и да се усещат космополити. Но налагането на други правила изобщо не е безболезнено и промяната на манталитета не става бързо и категорично, както можем да забележим, проследявайки пътя назад. И макар да се отчита промяна, тя в никой случай не е пълна, защото процесът на присъединяване не означава уеднаквяване, а обединяване на различни форми, които влияейки си, се преливат една в друга, все пак запазвайки същностните си белези.
Така за българите католици влизането в Европа е станало много отдавна дори и без да са излизали от пределите на българската територия - проповядват им европейци, откакто се помнят; свещениците им са обучени на Запад, книгите им са били издавани на Запад („АБАГАР” е първата печатна книга на говорим български език (Рим 1651г.), в която авторът, епископ Филип Станиславов, разказва чудната история за цар Абагар (Авгар), получил от Христа собствения му неръкотворен образ), трябвало е да учат чужди езици, защото средата го изисквала; налагат им се модели, към които е трябвало да се приспособяват и да възприемат като свои.
Поради факта, че много отдавна са в Европа (разбирана като културно пространство) и не са излизали оттам, въпреки комунистическите опити тази връзка да бъде прекършена, в днешната ситуация на преход към новия културен проект за обединена Европа се открива сблъсък, битка между представите за Европа. Старият модел е залагал на единния език за общуване (латинския все още е бил официален), на постоянното изтъкване на принадлежността към единната общност на западния свят, което в никой случай не е накърнявало принадлежността към българския народ. Дори напротив – първите, които тръгват да търсят помощ за освобождаването на България от турско робство са именно пътуващите и учещи на Запад български свещеници. Примери като Чипровското въстание и книжнината на българите католици са безспорен документ за ясно и гордо българско самосъзнание и самочувствие, равно поставено с другите в европейския свят.
Какво се забелязва днес в ситуацията на налагане на принципите на мултикултурното общество, които са залегнали в основата на проекта за обединена Европа? Общество на признаването на чуждата култура, където човек сам решава кой е и го прави обикновено на принципа на личната изгода – ако ми е изгодно, ще бъда българин, ако не – ще пътувам с чуждия си паспорт, за да избегна негативизма, отправен към българите, напускащи границите на страната. Културната идентичност следва личния избор и понеже никой не може да ти налага какъв да бъдеш, то обикновено човек се плъзга по линията на най-малкото съпротивление и към посоката на личното добруване. Затова търсещите работа на Запад католици дори и тук да не са стъпвали в църква, там бързо разбират, че това би могло да им отвори врати и да промени отношението на другите към тях. Изтъкването на принадлежността им към католицизма, активното навлизане в живота на енориите, цели да подпомогне процеса на интеграция в чуждото общество. Обикновено операцията е успешна, но при връщането в България вече няма нужда да се идентифицират с този белег, защото тук нямат никаква изгода от факта, че са католици, и вече не стъпват в църквата или го правят със странна периодичност. Разбира се, посочените примери не са характерни за всички отиващи на Запад католици, но фактът, че се забелязват и такива, доказва, че много добре сме се справили с предусещането на движещите културни процеси в света.
И ако идентичността днес не се налага през власт, а през избор, то тогава истинската идентичност се доказва в моменти на криза, както е било по време на процесите срещу католическите свещеници скоро след 9 септември 1944 г. и тогава изборът определя нещо много вътрешно присъщо и духовно. В онова мътно време е могло да бъдеш бит и убит, защото си католик, постоянно да бъдеш гледан като нещо нестрандартно и странно, чуждо и външно, дори враждебно, постоянно да си обект на нечие наблюдение по простата причина, че не си като другите или си част от групата на не-като-всички-останали, защото си различен по вероизповедание и по културен модел, по който си формиран или поне си бил в досег до такъв опит. Ако намесим тук някаква неистова нужда другите да признаят различността ни, тогава отново се връщаме към принципите на мултикултурното консумативно общество и индивидуалистичното съсредоточаване върху Аз-а, изгубил способността да вижда нещата, които го издигат над плоския и ограничен живот, загубил способността да погледне „нагоре” към възвишеното.
Тогава не фактът, че „някой кръв е лял” за тебе в миналото, нито някакви евентуални облаги някога и някъде, те държат все още в сферата на влияние, а изборът да останеш верен е нещо над днешното злободневие и срутване на всичко около теб. Тази съпричастност и избор те измъкват от движещия хедонистичен принцип в мултикултурното общество, когато първенствуващо значение има консуматорския модел на поведение, гордо развяващ знамето на индивидуалното човешко щастие.
От този процес на мултикултурализъм не е останала изолирана и Католическата църква. Вторият Ватикански събор освобождава затегнатите клапи на „закостенялост” с цел да заговори на разбираем за днешното общество език, с надеждата да има по-добра чуваемост и разбиране, което обаче довежда до криза, защото става смесване на светове, които би трябвало да бъдат водени от различни принципи. Процесът би трябвало да върви от издигане на светския ежедневен живот към висотата на общуването с отвъдността на божественото, чието присъствие тук сред нас да става все по-осезаемо чрез мислите, делата и поведението ни. А не обратното – снижаване на възвишеното до калта на плоския живот, загубен в блъсканицата и борбата за дребното човешко щастие, представата за което ни дава измамната илюзия за значимостта и свободата ни при всеки дребен ежедневен избор в консуматорското общество.
Проблемът на всяка енория в днешно време е отливът на верните и влизането им в храма като в магазин – да получат „полагащите” им се тайнства. Кръщението на детето става светски празник, по време на който никой от родителите изобщо не се замисля каква голяма отговорност поема отсега нататък при възпитаването на детето като Божие чедо. Майки и баби усилено настояват децата им да получат първо причастие заради красивия празник с белите роклички или пък миропомазанието се възприема като знак за младежите, че вече е свършило задължителното ходене на катехизис и литургия. И свободата идва с гръм и трясък, произведен, разбира се, не и от Светия Дух, а от кънтенето на празните им души, които ще потърсят храма чак когато трябва да се венчаят и то пак заради обичая. Литургията в някои енории се превръща в купуване и палене на свещи през цялото време, докато на олтара се извършва тайнството, заради което би трябвало хората да са в храма.
Зад красивата обвивка на безбройните супер-активни деятелности обикновено няма нищо и хората лека-полека се отдръпват от Църквата след първоначалния еуфоричен порив от досега с възможността да им бъде показано и да успеят да видят нещо над ограничителната черта на ежедневието си, скриваща духовните хоризонти. Стената, която блокира връзката с отвъдното и внася транседентност в ежедневието ни, се оказва, че не може да бъде преодоляна, защото няма начин да се измъкнеш от правилата на стремежа към личното щастие. И ако реакцията в обществото при подобна схема е връщане към национализма, и то във все по-яростния му вариант, то в католическата църква в България ситуацията е по-различна. И така групите вътре в общността са достатъчно парцелирани благодарение на различния исторически път, но и в днешно време различните мисионерски звена, работят по различен начин и допълнително задълбочават разликите като наблягат само на собствения си опит като може би единствено правилния и даващ най-добри резултати. Тогава неминуемо по-старото поколение, което трудно разбира съвременната политика на църквата и помни времето преди Втория Ватикански събор, с носталгия се обръща към „старата Европа”, стария културен модел, който познават така добре и където търсят убежище от всичко, което се случва в днешната ситуация в енориите и с което те не могат да се примирят.
Непрекъснатото боравене с представи извън близкото им полезрение, отстоящи на разстояние, но принципно еднакви с техните, поради общата религиозна принадлежност и култура, ги кара да надхвърлят границите и да се усещат космополити. Но налагането на други правила изобщо не е безболезнено и промяната на манталитета не става бързо и категорично, както можем да забележим, проследявайки пътя назад. И макар да се отчита промяна, тя в никой случай не е пълна, защото процесът на присъединяване не означава уеднаквяване, а обединяване на различни форми, които влияейки си, се преливат една в друга, все пак запазвайки същностните си белези.
Така за българите католици влизането в Европа е станало много отдавна дори и без да са излизали от пределите на българската територия - проповядват им европейци, откакто се помнят; свещениците им са обучени на Запад, книгите им са били издавани на Запад („АБАГАР” е първата печатна книга на говорим български език (Рим 1651г.), в която авторът, епископ Филип Станиславов, разказва чудната история за цар Абагар (Авгар), получил от Христа собствения му неръкотворен образ), трябвало е да учат чужди езици, защото средата го изисквала; налагат им се модели, към които е трябвало да се приспособяват и да възприемат като свои.
Поради факта, че много отдавна са в Европа (разбирана като културно пространство) и не са излизали оттам, въпреки комунистическите опити тази връзка да бъде прекършена, в днешната ситуация на преход към новия културен проект за обединена Европа се открива сблъсък, битка между представите за Европа. Старият модел е залагал на единния език за общуване (латинския все още е бил официален), на постоянното изтъкване на принадлежността към единната общност на западния свят, което в никой случай не е накърнявало принадлежността към българския народ. Дори напротив – първите, които тръгват да търсят помощ за освобождаването на България от турско робство са именно пътуващите и учещи на Запад български свещеници. Примери като Чипровското въстание и книжнината на българите католици са безспорен документ за ясно и гордо българско самосъзнание и самочувствие, равно поставено с другите в европейския свят.
Какво се забелязва днес в ситуацията на налагане на принципите на мултикултурното общество, които са залегнали в основата на проекта за обединена Европа? Общество на признаването на чуждата култура, където човек сам решава кой е и го прави обикновено на принципа на личната изгода – ако ми е изгодно, ще бъда българин, ако не – ще пътувам с чуждия си паспорт, за да избегна негативизма, отправен към българите, напускащи границите на страната. Културната идентичност следва личния избор и понеже никой не може да ти налага какъв да бъдеш, то обикновено човек се плъзга по линията на най-малкото съпротивление и към посоката на личното добруване. Затова търсещите работа на Запад католици дори и тук да не са стъпвали в църква, там бързо разбират, че това би могло да им отвори врати и да промени отношението на другите към тях. Изтъкването на принадлежността им към католицизма, активното навлизане в живота на енориите, цели да подпомогне процеса на интеграция в чуждото общество. Обикновено операцията е успешна, но при връщането в България вече няма нужда да се идентифицират с този белег, защото тук нямат никаква изгода от факта, че са католици, и вече не стъпват в църквата или го правят със странна периодичност. Разбира се, посочените примери не са характерни за всички отиващи на Запад католици, но фактът, че се забелязват и такива, доказва, че много добре сме се справили с предусещането на движещите културни процеси в света.
И ако идентичността днес не се налага през власт, а през избор, то тогава истинската идентичност се доказва в моменти на криза, както е било по време на процесите срещу католическите свещеници скоро след 9 септември 1944 г. и тогава изборът определя нещо много вътрешно присъщо и духовно. В онова мътно време е могло да бъдеш бит и убит, защото си католик, постоянно да бъдеш гледан като нещо нестрандартно и странно, чуждо и външно, дори враждебно, постоянно да си обект на нечие наблюдение по простата причина, че не си като другите или си част от групата на не-като-всички-останали, защото си различен по вероизповедание и по културен модел, по който си формиран или поне си бил в досег до такъв опит. Ако намесим тук някаква неистова нужда другите да признаят различността ни, тогава отново се връщаме към принципите на мултикултурното консумативно общество и индивидуалистичното съсредоточаване върху Аз-а, изгубил способността да вижда нещата, които го издигат над плоския и ограничен живот, загубил способността да погледне „нагоре” към възвишеното.
Тогава не фактът, че „някой кръв е лял” за тебе в миналото, нито някакви евентуални облаги някога и някъде, те държат все още в сферата на влияние, а изборът да останеш верен е нещо над днешното злободневие и срутване на всичко около теб. Тази съпричастност и избор те измъкват от движещия хедонистичен принцип в мултикултурното общество, когато първенствуващо значение има консуматорския модел на поведение, гордо развяващ знамето на индивидуалното човешко щастие.
От този процес на мултикултурализъм не е останала изолирана и Католическата църква. Вторият Ватикански събор освобождава затегнатите клапи на „закостенялост” с цел да заговори на разбираем за днешното общество език, с надеждата да има по-добра чуваемост и разбиране, което обаче довежда до криза, защото става смесване на светове, които би трябвало да бъдат водени от различни принципи. Процесът би трябвало да върви от издигане на светския ежедневен живот към висотата на общуването с отвъдността на божественото, чието присъствие тук сред нас да става все по-осезаемо чрез мислите, делата и поведението ни. А не обратното – снижаване на възвишеното до калта на плоския живот, загубен в блъсканицата и борбата за дребното човешко щастие, представата за което ни дава измамната илюзия за значимостта и свободата ни при всеки дребен ежедневен избор в консуматорското общество.
Проблемът на всяка енория в днешно време е отливът на верните и влизането им в храма като в магазин – да получат „полагащите” им се тайнства. Кръщението на детето става светски празник, по време на който никой от родителите изобщо не се замисля каква голяма отговорност поема отсега нататък при възпитаването на детето като Божие чедо. Майки и баби усилено настояват децата им да получат първо причастие заради красивия празник с белите роклички или пък миропомазанието се възприема като знак за младежите, че вече е свършило задължителното ходене на катехизис и литургия. И свободата идва с гръм и трясък, произведен, разбира се, не и от Светия Дух, а от кънтенето на празните им души, които ще потърсят храма чак когато трябва да се венчаят и то пак заради обичая. Литургията в някои енории се превръща в купуване и палене на свещи през цялото време, докато на олтара се извършва тайнството, заради което би трябвало хората да са в храма.
Зад красивата обвивка на безбройните супер-активни деятелности обикновено няма нищо и хората лека-полека се отдръпват от Църквата след първоначалния еуфоричен порив от досега с възможността да им бъде показано и да успеят да видят нещо над ограничителната черта на ежедневието си, скриваща духовните хоризонти. Стената, която блокира връзката с отвъдното и внася транседентност в ежедневието ни, се оказва, че не може да бъде преодоляна, защото няма начин да се измъкнеш от правилата на стремежа към личното щастие. И ако реакцията в обществото при подобна схема е връщане към национализма, и то във все по-яростния му вариант, то в католическата църква в България ситуацията е по-различна. И така групите вътре в общността са достатъчно парцелирани благодарение на различния исторически път, но и в днешно време различните мисионерски звена, работят по различен начин и допълнително задълбочават разликите като наблягат само на собствения си опит като може би единствено правилния и даващ най-добри резултати. Тогава неминуемо по-старото поколение, което трудно разбира съвременната политика на църквата и помни времето преди Втория Ватикански събор, с носталгия се обръща към „старата Европа”, стария културен модел, който познават така добре и където търсят убежище от всичко, което се случва в днешната ситуация в енориите и с което те не могат да се примирят.
Къде е разковничето на проблема, какво трябва да се направи, за да се спасят хората от разочарованието и да останат едно цяло, а не да се опитват да се затварят в себе си и да бъдат единствено обърнати към собствените си разговори с Бога, категорично избягвайки общуването с другите? Отговори на тези въпроси едва ли някои може да даде веднага. Надяваме се решенията да се появят в дебатите, които започнахме и който се надяваме, че няма да останат монолог и нашите съмишленици ще се престрашат да изкажат мнението си на страниците на вестника, а не само да ни поздравяват за смелостта да пишем по тези теми.
Проблемът няма да се реши, ако мисионерите (които някои си мислят, че набеждаваме за тежкото положение) си тръгнат. Дори напротив – кризата вероятно ще се задълбочи, защото ще бъдем оставени сами на себе си и ще затънем в блатото на собствените си препирни и късогледство, неуспяващи да прекрачим отвъд и да погледнем с широко отворени очи света.
Та католиците в България са продукт на мисионерите и са им безкрайно задължени и признателни за всичко, което са постигнали чрез тях както в начина си на живот и в културата си, така и в научаването на умението да се справят с ежедневния ужас на живота с търсене на опора и надежда в Бога. Ние сме свързани с Европа посредством тях и съзнанието за принадлежност към големия свят извън границите на страната минава през най-ранните спомени от детството, където всеки е съхранил спомена поне за една сестра (монахиня), която го е учила на катехизис, или за един свещеник, който е провокирал съзнанието. Те са били екзотични с небългарския си произход, но и дълбоко „наши”, защото са ни разпознали като”техни”, напуснали са родните си места, за да дойдат при нас и да ни поведат по пътя към храма. Научавали са езика ни и ние техния, което отваря кръгозора и прави възможно да приемеш другата държава като много позната и близка. Франция или Италия, Хърватия или Полша, Германия или която и да е друга държава, която има мисионери тук, стават добре познати страни, където имаш приятели, научаваш езика в някаква степен, познаваш културата, слушаш музиката им, ходил си поне няколко пъти в най-добрия случай.
Кризата не е само тук и само наша. Тя е обща – както на изграждащата се обединена Европа, така и на всеки един от нас. И ако католиците няма да претърпят големи катаклизми при приемането на България в Европейския съюз, защото имат доста голяма опитност в общуването със западните стандарти, то за останалите вероятно няма да е така. Или поне не за всички.
Като католици в България сме поставени по средата между двете представи за Европа – такава, каквато я помнят възрастните от времето преди идването на комунизма; и сегашната, която е предимно насочена към децата и младежите, с цел да изгради ново поколение вярващи след празнотата от близо петдесет години. Изборът не е лесен, защото между двата полюса има доста големи разлики, както възрастови, така и светогледни. Остава ни само да успеем да се съхраним в това трудно време на преход и избор, защото демоничната сила на саморазрушението се ражда от увереността в самодостатъчността и непоклатимостта ни, от самолюбието и гордостта, които запращат на дъното на бездната надеждата и любовта към другите и към Бога.
Изборът ни ще премине и през преболедуването на Европа, ако тя не успее да се справи с кризата в отношенията си с другите – с „чуждите” в собствените си предели, с другите религии и чуждите ценности. Но неминуемо трябва да се определя от непрестанните ни опити да не изпускаме от полезрението си истината, да различаваме доброто от злото и да запазим свободата на духа и мисълта.
Светлана Караджова
Проблемът няма да се реши, ако мисионерите (които някои си мислят, че набеждаваме за тежкото положение) си тръгнат. Дори напротив – кризата вероятно ще се задълбочи, защото ще бъдем оставени сами на себе си и ще затънем в блатото на собствените си препирни и късогледство, неуспяващи да прекрачим отвъд и да погледнем с широко отворени очи света.
Та католиците в България са продукт на мисионерите и са им безкрайно задължени и признателни за всичко, което са постигнали чрез тях както в начина си на живот и в културата си, така и в научаването на умението да се справят с ежедневния ужас на живота с търсене на опора и надежда в Бога. Ние сме свързани с Европа посредством тях и съзнанието за принадлежност към големия свят извън границите на страната минава през най-ранните спомени от детството, където всеки е съхранил спомена поне за една сестра (монахиня), която го е учила на катехизис, или за един свещеник, който е провокирал съзнанието. Те са били екзотични с небългарския си произход, но и дълбоко „наши”, защото са ни разпознали като”техни”, напуснали са родните си места, за да дойдат при нас и да ни поведат по пътя към храма. Научавали са езика ни и ние техния, което отваря кръгозора и прави възможно да приемеш другата държава като много позната и близка. Франция или Италия, Хърватия или Полша, Германия или която и да е друга държава, която има мисионери тук, стават добре познати страни, където имаш приятели, научаваш езика в някаква степен, познаваш културата, слушаш музиката им, ходил си поне няколко пъти в най-добрия случай.
Кризата не е само тук и само наша. Тя е обща – както на изграждащата се обединена Европа, така и на всеки един от нас. И ако католиците няма да претърпят големи катаклизми при приемането на България в Европейския съюз, защото имат доста голяма опитност в общуването със западните стандарти, то за останалите вероятно няма да е така. Или поне не за всички.
Като католици в България сме поставени по средата между двете представи за Европа – такава, каквато я помнят възрастните от времето преди идването на комунизма; и сегашната, която е предимно насочена към децата и младежите, с цел да изгради ново поколение вярващи след празнотата от близо петдесет години. Изборът не е лесен, защото между двата полюса има доста големи разлики, както възрастови, така и светогледни. Остава ни само да успеем да се съхраним в това трудно време на преход и избор, защото демоничната сила на саморазрушението се ражда от увереността в самодостатъчността и непоклатимостта ни, от самолюбието и гордостта, които запращат на дъното на бездната надеждата и любовта към другите и към Бога.
Изборът ни ще премине и през преболедуването на Европа, ако тя не успее да се справи с кризата в отношенията си с другите – с „чуждите” в собствените си предели, с другите религии и чуждите ценности. Но неминуемо трябва да се определя от непрестанните ни опити да не изпускаме от полезрението си истината, да различаваме доброто от злото и да запазим свободата на духа и мисълта.
Светлана Караджова
