Ще започна от там, откъдето завърших разсъжденията си в предишния брой, както за да спазвам някаква последователност, така и защото мислите ми неминуемо щяха да поемат в тази посока след последното изречение, което ще си позволя да припомня: „Защо да не рискуваме и се надяваме заедно?”. Това беше една закачка, намек, подсещане и се надявам доста от хората, четящи тези редове и запознати с проблемите на Католическата църква в България да са я доловили. В Никополската епархия някои от енориите издаваха, или издават все още, бюлетини, странно защо носещи едно и също име – „Заедно”. Вероятно, за да създадат свод от текстове, обвързващи всички ни в едно, но странното е, че тези бюлетини не излизат извън енориите и тази заедност се оказва твърде илюзорна, предполагаема, недоказана. Без да предполагат, тези малки бюлетинчета, занимаващи се главно с вътрешните работи на всяка енория и нетърсещи излаз извън ограничените си рамки, поставят още с името си най-наболелия проблем на църквата в днешно време. Обединява ги единствено общия замисъл на църковните служители; мястото, откъдето се дърпат конците,  и, разбира се, това, че са свързани по име с други подобни такива, което се знае само от по-запознатите читатели, успели да надскочат рамките на енорията си и да погледнат и над плета по простата причина, че участват активно в общия живот на епархията.
Проблемът за заедността тепърва ще ни измъчва и ще поражда въпроси, особено с наближаването на  евентуалното присъединяване на България към Европейския съюз, което ще е една нелека ситуация на промяна на нагласи и манталитет, но си мисля, че католиците в България има на какво да научат останалите българи при попадането в такава ситуация поради простата причина, че те ВЕЧЕ са я преживели и дори постоянно ВСЕ ОЩЕ я преживяват. Уверявам ви, задълбочаването в размисли около тези проблеми няма да ни донесе никакво успокоение относно бъдещето ни в новия културен проект на обединена Европа. Казвам новия, защото има и стар или поне осъществен вече с единството, което даваше католическата църква преди да започне реденето на такива повратни точки в потока на времето, които следват една след друга за доста дълъг период – разделението и амбициите на разни короновани особи да се отделят от властта на папата и да поемат скиптъра на правата и задълженията, схизмата от 1054 г., Реформацията и Контрареформацията, та чак до Втория Ватикански събор (1962-1965).
Българите за нещастие (или за щастие) са по средата на конфликти още в онова далечно време, когато приемат християнството и битката за новоприсъединените и разпределението на зоните на влияние става една от причините за появата на схизмата. Франкските мисионери, които според византийския патриарх Фотий, размътвали главите на българите с проблема за Filioque, били предвестници на Европа, която вече сама си отваряла вратата и се канила тя да влезе при нас и да ни припознае като чеда, а не ние да трябва да ходим при нея. Наскоро покръстените от гърците българи вече били попаднали под влиянието на Запада и макар византийската пропаганда да отбелязала победа в първия спор и си запазила властта над новообърнатото паство, то все пак останала една част непокорници, които решили да поглеждат на Запад по-често отколкото било необходимо. Именно павликяните остават тези, които и след няколко века пазят спомена за предишни връзки със Запада и разказват легенди за онова време на единство. Когато католическите мисионери се връщат през XVII в., те намират хора, които все още са готови да се присъединят към общото семейство на католицизма, само защото няма да са като останалите, които ги заобикалят в непосредствена близост и които ги смятат за толкова различни от тях.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови