(Поднасям искрени благодарности на българите в Букурещ от името на всички, които бяхме там, затова че ни посрещнаха топло и ни накараха да се почувстваме така, все едно сме се върнали у дома.)

Лука Велчов

Преди месеци решихме на шега да отидем в Букурещ. И защо не? Румъния ни е съседка, в ЕС е и най- важното - можем да пътуваме само с лична карта.

Аз бях ходил преди в този град, но имах съвсем малка възможност да го разгледам. Обиколих само площад Униря и в търсене на нещо българско се ощастливих от една стара черква, съвсем близо до хан Манук, с кирилически надпис над входа й.

Когато наближи датата за заминаване, разбрах, че ходенето до Букурещ няма накъде да мърда. Започнах да мисля как да направя така, че да обогатим повече себепознанието си като народ с тази разходка. Исках да видим нещо наше, българско, което да свърже завинаги града със сърцата ни. Тогава се сетих за Светлана Караджова. Тя нямаше как да не знае някой, който да ни посочи такива места - все пак е банатска българка.

Светлана откликна веднага и тогава за пръв път чух името на г-н Лука Велчов. Изпрати ми снимки, правени от нея, на които присъстваше той и нейни материали, говорещи за него.

Една от снимките ми оформи моментално визуалните очаквания за този българин - възрастен мъж с бомбе и бастун. Чудесно, помислих си, как ще го накараме този човек да обикаля из Букурещ с нас - пъргавата и бързонога младеж? Отговорът получих, когато се свързах с него по телефона и той се състоеше в думите му, че трафикът в Букурещ през почивните дни е по - малък. Аха, присветна ми, с кола.

Пътуването до Букурещ мина без спънки от румънските катаджии. Бяхме се понаплашили от разкази за чевръсти полицаи, спиращи колите с българска регистрация за "невинни" превишения малко над допустимата скорост. Размина ни. Когато пристигнахме в града нямахме време за "оглеждане". Настанихме се в квартирата си и се изстреляхме към седалището на българския дух в Букурещ.

По време на пътя се опитвах да си представя как ще протече всичко - как ще се видим, ще се зарадваме и после лека-полека ще направим една автомобилна разходка из някой забутан букурещки квартал, за да ни се разкрие не толкова далечното минало, огласяно от българските революционери. Намерихме ул. Доамней 18 и паркирахме колата в двора, както ни заръча г-н Велчов по телефона.

Още със слизането си от колата се наложи да скъсам с всичките си очаквания и представи. На вратата на Българското Дружество "Братство" застана висок, хубав, над средната възраст мъж. Аз се взрях в него с надежда да го свържа с някой от светланините снимки. Когато се приближих разпознах Лука Велчов. Последваха енергични ръкостискания, искрени, широки български усмивки, запознаване с другите българи, дошли предупредени за нашето пристигане, за да ни посрещнат.

Винаги съм мечтал за такъв тържествен момент, за чувството, което човек изпитва към сънародниците си, като към собствени майка, баща, брат, стари мили познати изгубени и пак намерени. Седнахме вътре. Влезе и Лука Велчов с последния от нашата група. Разбрах, че такъв старец, какъвто си мислих, че живее в Букурещ, всъщност не съществува. Може и да има някъде, но това със сигурност не е Лука Велчов. Колко измамни са снимките. Имах възможност да го разгледам по отблизо. Впечатленията бяха моментални и трайни - силно излъчване, бърза мисъл, жив поглед. В сините му очи припознах Светлана - банатската жилка. Представиха ни се отново всички наши посрещачи един по един - братята Митко Марков и Йосиф Калман, Димитър Въжа, Тодор Арангел - достойни, отстояли кръвта си българи с доловима, въпреки усмивките, тъга в погледите.

Г-н Велчов разказа истории за тукашните български фамилии, за да ни настрои за предстоящото. През цялото време си мислих, че ще тръгнем с колата до момента, в който не каза "Хайде, тръгваме". Изправиха се готови за тръгване и братята Митко Марков и Йосиф Калман. Лука Велчов излезе с енергична стъпка навън, тръгна напред и поведе колоната ни. Казвам колона, защото не можехме да му насмогнем на темпото и вървяхме на голямо разстояние един от друг. Братята (както г-н Калман се пошегува, Кирил и Методий) ни поемаха от другия край, за да не се изгубим. Изненадите ни връхлитаха една подир друга - "Хан на Липите", "Хан Габровени", улица "Липискани", улица "Габровени", "Хан Манук" (известен за тогавашните времена хотел, където се е сключил Букурещкия мирен договор) .

Слънцето вече залязваше, а г-н Велчов като "perpetual mobile" не спираше да показва, разказва и да ни води, както Бенковски е водил Хвърковатата си чета - винаги отпред. Въодушевлението ми от факта, че това, което съм търсил миналата година в Букурещ е било точно под носа ми, заотстъпва лека полека с настъпването на нощта на покрусата от болката. Заредиха се примери за места, които вече са в историята. Срутени, изличени от Земята с поникнали отгоре им като псувни бензиностанции, булеварди, гладки, без съдържание аслфалтови ленти. И защо? Защото държавата не се е погрижила за своите чеда, които са поверили на нейната "грижовност" придобитото с поколения.

Нашите водачи се опитаха да предизвикат въображението ни: "Ето там, на онова място, току до трамвайната линия беше българското училище „Христо Ботев”. Там на мястото на бензиностанцията Шел беше ....” Ние гледахме, представяхме си и се измъчвахме затова, че вече ги няма. Мен ме досрамя от държавниците ни, от посланиците ни, които явно са се оказали неспособни да се възползват от настъпилите промени след 1989 година и да помогнат на румънските ни българи да възвърнат полагащото им се по право наследство.

Прибрахме се по тъмно в дружеството на Доамней 18 капнали и богати на впечатления. Отново бяхме на едно място всички, както при посрещането ни, но този път на по чаша вино.

На следващия ден бяхме отново там, но този път Г-н Велчов го видяхме с бастун. Въпреки подхвърленото му напомняне, че все пак е стар човек, ние наистина не можахме да го проумеем. Уговорката ни беше, че ще пътуваме с колата, за да видим по-отдалечените святи за българите места. Качихме се в колата и тръгнахме - някогашната гара "Филарет", откъдето Ботев тръгва за последен път към България, гробницата на братята Христо и Евлоги Георгиеви, ханът на братя Солакови, където се е намирала мелницата, в която са живели Христо Ботев и Васил Левски. Всички тези места сочиха с оголения си от разрухата пръст към София, която им е обърнала гръб. Получихме един прекрасен практически урок по "Последици при безхаберие".

Разходката приключи в двора на българското общество "Братство". Дойде време да си тръгваме. Разменихме си координати и се прегърнахме за сбогом. Развълнувахме се. За нас беше чест да се доближим и да поприказваме барем за малко с тези истински българи. Оставихме колата в двора на дружеството, докато се наобядваме някъде. Като се върнахме, видяхме на чистачките на колата ни сложено палкенското списание "Литературна мисъл".

До скоро продължаваше да ме човърка въпросът "Защо му беше на г-н Лука Велчов бастуна?".
Отговорих си едва вчера: "За елегантност".

Лука Велчов Букурещ

Коментари  
#1 Guest 31-10-2012 14:54
Здравейте, искам да ви попитам понеже от скоро работя в Букурещ може ли да ми дадете контакти на някой там или поне да ми кажете къде има български заведения, в които мога да се срещна със сънародници?

Благодаря ви много предварително.
Добавете коментар