Falmis ORG

Като наръчник за планински спасители, решение на сложна задача, или бърза реакция след омаломощено „SOS”, като отзвук на ехо или няколкочасова психотерапия… Бих могла да продължа със сравненията, защото наистина чувствата при досега с новата, шеста книга на Дамян Францов, банатски българин от Бърдарски геран, са многопосочни.

Още самата корица с „Лавинното куче” ни повежда към планината, но не онази, спокойната и успокояващата, а другата –  със своите предизвикателства, рискове и опасности. И както е голяма и необятна тя, не можем да предвидим точно какво ни е подготвила и как ще реши да ни посрещне. Но там, някъде, сред вихрушката и ужаса има един приятел, който с муцуна и лапи разравя снега. Със своя усет и нюх, той е спасител.

Такива са и новите стихове на Дамян Францов, спасяващи, разсъждаващи и пречистващи, говорещи и разказващи сами, без нужда от посредници. Затова и при тази наша среща неговите думи са водещи.

Романтикът, чудакът, аристократът по дух продължава да е все така чувствителен:

„Все още сме –
порив, въздишка, … и грях,
надежда, или капан за наивни.
И топли, щедри и богати…
И млади, бездънно млади,
дори след петдесет и пет,
в едно безпощадно
        циганско лято!”

Но защо ли тази чувствителност е болезнена и страдаща?

„Останалото е безпомощност, мълчание,
       тъга,
и виеща самоомраза!”

Той  отново е търсещ,

„Дори и думите,
най-истинските ми приятели,
със странна упоритост
    ме отбягват…
дотам ли доживях – бездънно
да се отчуждя от себе си,
а толкова безпаметно си вярвах!”

виждащ в своето „Огледало”
И нямаш сили и
   желание
да се познаеш…
Станал си дребен,
подпухнал и зъл,
с ампутиран кураж
духовно да дишаш!…

Очите ти сякаш
извират от мрака,
а душата ти е сенчеста
и дребничко мъхната…
И тези стени от
   омраза,
които ти си сам,
със талант съградил!

А някога върху лицето ти
бе кацнала звезда,
и животът ти ликуваше
заедно със цветовете на
         дъгата!
Някога!...

но и отчаян

Опустошил си се,
жестоко и отчайващо,
и понеже си бегач
     безумен
на самотни отстояния
/само пътят те вълнува/,
своята трагедия
не осъзнаваш…

Превърнал си се
Във нещо дребничко и полудиво…
но с „невероятно боязлива душа”,
която е като „треперещ лист от
  сянката на вятъра…”
и нея „всеки
 неочакван гост
 със настървение плячкосва…”

Задавайки своите въпроси и споделяйки терзанията си, лирическият герой прави собствена констатация:

Кръвта ми е генетично обречена –
Полуинтелигентска, полуселяшка…
Затова нямам право
да се правя на важен,
и с уиски да пълня своята чаша.
Затова нямам право
да се правя на бодър,
да търся съчувствие,
да очаквам похвали,
когато застивам
в героически пози,
макар в името на България…

И по законите на някаква
странна естетика,
се отлъчвам от възможността
да пиша стихове – казвам си:
„Бог ме е нарекъл –
папагалски да сричам
чуждите истини.”

Вярвам си, че съдбата ме е калесала,
да бъда усмивка искрена,
и съкровена тайна,
да бъда потребен
като хляба насъщен,
макар, че и аз
като Христо Банковски,
не приемам робските
окови на хляба… 

Но защо в много от редовете ти прозира тъга и отчаяние, Поете?

Съзнавам го, че живея
на ръба на бръснача,
и всяка крачка встрани
носи гибел
и опозоряваща смърт.
Страхувам се не за себе си –
песента ми е отдавна изпята.
Боя се искрено за бръснача,
който от моята кръв,
безпомощен ще ръждяса…
Аз имам /все още/ право на избор,
а той е обречен –
да бъде пожертван
и разпъван стократно на кръст!

Но въпреки всичко, мечтите ти са като
„Несподелената любов –
тайничко и напук
ги носиш в сърцето си…”

А и ти имаш своето лавинно куче, решението на задачата, своето ехо, психотерапевта си и безкористен спасител – внучката Любомира,

„дюлята,
която ще излъчи
натрупаната мека светлина…
          букетче малко от искри,
ухаещо на смях и нежност…,
огромен взрив от светлина,
който ще разкъса всяко възелче
          на мрака!
…
Възможно е нечиста светлина,
да ни помете като лавина,
и нужно е поточе светлинка – сълза,
да бъде нашето лавинно куче –
затова не изгасвай!
Не изгасвай – ти си духът
и въздухът на светлината!
Ти си самата истинска светлина.
     Не изгасвай!

Много тъга, терзания и съмнения преминават във въздуха между нас, но сред всички въпроси Оптимистът у Поета надделява, за да ни зарадва с думи, след които можеш само да замълчиш:

И живи ще сме хиляди години,
но рицари достойни на дълга –
да бъдем част от въздуха
и светлината!