Индекс на статията

 

Антон Лебанов се преселва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г. Неговият разказ за това пътуване все още предстои да бъде записан със собствената му ръка (както ни обеща) и да се превърне от нещо съкровено скрито в емоционално предаден текст, който да остане за тези след нас. Настанява се в София и работи в Дирекция „Печат” в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и като кореспондент на румънската агенция „Аджерпрес”. Непрекъснато поддържа връзките си в останалите в Банат сънародници, а късното му поетично творчество е свързано главно с годишнини, чествани от общността.
От две години се чака неиздадената му стихосбирка „Младежки спомени”, със стихове от периода 1929-1935 и няколко по-късни творби от периода 1991 -1996 г., да види бял свят. Инициативата е на Съюза на банатските българи в Румъния и да се надяваме, че авторът, въпреки преклонната си възраст, ще доживее да докосне с ръцете си тази книга.
Стихотворенията в сбирката са разнородни, но ги обединява едно – носталгия и постоянен стремеж да дадеш от себе си всичко, на което си способен, за благото на общността. Дълбоко някъде в гънките на строфите, най-вече на по-късните стихове, пулсира чувството за вина, което изпитва всеки, откъснал се от родното място и потърсил различен живот на друго място. Отново и отново поетът ще се връща в мислите си в полето на Банат, ще броди из улиците на Винга, ще гледа с насълзен поглед двете кули на исполинската църква и ще повтаря като заклинание в „Ода за Винга”:
“Bil sam ti prez celata razdela verin
Sas celutu mi sarce balgarin-palucenin!
Ni sam te zabravil nikace,
Milu rodnu mestu muje,
makar ci sam te napusnal jos na mladini
za tuj te mola nide mi se sardi i mi prusti…”
Преселниците са научени да диалогизират. Със заобикалящите ги, които заварват на новите места; с оставащите в родните села; с различните култури, който срещат по пътя и най-вече със себе си и спомените си. Защото трябва да се разказва, трябва да се изговаря всичко, което ни заобикаля, за да остане, да се запази някъде въпреки несигурния менящ се свят – дори само в нечия памет или в надраскани набързо редове. Затова и диалога с родното място не спира и дори се задълбочава с годините, когато хората, преживели всичко изминато с нас, вече ги няма, а младите са замаяни от днешните си грижи. Затова и Антон Лебанов е достигнал до интимността на една „Изповед”, чиито стихове отразяват мъката, но и радостта от споделеността:
„Мисельта ми се къде тебе пътува,
сърцито ми чъсту тебе те сънува,
родну месту със спомене скъпи,
със радуст, булеви и мъки.

Кога дода макар и за день-два
се радвам и се усещем у дома.
Радвам се, чи ни ми се сърдиш,
Радвам се, чи ни ме пъдиш.”
Терзанията на пътуващата душа, която се измъчва от чувството за вина и моли за прошка намират покой в единението с родното, където с тихите стъпки на майка и баща, със звука на камбаните и шума от познати родни гласове се събира в едно минало и бъдеще и всеки от своето място по пътя се слива с другите, витаещи по спиралата.
Старите легенди на банатските българи се вплитат с новата история на общността и сред тъмнина, опасности и като че ли постоянна заплаха от свършване на нашия свят, виждаш как все пак нещо оцелява, нещо се движи и напредва към светлината, въпреки мъките, загубите и терзанията. И макар да ти се струва, че разсъмване не може да има, защото всичко е опитано и изстрадано, а злото на разрушението и забравата е надвиснало над главите ни, то все пак ще дойде – онова светло и ясно бъдеще, което ще се изпълни с истории, които означават нещо, колкото и да не ни се вярва сега, защото и ние сме сред героите и усилията ни да разберем и променим ставащото все ни се струват нищожни.
Героите на тези истории като Антон Лебанов са имали много шансове да се върнат назад и да променят хода на събитията, но не са го направили, защото са се осланяли на нещо – че има добро на този свят и то е предопределено да оцелее и да е за нас и за идващите след нас. Какво остава след извървения път? Носеното до смъртта чувство, че си изневерил на родното място, че си се отказал от нещо, което е трябвало да изпълниш, че си загубил корените си. Но за банатските българи, които се завръщат в старата родина това терзание е в още по-голяма степен, защото са вечно разкъсани между две родни места, между два притегателни центъра, които едва ли някога ще изгубят напрежението помежду си. Целият живот е едно терзание от опънатата до скъсване връзка и сълзите в очите от мъката се превръщат в сълзи на радост след като „бягството” е простено. Но без това бягство нямаше да има дългия път на преселенията, на отиванията и връщанията, на родовите връзки отсам и оттатък Дунава, че и по-далече по белия свят. В мислите ни тези места и мигове от живота на общността съществуват едновременно и борбата за запазване на единството им наистина си заслужава. А молбата за прошка осветява душите ни…

Светлана Караджова

Добавете коментар


Родовата памет на банатските българи

Родовата памет на банатските българи Родовата памет на банатските българи

Разбери повече тук

Кулинарно

Традиционни банатски рецептиТрадиционни банатски рецепти

Виж тук рецептите на банатчаните