Докладът е част от конференцията по случай 400 години от покръстването на павликяните в България, организирана от Радио „Аве Мария, Обществото на отците францисканци – конвентуалци и капуцини и Дружеството на банатските българи в България – Фалмис.
Форумът се проведе на 16 декември 2023 г. в католическа енория „Свети Йосиф" в София.
Драги гости, драги потомци на павликяни, днес отбелязваме паметни събития, които са определили историческия и родовия път на вашите предци в продължение на вече четири столетия.
За мен е вълнуващо да бъда сред вас и се радвам изключително, че професионалните ми занимания в областта на латинския език ме срещнаха преди шест години със сведенията за мисионерската дейност на босненския францисканец и първи Софийски епископ Петър Солинат и покръстването на павликяните. До този момент познавах единствено теориите за произхода на павликяните по българските земи (като например, че са потомци на арменски павликяни, преселени от византийските власти от Мала Азия в Тракия), но срещата ми с ръкописа на първата модерна история на католицизма по нашите земи, написана от първия Софийски католически архиепископ, чипровчанина Петър Богдан, през 60-те години на 17. век. ми разкри една вълнуваща картина, при това през погледа на пряк участник, очевидец и покръстител, поел по пътя на своя духовен отец, Петър Солинат.
Чрез текста на Петър Богдан сведенията за покръстването на павликяните в България придобиват стойността на жив, изстрадан от първо лице разказ, чрез който те излизат далеч извън рамките на сухата историческа статистика, и аз си поставям задача днес да разкажа пред вас накратко някои щрихи от този разказ за първите покръствания на павликяни в Никополско. Тези първи покръствания са дело и лична заслуга именно на Петър Солинат: мисионера, който честваме днес, така че няколко думи ще са нужни и за самия него.
И така, какви са сведенията за Петър Солинат, наречен така по името на родния му гр. Соли (лат. Sali, Salinae) или Тузла в Североизточна Босна, които откриваме в редовете, писани от ръката на духовния му син Петър Богдан?
Бил кръстен в църквата “Св. Петър” от францисканци минорити в Тузла. Останал сирак още в детството си, бил пратен да живее в Белград, там получил и първоначалното си образование. На ок. 20-год. възраст приел монашество в родната си Тузла, в манастира Градовръх или “Оловния” манастир, но запазил кръщелното си име. Бил висок на ръст, слаб, с открито чело и издължено лице, рядка брада и стройна фигура. Бил земен и смирен, понеже знаел думите на Касиодор, че голямото въздигане към Бога е съзнаването на собствената слабост . А също и думите на св. Йероним, преводача на латинската Библия, че домът на епископа и неговият живот са като поставени на наблюдателна кула, те са наставници на обществената дисциплина. Като истински монах в ядене и пиене бил сдържан до крайност, понеже знаел също и казаното от Ориген, че въздържанието е майка на всички добродетели, а пиянството е майка на всички пороци. Но най-големият му подвиг бил молитвата, до такава степен, че никога не изпускал броеницата от ръцете си и вършел това с велико разположение на духа. Бил истински пастир на душите – безукорен, целомъдрен, образован, на всички, на които стоял начело, давал пример с добрите си дела.
Първата среща на Петър Солинат с поклонници от България е съдбовна, тя предопределя не само личния път на този изключителен мисионер, но и по-нататъшния път на българските павликяни. В 21 гл. Петър Богдан нарича тази среща и последвалите събития крепило, (лат. sedes, букв. престол) и най-твърдо основание за построяване на вярата. Тя се състояла през 1592 г., когато малка група чипровчани пристига на поклонение в Оловния манастир във францисканската провинция Босна, под чиято юрисдикция в онези времена попадали българските земи. Имената на някои от тях са ни известни: чипровчаните Лука Марканич, Петър и Илия Пелинкович.
Именно там те търсели подкрепа за своите религиозни нужди, а именно - подсигуряване на мирски свещеник за Чипровци и околните католически села Копиловци, Железна и Клисура, тъй като до този момент тази малка католическа общност нямала собствен епископ. Искали да се поклонят на чудотворния образ на св. Богородица, и да ѝ се помолят да ги насочи и да им помогне в това нелеко начинание. А Илия Пелинкович, тогава още младеж, по думите на Петър Богдан имал желание да бъде причислен към църковното войнство, т.е. да бъде ръкоположен за свещеник.
Провидението ги насочва именно към изпития от духовен подвиг отец Петър Солинат, който наскоро бил приключил с длъжността са ни провинциален министър, т.е. ръководител на провинцията. Петър Солинат, обзет като че от пророчески дух произнася паметни думи към младежа Илия: Прегръщам те, драги, като син и те приемам под мое покровителство за Божия слава и се надявам чрез теб твоята родина да възрасне във всички добродетели!. Илия обикнал отец Петър като свой баща и именно той става причината Петър Солинат, на ок. 60-годишна възраст, да дойде в България в Чипровци през декември 1598 г. в качеството си на Апостолически визитатор, където чипровчани го приели като ангел, пратен от Бога, и да стане първият Сардикийски, т.е. Софийски католически епископ, по времето на папа Климент VIII /1592-1605/.
Освен пастирските грижи, които започва да полага за католиците около Чипровци, Петър Солинат, вече ръкоположен за епископ, започва активна мисионерска дейност сред павликяните, за чието съществуване научава случайно от пътуващи чипровски търговци - Мартин Юанчич и Никулин Латинкович. Никулин разказал на епископа за един старец, личен човек, който живеел в едно село. Като чул, че търговците познавали човек, който бил виждал град Рим, силно пожелал да го види, заедно с неговите спътници, и заявил на търговците: Ако направите така, че при нас дойде някой от тези хора, аз и целият ми дом ще сме първите, които ще спазваме всичко, което тези хора ни кажат! (гл. 28, пар. 4)
Ето как от страниците на ръкописа на историческия трактат на Петър Богдан разбираме за този любознателен старец, който става причина за отварянето на вратата на вярата за павликяните в северна България около Никопол!
И така, през 1603 г., а Петър Богдан добавя, според някои през 1604 г., няколко дни след Рождество Христово, т.е. приблизително по това време на годината преди 420 г., епископ Петър Солинат, облечен като обикновен мирянин, за да не бъде обезпокояван от турците, влиза в дома на стареца Татин в село Петикладенци. С Петър Солинат бил и презвитер Илия Пелинкович. След като получил достатъчно наставления, Татин заедно с много други приел католическата вяра, а епископът отслужил първото богослужение в тяхната църква в Петикладенци, на празника на Обръщането на св. Павел през 1603 г., на 25 януари. Трогателна е историята на младежа Стайко, сина на Татин, който след това посещение на Петър Солинат в с. Петикладенци се отправя на дълго пътешествие заедно със своя наставник към гр. Рим. Петър Солинат го приема като свой син, бащински го насърчава, утешава, наставлява. В началото го взима със себе си в Чипровци, където той се учи да чете и пише, на латински и български, заедно с останалите монаси в манастира.
Всъщност мотото на днешното събитие е реплика на Петър Солинат към павликянския младеж Стайко в този начален период, който първоначално се чувства откъснат от родната си среда: Недей да тъжиш, синко, ако е угодно Богу, скоро ще потеглим за Рим, там ще видиш много неща, каквито бащите ти не са виждали! А като се върнеш, ще можеш да разказваш на своите хора и ще бъдеш радостен да ги видиш. А аз, както често съм казвал, се надявам, че с твоя помощ твоят народ, който толкова векове е прекарал в тъмнина и е стоял в сянка смъртна, ще насочи нозете си в пътя на мира. Знаменателни думи въз основа на книга на пророк Исаия, 9:2, старозаветно пророчество, с което се възвестява мисията на Спасителя!
И Стайко заживял с по-голяма и по-светла надежда за бъдещето. Още през същата, вероятно 1603 г., след Пасха, епископът заедно с Георги, брата на презвитер Илия, хванали пътя през Сърбия, Босна и Далмация, с кораб през Адриатическо море, през Италия, и стигнали в Рим. Лично папа Павел V приел епископ Петър Солинат и горещо насърчил захванатата работа с павликяните. Младежа павликянин папата наредил да бъде кръстен в Латеранския баптистерий и му дал собственото си име: Павел. И Павел се върнал благополучно оттам, откъдето започнало всичко – в родното си село. Бащата обсипал сина си с целувки и Павел разказал на своите роднини и съселяни всичко, което бил чул и видял. И при Павел взели да идват хора от другите села като при оракул и го слушали с огромно наслаждение.
Ето как, простичко, но вълнуващо и живо, човешки, започва разказът за покръстването на павликяните около Никопол преди 420 г.
Можем спокойно да заявим, че разцветът на католическата вяра по българските земи през 17. век се дължи именно на тези първи кълнове, които впоследствие дават изобилна реколта на Божията нива. За общото благо помагали най-различни хора: търговците католици в Търново, легатите на Рагузката, т.е. Дубровнишката република, а примерът на Стайко бил последван и от други павликянски младежи: Стоян станал Станислав; Братил станал Бартоломей; примерът на Петикладенци бил последван от селата Горно Лъжене и Търничевица. Някои от тези младежи получили високо образование в Рим – в Клементинския колеж.
Броят на католиците сред павликяните растял с всеки изминал ден.
Любопитно е и следното сведение на Петър Богдан: еничарите павликяни, каквито се намирали тук таме по тези места, се радвали, че родствениците им приемали римската вяра, защото латините и италийците стоели по почит по-високо от другите народи навсякъде по света, още повече в Константинопол. А името павликяни било омразно.
През 1609 г. в Петикладенци била построена католическа църква с труда на зидарите и дърводелците, които преди това построили монашеската обител в Чипровци, шест години след първия досег на тамошните павликяни с католицизма, и по-точно с католицизма на монасите францисканци, които имали свободата да проповядват свободно своята вяра в пределите на Османската империя, за разлика от други католически ордени и деноминации.
Разбира се, имало трудности в това дело, имало и завист и омраза, които придружават всяко едно добро дело, като пробен камък за оценяване на златото, които може би не е мястото да описваме тук.
С построяването на църквата в Петикладенци завършва първият етап от покръстването на павликяните около Никополско. Покръствания, придружени с волни пожертвования, трудности от битово естество и др., които коствали парични разходи, поемани най-вече от църквата в Чипровци.
Петър Солинат издъхва през 1623 г., преди 400 години в родния си град, в манастира Градовръх, посветен на св. Богородица, където още като младеж бил приел монашеските одежди. До края на живота си оставя след себе си 8000 католици, половината от които покръстени павликяни.
Накрая ще завърша със следните думи на Петър Богдан: Нека никой не се чуди, че отделихме повече внимание на обръщането на павликяните във вярата, за което може би следващото поколение нямаше да помни нищо. На Петър Богдан, с чието име свързваме най-големите успехи на разпространението на католическата вяра през 17. век по българските земи, дължим възможността да знаем и помним.
Доц. Цветан Василев
