(Никола Петков пред дома си в Аржентина - в негова чест е тази история)
Според баща ми Антон Петков историята на фамилия Петкови би трябвало да започне с 1738 год – когато нашите предци се заселват в Банат, но тъй като е изключително трудно да се открият каквито и документи, свидетелстващи за фамилията ни, приехме условно годината на завръщането в България през 1887 год. По точно завръщането на моя прапрадядо Франко със семейството си – синовете Иван и Петър и дъщерята Гуна, със снахи и внуци: Тончо (Антон), Доца, Лазар, Иван, Мария, Кольо (Никола) и др. Идват с каруците, конете и багажа в Бърдарски геран.
Внукът на прапрадядо ми Антон, моят дядо, е роден също в Бешенов и на 17 години се жени за баба ми Мария Гюкова Телбизова от Джурилово (Нивянин), където нейните родители се заселват. Дядо не го помня, тъй като умира на 46 години.
На дядо и баба им се раждат 6 деца – четири сина и две дъщери. През 1898 година на 4 август се ражда тяхният първороден син Никола. Още като малък чичо ми Кольо е проявявал голямо влечение към книгите, поради което прабаба Миша решава на всяка цена да се помогне на чичо ми да се изучи – продават 15 дка земя на Коцо Шадарика, с което осигурили част от образованието му. В Бяла Слатина завършва прогимназия, а гимназиалното си образование завършва в гр. Плевен.
През 1917 година е мобилизиран в офицерската школа – Княжево, която завършва с отличие, и е награден от току що тронираният цар Борис със сабя. Със завършването на на офицерската школа, през същата година, Никола заминава за фронта в 57 полк, където са служили много мобилизирани от нашето село, включително и неговият баща.
Първата световна война приключва след подписването на Солунското премирие – 29.ІХ.1918 г. Баща и син се прибират от бойните полета в село.
Баща ми си спомня за това тежко време следното: “Дойдоха си гладни, голи и въшлясали. От 1912 г. до 1917 г България като участник в Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна е довела до крайното обедняване на селяните. Във войните били взети ездитните коне и каруците на селяните в село, реквизирали всичко, каквото се е произвеждало – жито, ечемик, царевица, боб и др.
За да се работи на полето, впрягали стари, слепи и млади коне, които наричали “жребета”. Такива се намирали по няколко на 5-10 домакинства. Хората се съюзявали и с мъка поддържали земеделието. Това се отнасяло до сиромашията, а богатите си имали и коне, и каруци, пък и те не участвали във войната – откупували се, или както се наричали – “данъчни”.”
Баба ми си спомняше за това време как с чичо ми Гюка с волски впряг посрещат дядо в село Баница, конете не могли да теглят каруцата. Впрегнали кравите и така се завърнали в село. Помня на баба разказа, как е бил посрещнат дядо в къщи: Било е топъл есенен ден, дядо го съблекли гол в двора и изгорили всичките му дрехи, изкъпали го и дезинфикцирали и вече облечен с новите си дрехи дядо влязал в къщи.
По същото време от фронта се завръщат и другите селяни, останали живи след войната.
За изхранване на населението докарвали брашно, което кметът раздавал по свое усмотрение, без някой да го контролира. Войните помогнали за разслоението на хората в селото, богатите богатеели, сиромашията се увеличавала.
Писателят Димитър Осинин в книгата си “Бяла Слатина – революционните борби 1894 – 1944”, издателство ГКП-София, 1969, в статията на стр. 310 “След демобилизацията постъпих учител в Бърдарски геран, от където бях мобилизиран и мястото ми се пазеше. По-голяма част от завърналите се войници от Бърдарски геран бяха в моя взвод на трета рота, трета дружина на 17-ти Плевенски полк. В ония революционни години ние не само живеехме с тоя дух, но и облеклото на мнозина още беше войнишко. Дружбата на фронта продължи и тук. Онова което не можехме открито да си казваме, тук говорехме открито. Фронтоваците бяха настръхнали от насилията и неправдата, които кмета Иван Велчов и секретар Мило Цветков за делата които бяха вършили.”
Октомврийската революция в Русия от 1917 г. е оказала голямо влияние върху редовите офицери и войници. Още на фронта тайно получавали и чели “Работнически вестник”, издаван от БРП. В окопите на Първата световна война голяма част от войниците променят своите политически убеждения.
Дяда ми Антон и чичо ми Никола се оформят като социалисти.
Със завръщането си в село участниците във войната съвместно с Никола Петков и Димитър Осинин свикват общоселско събрание, пред който Иван Велчов-Репльова – кмет през войната и секретар-бирника Мило Цветков да отговарят за безобразията, вършени от тях през войната. Присъдата им била “оплюване” и “порицание”, като народни изедници.
След войната в селото не съществувала регистрирана социалистическа партия, но такава е имало и е наброявала около 20 члена. Клубът им бил в дома на Йоско Тошков-Дайчето. Социалистите редовно се събирали и слушали беседи за международното положение, за успехите на руските работници и селяни в революцията и др., изнасяни от интелигенцията на селото – учителите. През време на земеделската власт 1920-1923 г. в изборите за общински съветници били избрани от партията трима социалисти - дядо ми Антон Иванов Петков, Ангел Петров Монов и Стоян Монов Яндов.
През 1921 г. в Бърдарски геран е за пръв път е открита прогимназия, където Никола Петков е първият учител от село. В първи клас са записвани родените деца през 1908 г., между които е бил и баща ми Антон. В училището е представлявало обикновенна банашка къща с четири стаи за четирите отделения на началния курс. Наложило се да се наеме и една стая от Перко Шумерето – брат на Йоско Дайчето.
В една класна стая едва се побирали 5-6 чина, на които седяли по 4 ученика, една черна дъска и една малка масичка за даскала. Поради липса на учителска стая, ученици и учители през целия ден на занятията са заедно, което допринася за създаване на обстановка на уважение и доверие между тях.
До 1923 г. успоредно с учителствуването Никола Петков заедно с другите учители, се занимават и с културно-обществена дейност. В кръчмата на Матьо Щеринер, която за времето си е била просторна, се подготвяли забави и вечеринки, с което се поставя началото на читалищната дейност в село.
В същата кръчма през 1922 година Никола Петков със свои приятели единомишленици, полагат основите на първата кооперация в село, носеща името “Банат”. Кооперацията просъществува до 9 юни 1923 г. (деветоюнския преврат), когато е била разтурена разтурена и едва през 1929 г. бива отново открита.
През 1922 год Никола Петков се жени за колежката си Симеонка Н. Колевска от гр. Кнежа и през 1926 год им се ражда единственото им дете Емил. Майката на Симеонка е била известна в Кнежа като Мита Романката и е била в роднински връзки с Александър Цанков.
(Симеона и Емил преди заминаването от България)
През 1923 година Никола Петков взема дейно участие в Септемврийското въстание. По повод проверките на селските общини за хода на Септемврийското въстание 1923 г. за което е изпратен Д. Осинин, авторът пише: “ В Бърдарски геран стигнахме към полунощ. Из сламите край село ни се извика “Кой там?”. Отговорих “Свой!” Бяхме наистина свои, познати. Питам какво има в село, а те ми казват: “А бе те властта са взели ама... Някак са загрижени. Нямат патрони.” Пред общината се разхождаше Никола Антонов с пистолет на кръста, бодуваше. Тоя нежен човек, заминал после за Америка, вършеше по добре тая тежка работа, от колкото по-грубоватия Иван Илчев. Вътре на тухленият под лежаха завити с опанджаци арестуваните. Между тях беше Слав Йовчев, пакостен човек, радикал. Антонов неудомявал какво става към Бяла Слатина и пратил хора да разузнаят. В тихата нощ оттам се чуха гърмежи, избухна и бомба, после настана тишина... Тръгнахме за Кнежа, стана студено. Стори ми се безкрайно това пространство от еднообразни хълмове и падини...”
След погрома на Септемврийското въстание, чичо ми се укрива при неговия приятел, немеца Карл Велч – собственик на цигларницата в село, но след бомбеният атентант в църквата “Св. Неделя” е арестуван отново и измъчван в белослатинската полиция. Тъщата на Никола – Мита Романката се застъпва за зет си пред Александър Цанков, с когото са в роднински връзки и успява да бъде освободен.
Никола Петков е бил изправен пред нескончаеми преследвания и уволнения, за да учителствува е трябвало да се мести от едно село в друго до следващото уволнение. Окончателно разбира безизходицата си в България и решава да напусне страната. През 1928 г., взел пари в заем от Карл Велч и емигрира в Аржентина.
С пристигането си в Буйнос Айрес, Никола е настанен в приют за емигранти, който днес е превърнат в музей. В приюта за емигранти работи държавна комисия, задълженията на която е била да насочва емигрантите в Аржентина. На Никола му предложили да замине за провинция Мисионес, близо до границата с Парагвай с мисионерска цел. В приюта Никола Петков се запознава с германеца Франц Мюлер, който му предлага да работи в неговата компания, която също се намира в тази провинция. Германецът се занимавал с производството на пчелен мед и стопанството му наброявало около 400 кошера. И така Никола Петков с пристигането си в Мисионес и е един от първите мисионери, допринесли с дейността си основаването на град Капиови.
През 1932 година пристигнали съпругата му Симеона заедно със синът им Емил, който тогава бил на около 5 години. Виждайки тежките условия на живот и обстановката там, съпругата му искала да се завърнат в България, но Никола бил категоричен – “връщане назад няма!”.
Животът им бил изключително труден, цялото семейство тъгувало много за роднините си в България. Единственият начин за подържане на връзка със своите братя, сестри и родна майка били писмата. Кореспонденцията с България често се забавяла с месеци, а понякога писмата се губели. Трябвало е да се пътува 10 км до близката поща, за да се провери дали са пристигнали писма, или пък да се изпратят писма.
До пощата се намирало и училището, където Емил е учил, яздейки кон през гъстата джунгла. Така семейството започва своят нов живот в Аржентина – борейки се с трудностите и лишенията.
След като свършила Втората световна война, германецът решил да се завърне в Германия и предоставил на чичо ми неговата компания. Скоро Аржентина влязла във финансова криза и Никола фалирал. Разпродал каквото могъл и закупил земя, близо до село Капиови, до която минавал главен път за водопадите Игуасо, река Парана. Благодарение на опита си, чичо ми Никола се заема и прави разсадник за цветя, там и построява и къщата си, където живеели със съпругата си до края на живота си. Посвещава живота си в отглеждането на цветя и цитрусови плодове. Особенно внимание чичо отделя при отглеждането на камелии. Събирал различни видове от цялата страна от Буйнос Айрес до Бразилската граница. Благодарение на неговият самоотвержен труд в разсадника той отгледал най-богата колекция от камелии – прославил се в провинцията и цялата страна.
Там също така заедно със съпругата си Симеона възпитават любимата си внучка Грасиела, която току що е навършила 6 години. Тук Грасиела прекарва най-хубавите си години от детството си. Дядо и баба успяват да научат внучката си да говори български и възпитават в нея любов към България с надеждата когато тя порасне да осъществи мечтите на дядо и баба да се завърне в родните им места.
Емил – единственият син на Никола Петков завършва журналистика – започва да работи като журналист във вестник “Демокрация”, а по късно и във вестник “Кларин”. Израства в кариерата си като един от най-авторитетните журналисти в Аржентина. Освен журналистиката Емил е писал разкази и сценарии за филми.
Съдейки от получените писма от Аржентина, чичо ми със семейството си са изживяли най-хубавите дни от живота си, а така също и най-тежките моменти – загубата на съпругата си Симеона. Особенно тежко чичо ми е преживял загубата на майка си Мария, която той е олицетворявал като обединител на фамилията ни.
Последното писмо на чичо ми Никола е написано на 31 декември 1979 год по случай Новата 1980 година. Писмото, препрочитано от мен, винаги предизвиква вълнения и уважение към чичо ми Никола за неговата любов и тъга към най-близките си – баба Миша и дядо Иван, към майка си Мария и баща си Антон, към неговите братя и сестри, към родината...
„Capiovi – 31 Декември 1979
Драги мои братя и сестро,
Чувствам се виновен, че ви оставих толково дълго време без да ви се обадя, макар че вие изпълнихте почтено и братски вашият дълг. Аз ви благодаря на всички ви и ви моля не ми се сърдете. Аз не съм ви забравил, не съм надменен. В моменти като днешния и утрешния (дни) аз преминавам мисленно нашия живот в нашата родина и заедно с вас си спомням за нашия брат Ваньо и за нашата сестра Доца.
Спомням си за всичко, спомням си ясно нашия стар дом, дето сме се родили и отраснали, нашата майка, която ни е донесла на света здрави и силни, нашият баща, който загуби здравето си през Балканската война и след дълги страдания се е поминал в 1926. Той ни е възпитал да бъдем полезни хора и да знаем да работим. Спомням си и за нашата баба, която ни е гледала и пазила лете, когата майка ни е работила на полето, за която аз дължа много. Тя е, която е гълчала моя дядо и баща ми, защото не са искали да ме пуснат да следвам в прогимназията в Бяла Слатина, защото учението било скъпо. Тя се наложи: “Работете повече, но го пуснете да иде да учи!” Моят дядо, дето ми е дал първите уроци по градинарство. Спомням си през 1916 – аз не можех да ида да уча осмия клас в Плевен. Моята майка е била в Джурилово, дето са живели дядо Гюка и баба Тереза, да ги моли да й дадат поне една малка част от това, дето й се (полага) пада като дял. Те не са имали пари, но са й дали, за да мога да свърша училището. Един път през ноември дойдоха в Плевен да ми донесат продукти за ядене дядо и брат ми Ваньо. Бил е паднал сняг. Дойдоха с шейна и когато ги попитах как не ги е било страх от вълци, дядо ми каза, че те имат в шейната една желязна вила.
Войните разсипаха България. В нейната кратка, едвам 100-годишно съществуване е трябвало да води 4 войни: Сръбско-българската 1885, Балканската 1912-13, Първата световна 1915-1918 и Втората – 1939-1945.
Като сравнявам условията и възможностите, с които са живели някогашните младежи: нягогаш, по моето време, рядко някой е учил. Загубената война 1912-1918 е донесла бедност и глад. През декември 1918 година моят баща ме закара с каруца в (село) Липница да заема едно учителско място – едничкото. Това направих по съвета на окръжния инспектор във Враца: “Заеми това място, защото селяните дават даром квартира и храна (и) към 160 лева заплата.” Много от върналите се от войната продължаваха да носят ботуши и войнишки дрехи.
Радвам се като чуя, че България е една земя, която сравняват с Швейцария. Благодаря на Тончо (за) албума на “Врачански окръг”. Аз го разлиствам често и гледам чудните неща, които характеризират нова България.
Аз живея сам. Съм на 81 години. Работя не за да печеля пари, тукашната земя ме храни и подържа, за което съм благодарен. Работя, като не съм забравил оная поговорка, която няма да забравя никога: “Бадева работи, но бадева не стой!”
Чаках да дойде Емил, но не дойде. Той работи във вестник “Кларин”, Грасиела е професионална журналистка от 3 години насам и работи в агенция “Телам”.
Така ви позанимавах с кое как е било и ще гледам да не минават години, без да ви се обадя.
Когато живее човек сам, рядко остава със себе си, рядко се отдава на мисли, които го отклоняват от това дето има да прави след това, утре и всякога. Ние славяните обичаме да работим.
Приемете всички дето четете това писмо моите благопожелания за идущата 1980, която почва от утре!
Брат Кольо”
Кореспонденцията на чичо ми с баща ми прекъсва завинаги. Баща ми Антон прави опити да разбере какво се е случило. Накрая получава обратно писмото, което той изпратил до чичо ми с кратка бележка върху плика на испански “Адресанта е починал”. До последните си дни 1996 година баща ми се е надявал да получи някаква вест от Емил, или от дъщеря му Грасиела, но почина само с надеждата си.
След смъртта на баща ми Антон, изминават повече от 10 години, когато с братовчед ми Антон Гюков взехме решение да напишем фамилна книга отпочната от баща ми. За голяма радост бяха съхранени архивите на баща ми, включващи семейни снимки, писма и записки на баща ми.
Изключително съм благодарен на братовчед ми, който успя да състави черновата на фамилната ни книга, подчинена на записките и идеята на баща ми.
Аз се заех с преписването и на компютъра за да може по лесно да се редактира и предаде на печатница за печат, но винаги ме преследваше мисълта, че книгата не може да бъде завършена докато не открием и установим контакт с нашите загубени роднини в Аржентина.
Така, след сизовски труд и огромната помощ на журналистката от 24-часа Алексения Димитрова, на която съм изключително благодарен за това, че откри Грасиела.
От месец април тази година поддържаме редовна кореспонденция с племеницата ми Грасиела. За мен и за фамилията ни е невероятно щастие, че след 28 години отново сме възстановили връзките ни с нашите далечни роднини от Аржентина.
За голямо съжаление братовчед ми Емил, бащата на Грасиела, е починал на 68 години през 1994 година и е погребан до баща си Никола в градчето Капиови. Емил е оставил голямо творческо наследство, за което Грасиела тепърва ще ни пише, тъй като ние в България нищо не знаем за него.
(Емил Петков - с бялото сако)
Както казва Грасиела, той е бил и бохем – женен е бил три пъти и има от първия брак двама сина Роберто и Едуардо, и дъщеря Грасиела. От втория брак му се ражда дъщеря Адриана и от последният брак му се ражда син Емилио. Грасиела и Емилио наследяват професията на баща си – журналистиката.
Дълги години Грасиела е работила като журналистка в пресагенцията “Телам” в Буенос Айрес. Преди години се премества в гр. Посадас, столицата на провинция Мисионес, намиращ на 1200 км от Буенос Айрес и работи в регионалния вестник “Фърст едишън”.
“Дойдох тук с мисията да продължа мисията на дядо ми. Градчето Капиови се намира съвсем близко от Посадас, където се намирала първата къща на дядо след пристигането му от България. Това е мястото, където съм отгледана от дядо си Никола и баба ми Симеона и където съм прекарала щастливо цялото си детство. Тук завърших училище, а после заминах в Буенос Айрис при баща си, където се посветих на журналистиката като баща ми Емилио”, пише Грасиела в едно от първите си писма.
Никола Петков е един от основателите на гр. Капиови и когато починал, в негова чест кметството решава местната библиотека да носи името на българина. Преди няколко години улицата, минаваща пред разсадника, е преименувана и се нарича “Камелиите”
(Новата библиотека "Никола Петков" в Капиови)
“Докато работех като журналист в Буйнос Айрес, всички дървета и цветя в разсадника се запазиха много добре и през цялата зима камелиите цъфтят. Има много плодови дървета, магнолии, кипариси и голямо разнообразие от дървета и цветя. Може би ще ни трябва около година, за да създадем истинска съвременна ботаническа градина. Искам да възстановя разсадника напълно и да го превърна в място за туризъм” ми пише Грасиела.
През месец ооктомври бяха открити празници в Капиови, по случай основаването на града. Грасиела ми пише в едно от последните си писма: “Аз имам много добри новини за България. Преди няколко дни в града на дядо ми бе отворена новата сграда на библиотека, която носи неговото име Никола Петков. Сградата на библиотеката е построена с помощта на местните жители и е финансирана от говернора (управителя) на провинцията.”
(Старата библиотека на Никола Петков)
По нататък Грасиела пише: “Никола Петков е един от пионерите-основатели на Капиови и много хора все още го помнят него като мъдър човек. Той е учил много хора от селото и е отделял изключително време да ги обучава и в растениевъдството. Никола се е занимавал с научно-изследователска дейност с растенията в провинцията, като се е специализирал най-вече върху камелиите.
В скоро време разсадника ще бъде възстановен окончателно с алеи и красиви кътчета за отдих и ще бъде преименуван в ботаническа градина “Камелиите”.
Мечтата на Грасиела е да напише книга в памет на дядо й Никола и баща й Емил, а също така да посети родината им България.
Надеждата ни е, че Грасиела ще ни посети през следващата година и най-накрая след 90 години ще имаме щастието за пръв да се срещнем и опознаем, роднини – наследници на нашите деди и бащи, които до последния си дъх са мечтали да се съберат заедно, така както са се събирали по време на тяхното изгубено детство.
Послеслов
Анализирайки времето в което са живяли моите родители и роднини стигам до извода, че те са били революционери за своето време по свой начин – чисти в своите идеи и въжделения за бъдещето.
Преживяли тежестите и несгодите на войните, в душите им няма омраза към управляващите, за тях най-страшното наказание за престъпленията на управляващите е “оплюването” и толкоз!
Под влиянието на революционните промени зародили се вследстви на тогавшната световна криза, която великите държави решават да разрешат посредством най-страшното за човечеството – войната, се обединяват под идеята на социализъма. Социализъм, но не този, който се деформира в комунизъм подчинен отново на управляващите да поттискат обикновеният човек останал без нищо, лишен от най-важното собствената земя и превърнат в съвременният тип “роб”.
Тогава за тяхното време надеждата за промени е носила все още онзи дух на Левски и Ботев, духа на българските възрожденци, духа “за чиста и свята Република”.
Поради тези причини се основава и първата кооперация в село – “Банат”, кооперация която да обедини по-бедните от село, с което да се изгради една модерна кооперация с възможност за развитие в бъдеще. За голямо съжаление кооперациите сега се превърнаха в арендаторни, където арендаторите не носят никакъв прогрес, а ползват земята за собствена облага и бързо забогатяване.
Идеята им за основаване на читалище е да създадат на хората от село прекрасната възможност да се докоснат до изкуството, да се обогатяват духовно.
Голямо удоволетворение на фамилията ни е изграждането на новата читалищна сград, строена когато баща ми Антон Петков е бил кмет на село през 1956-1958 години. Чичо ми Никола е посрещнал с голямо удоволетворение изграждането на съвременното читалище – неговата мечта се сбъднала независимо от голямото разстояние разделящо го със село.
С откъс от едно писмо на чичо ми Никола, писано по повод на далечната Нова Година 1956, бих искал да завърша сагата на този велик според мен баначенин, бърдарченин:
“С тъга на сърцето си спомням за всички ви и за нашето минало в село, за времето на нашето детство. Ето отива си още една година. За нас тя е печална, защото отнесе с нея си и нащият добър брат Ваньо... Поплакахме си за него, за нашият баща, за дядо, за баба. Симеона също за тях, как едно време сме били всички заедно, как са ни гледали, как са ни закриляли, и как сме били щастливи, като сме расли под техните грижи. Един по един са си отишли завинаги. Ти си, майко, дето се отправяме още и където се събираме още всички, когато сме весели или когато сме тъжни. Дано имаш още много случаи да ни виждаш около себе си, макар и не всички. Каквото е отредено на човека, той не може да избегне.”
Струва ми се, че с неговото решение да емигрира в Аржентина, Никола Петков, е изпълнил своята благородна мисия на живота си, дори и далеч от родината си.
Наистина Никола Петков заслужва да бъде оценен със съвремието на неговите осъществени и неосъществени мечти и идеи като една от големите линости на село Бърдарски геран.
Той заслужава това...
........................
La familia Petkovi-desde Star Beshenov pasando por Bardarski Geran hasta Argentina
Nikola Petkov frente a su casa en Argentina - (esta historia es en su honor)
Según mi padre Anton Petkov, la historia de la familia Petkovi debería comenzar en el año 1738, cuando nuestros antepasados se establecieron en Banato(Banat), pero como es extremadamente difícil encontrar documentos que atestigüen sobre nuestra familia, aceptamos condicionalmente el año 1887 de regreso a Bulgaria.Exactamente el regreso de mi bisabuelo Franco con su familia: los hijos Iván y Pedro y la hija Guna, con nueras y nietos: Toncho (Anton), Doca, Lazar, Iván, María, Kolyo (Nikola) y otros. Vienen con carros, caballos y equipaje en Bardarski Geran.
El nieto de mi bisabuelo Anton, mi abuelo, también nació en Beshenov ya los 17 años se casó con mi abuela Maria Gyukova Telbizova de Dzhurilovo (Nivyanin), donde se establecieron sus padres. Mi abuelo no lo recuerdo porque murió a los 46 años.
Sus abuelos tuvieron 6 hijos: cuatro varones y dos hijas. En el año 1898, el 4 de agosto, nació su hijo primogenito Nikola. Incluso cuando era niño, mi tío Kolyo se sentía muy atraído por los libros, por lo que mi bisabuela Misha decidió ayudar a mi tío a aprender a toda costa: le venden 15 decares de tierra a Kotso Shadarika, lo que le proporcionó una posibilidad de empezar su educación. Se graduó de la escuela secundaria en Byala Slatina y completó su educación secundaria en Pleven.