Разговор с Йоана Захаринова, дъщеря на банатския българин Антон Лебанов по повод 80-годишнината от спасяването на българи военнопленници от германски лагер
Денят на Европа и край на Втората световна война, 9 май, предвещава история за ценностите и многообразието. Срещам се с Йоана Захаринова, дъщеря на Антон Лебанов, виден и малко познат банатски българин, който със смелостта си, куража и любовта към родината помага за спасяването на 1100 български военнопленници от германски лагер в Тимишоара, след окупирането на Югославия от Германия през 1941 г. в разгара на Втората световна война. Тогава Антон е само на 29 години, току-що оженен, съпругата му, Юстина, също банатска българка от Винга, е била в началото на бременността си с първата им дъщеря, Йоана. Въпреки крехката си възраст, Антон е имал богат опит на адвокат, журналист и пазител на българската култура чрез списването на вестник „Банатски български глас“ (1935-1943), заедно с Карол Телбизов, и подпредседател на Изпълнителния комитет на създаденото през 1939 г. Българско народно общество в Банат.
Сред мириса на лалета, изпълващи площада на НДК, сред фонтани и под пролетните слънчеви лъчи, Йоана започва да извиква спомен по спомен разкази за детството си в България и в Румъния, вкуса на пилешката супа, сготвена от баба ѝ, на току-що узрялото грозде, обрано от детските ѝ ръце, и по-късно, винганските носии на баба Лучия в София, впечатляващите мебели от Винга в малката къща под наем на бул. „Сливница“, до награждаването на баща ѝ с медал „Иван Вазов“ от Държавната агенция за българите в чужбина по повод 90-годишнинтата му. Със скромна и лъчезарна усмивка тя ни превежда през десетилетията на паметта и единството и с помощта на снимките, които носи.
Разкажете нещо за себе си? Каква е Вашата връзка с Антон Лебанов?
Аз съм му дъщеря, по-голямата дъщеря. Другата дъщеря е с 8 години по-млада от мене, Стефка. Аз съм завършила Библиотечния институт и съм работила като библиотекарка, сега съм пенсионерка. Омъжена съм била, имама дъщеря и внучка. Съпругът ми почина отдавна, още преди 20 години и оттогава съм сама. В София съм прекарала живота си, но съм родена във Винга. Родена съм в годината, в която се е случило спасяването [на пленените български войници през 1941 г.], щом казвате, че се е случило през май, майка ми е била бременна в четвъртия месец. Аз съм родена в края на ноември.
Що за човек беше Вашият баща? Вие не сте била родена по време на акцията по спасяването на 1100-те пленници, но сте израснали с него? В какво вярваше той? Какви качества на характера притежаваше?
България беше важна за него. Винаги са мечтали да си дойдат в България, нали са били българи там във Винга. [След като се прибрахме,] винаги му беше мъчно за Винга, говореше често, ходеше често, почти всяка година ходеха във Винга, обичаше да пътува.
Вие сте се върнали цялото семейство през 1943 г. в България. Това по желание на баща Ви ли се случи или по-скоро покрай политическите събития, свързани с Крайовската спогодба от 1940 г.?
Антон и Юстина с малката Йоана преди заминаването в България, 1943 г. Снимка: семеен архив, Йоана Захаринова
Да, покрай Крайовската спогодба. Заради войната, преценили са, че е било по-безопасно да сме тука [в България]. Редовно се връщаше във Винга, с майка ми. И аз съм ходила с тях при баба ми и дядо ми. И едните баба и дядо, и другите. Те останаха там.
Може ли да разкажете повече за Вашите връщания в Румъния? Как се чувствахте там? Какво си спомняте оттам?
Всяка неделя ходехме на църква, майка ми ме водеше и ходехме в Тимишоара, леля ми живееше в Тимишоара. Отсядахме и там, и във Винга. Помня ги даже дядо ми, прадядо ми, всъщност дядото на баща ми, всички ги помня. Водеха ни на лозе с каруцата, много обичах да се возя. Била съм малка, някъде на 7-8 години. После като съм била голяма, пак ходехме. Правеше ми впечатление по-малкото населено място, селото Винга, аз идвах от София. Правеше ми впечатление, че колеха пиленцата и веднага ги ядяхме, колко беше вкусно. Баба Луца, на баща ми майка, тя ги правшеше. Още си спомням вкуса на домашните пилета. И на лозе ме водеха, ядяхме грозде и така. По-късно, като се омъжих, продължих да ходя там и със съпруга ми. Обличахме се във винганска носия. Тази снимка не можах да я намеря. И той, и аз, и татко ни снима. Той много обичаше да снима, да пътува. Имам снимка, даже и като бебе са ме обличали във винганска носия. Тази снимка също не можах да я намеря. Баща ми ме водеше навсякъде, той обичаше да пътува и аз също – в Будапеща, Букурещ, в Прага сме ходили с него двамата, след като се омъжих.
Казвате, че сте пътували често до Винга и след като сте се омъжили. Вашият съпруг също ли беше католик?
Не, православен, той е от София. Аз съм кръстена във Винга и си поддържам тази религия, докато сестра ми повече клони към православието, докато аз редовно ходех в църквата. Но сега, откакто е пандемията, не съм ходила, за да не се събирам с много хора. Църквата винаги беше пълна, чак до вратата и затова не ходя сега.
Може ли да ни разкажете повече за ролята на религията във Вашето семейство? Баща Ви как е запазил тази религиозност през годините, включително и през социализма?
Отляво надясно: Йоана, Юстина, Лучия, Стефка, Антон. Снимка: семеен архив, Йоана Захаринова
Католическата вяра е била важна част от живота на баща Ви? Виждахте ли нейната роля в начина, по който той е живял, вярванията, които е имал за отношенията си с хората, например?
Ходехме в църквата, тя беше близо до нас, ние живеехме на [бул.] „Сливница“, само се пресичаше реката и църквата беше там, до Женския пазар, на „Борис“ [ул. „Княз Борис I“]. Старата църква беше там. Баба ми живееше тука, след като почина дядо ми, баба Луца дойде тука да живее у нас. И тя ходеше всяка неделя на църква пеша, защото беше близо до нас. Ходеше облечена във винганска носия и всички я гледаха.
Може би, но не го е изразявал така. Това беше част от ежедневието ни.
Може ли да опишете Вашата къща на бул. „Сливница“? Какъв беше духът на този дом?
Тя беше под наем, но ние я бяхме обзавели. Всички мебели бяха докарани от Банат с вагон. По стените ѝ имаше картини на леля му на баща ми, тя живееше във Франция, един художник я беше нарисувал във винганска носия в цял ръст, голяма. Тя е у Пламен още [бел. ред. - Синът на г-жа Стефка Пенчева, сестра на г-жа Йоана Захаринова]. Тя беше там, имаше и картини, нарисувани от майка ми, тя много хубаво рисуваше, от леля ми също. Мебелите бяха много хубави, също от Тимишоара. Тук нямаше такива мебели, всички се удивляваха. Те бяха в стил рококо. После се преместиха в [собствен] апартамент и взехме същите мебели.
Антон Лебанов в дома си в София по повод 90-годишнината му.Снимка: семеен архив, Йоана Захаринова
Вашата майка, Юстина, също е участвала в акцията по набирането на дарения за пленниците. Може ли да ни разкажете повече за нея?
Тя ми беше майка, как да я опиша по друг начин? Майката за едно дете е единственият човек. Тя тука работеше на различни места. Вечер работеше до късно, баща ми всъщност ни пазеше вечер. Работеше в унгарския ресторант като касиерка, понеже те знаеха унгарски. Баща ми беше адвокат, завършил право, но тука не е практикувал, защото не е знаел законите. Тука е работил като журналист във БТА. После [майка ми] беше касиер в [хотел] „Плиска“ и така е работила. В началото не работеше, това за по-късно става въпрос.
Kакво можете да кажете за отношенията между майка Ви и баща Ви? За да направят тази акция заедно, те са имали много близки отношения, включително и партньорски?
Винга е село и са се познавали. Дълго време са били приятели, преди да се оженят. Те са се оженили същата година [1941 г.] 6 януари. Учили са заедно в католическия колеж в Тимишоара, и баща ми, и майка ми. После баща ми е учил в Клуж за адвокат, а тя е завършила само колежа и после се посвети на семейството.
На снимките от акцията виждаме и Вашия чичо, Никола Лебанов, който заедно с майка Ви е участвал в акцията по събирането на помощите за пленниците. Може ли да кажете повече за неговата роля?
За първи път чувам за това, но щом го има на снимките, е участвал.
Вие имате и още един чичо, Франци? Той участвал ли е в акцията?
Не знам за това. И тримата братя са емигрирали заедно в София. Те са живели заедно доста време. И после Никола и семейството му са се преместили в Ловеч по работа. Извикали са го да работи в пенсионната [служба] там.
Говореше ли се за акцията по спасяването на българските пленници във Вашето семейство? Как, по какви поводи?
Да, говореше се от време на време. Баща ми казваше, че дълги години е получавал честитки за всички празници, благодарствени писма от тия хора, които са били спасени, и от техните потомци даже. Но по едно време престанаха. Не мога да кажа точно кога е било това. Той ми разкажваше на мен всичко това, което Вие знаете. Трудно му е било, първо е ходил в Букурещ в посолството, после е дошъл някакъв майор Чавдаров, изпратили са го от тука да проучи какъв е въпроса и са ги освободили. Говореше за майор Чавдаров, запомнила съм му името.
В спомените на баща Ви има една фигура на капитан Генчев. Това е първият офицер, изпратен от българското правителство, за да спаси пленниците, но той е казал, че ще спаси единствено българите от Западните покрайнини и от Македония. И тогава всъщност баща Ви проявява една твърдост и много кураж, защото му заявява категорично, че ако капитанът не приеме банатските българи, ще си има проблеми. Това поведение съпвада ли се с характера на баща Ви?
Да, разбира се. Той беше много деен човек. Обичаше да организира, всичко да е под негов контрол. Въобще, беше активен човек.
За баща Ви това, което е направил, беше ли постъпка, с която се гордееше или по-скоро го приемаше със скромност и като дълг?
Скоро започна да се говори за това, преди това не е говорил. Въобще не го е мислил за нещо кой знае какво, затова не е говорил. През годините не ставаше дума, но нещо е станало. През 90-те години, когато написа спомените [1987 г.], оттогава започна всичко. От Винга дойдоха и го накараха да напише спомените, нещо се разбраха и така. Скромно се изказваше за събитието. Преди това никой нищо не знаеше, аз не знаех, де.
Вие спомняте ли си някои благодарствени писма или случки със спасени военнопленици в по-късните години от живота на баща Ви?
Не, аз не съм ги виждала.
А събирали ли са се участниците в акцията по-късно да си припомнят случилото се през май 1941 г.?
Не, не съм чула. Но с Карол Телбизов [създател и първи редактор на вестника „Банатски български гласник през 1935 г.] останаха приятели, защото бяха баджанаци. На майка ми сестра беше съпруга на Карол Телбизов. Постоянно бяха или те у нас, или аз у тях оставах. Те бяха във Варна, всяко лято ходехме на море.
Докато подготвяхме събитието по случай 80-годишнината от спасяването на българските пленници от германския лагер, банатският българин, Ник Марков, не намери съвременници на историята, които да я помнят и да разкажат за нея от първо лице. Как си обяснявате този феномен?
Тези хора трябва да са на над 100 години. Нали Ви казвам, че аз скоро чух за събитието, преди това не знаех. И майка ми не ми е говорила, не е ставало въпрос.
Има ли други случки от живота на баща Ви, когато сте изпитвали гордост от делата му?
Да, разбира се, той като се пенсионира, го наградиха с орден от БТА за дейността му там. След това също го наградиха с орден „Иван Вазов“ в Президенството, имам и снимка също, по случай неговата 90 годишнина [бел.ред. - Медалът „Иван Вазов“ е бил връчен от Държавната агенция за българите в чужбина за цялостната културна и обществена дейност на г-н Лебанов].
Какви са били страничните занимания на баща Ви, освен работата му в БТА, за опазване на културната идентичност на банатските българи в чужбина?
Освен че ходеше във Винга постоянно, сигурно се е занимавал с такива дейности, да чете поезията, да организира сбирки и т.н. Той беше и поет и пишеше на пълкенски, не на български език. Той докрая [на живота си] почти ходеше там, обичаше да ходи там.
Той говореше ли на пълкенски в семейството Ви?
Не, в семейството не, но поезията му беше написана на пълкенски. Баща ми все нещо пишеше нещо на машината, той правеше и преводи, не знам кога е писал стиховете си. Помежду си майка ми и баща ми говореха на унгарски, защото Винга е била в Австро-Унгария. Всички знаеха унгарски, и колежът, където са учили, е бил унгарски. За тях почти роден език е бил унгарски. Аз разбирам какво се говори. В семейството говорехме на български език. Пълкенски е научил във Винга, в училище, и майка ми го знаеше, но не са говорили на пълкенски, може би на унгарски им е било по-лесно. Аз не знам пълкенски, като го чета, го разбирам, но ми е трудно.
Освен че Ви е баща, Вие повече го свързвате с поезията му, журналистиката, адвокатската практика или нещо друго?
Той тука не е имал адвокатска практика, но си беше роден за адвокат, но тука не можа да се реализира. Умееше да говори, да урежда въпроси. Той това много го умееше, обаче тука не можа да практикува, не се е и опитвал да практикува в България. В БТА работеше като кореспондент на унгарски и румънски езици.
Чувствате ли се свързана с историята на банатските българи?
Ходила съм там, баща ми е бил там. Определям се като българка, банатска българка казвам, че съм, като ме питат защо съм родена в Румъния и аз им обяснявам. Всъщност съм българка, не съм румънка.
Интервюто подготви Емилия Братанова ван Хартен
София, 9 май 2021 г.
