Епископ Никола Станиславич

(1694 – 1750)

Фамилията Станиславов - Станиславич - от село Ореш, през Чипровец и Крайова, до епископския трон в Темешвар и до съсловието на унгарската аристокрация


Великите хора са като метеори, прелитат, за да осветят вселената.
Наполеон Бонапарт (1769 – 1821)

Банатските българи с признателност и особено благоговение споменават своя епископ Никола Станиславич. Във фолклора си имат красиви и поучителни митове и дори песен за него. В центъра на тяхното най-голямо село Стар Бешенов те са му издигнали паметник, а на фронтона на голямата и красива църква е увековечено името му с едри, релефни букви.

Той е духовният подбудител на павликяните да потърсят свободата и по-добър живот на север от Дунава, той е духовният предводител при преместването и настаняването на българите католици от Влашко и Трансилвания в Банат, той е и най-представителният и силен застъпник за българите пред властите на Хабсбургската империя през първите, най-тежките години, след преминаването на повечето българи на запад от Карпатите.

 

Звездата на епископ Никола Станиславич като висш духовник, народен водач и благородник изгрява неслучайно и не от празно място. Няколко предишни поколения с труда си, с ума си и с праведния си живот подготвят неговата забележителна съдба. Вековете изминали от онези времена и пожарите в пламтящия Чипровец през 1688 г. са оставили малко свидетелства, но по това, което е стигнало до нас, най-вече във ватиканските и други архиви, можем да възстановим важни моменти от историята на неговия род. Там, където липсват преки документи, можем да си помогнем с косвени доказателства от историята на католицизма в българските земи през ХVІІ век и известното за хода на Чипровското въстание и спасението на чипровчани в Малка Влахия. Важна информация съдържат преписките на самия епископ Никола Станиславич с Рим и други адресанти.

Нека сега да повървим, колкото ни позволяват знанията, по следите на историята на неговия забележителен български род.
През 1608 – 1612 г., според различните изследователи, на сравнително заможно и напредничаво павликянско семейство от рода Станиславови от село Ореш, намиращо се и днес по средата между Белене и Свищов и на няколко километра от брега на Дунав, им се ражда момче. Благодарение на далновидния и благороден консерватизъм на павликяните-католици, фамилното му име се предава през поколенията и ни насочва безпогрешно към потомците на този род.

Това момче в юношеска възраст учи в Семинариума на Чипровец, показва големи способности и от 1627 г. продължава учението си в Италия, в Илирийския колеж на Конгрегацията за разпространение на вярата в Лорето. След завършването през 1633 г., вече като млад мъж, е ръкоположен в Анкона за свещеник с името Филип Станиславов (Nicopoli – Filippo Stanislai – Grammatico - според списък на следвалите в колежа), с което име остава в българската история.

От 1633 до 1635 г. е преводач в папската курия в Рим, след което се завръща в родния край. Дълги години служи в с. Трънчовица, където създава второто, след чипровското, граматическо (с преподаване и на светски науки) училище за павликянските деца, през 1648 г. е ръкоположен за Никополски епископ, през 1651 г. издава първата новобългарска печатна книга „Абагар”, написва светската творба „Описания на Северна България”, подпомага със свои средства строителството и обзавеждането на църкви и училища. Най-голямата му заслуга към католическата църква е, че привлича мнозина павликяни в нейното лоно. Умира през 1674 г, погребан е в Никопол, а надгробната му плоча днес се пази в Историческия музей в Плевен.

Колко е бележит и е заслужил Филип Станиславов към римокатолическата църква и източната политика на Хабсбургите, може да се съди по това, че специално е упоменат в грамота, издадена от императрица Мария Терезия 69 години след кончината му.

Заради свободомислие и намеса в светските дела Филип Станиславов за десетина години е лишен от епископската си длъжност (Каква прилика със съдбата на неговия съвременник - великия Петър Парчевич!) и прекарва това време в Чипровец. Използвайки неговия авторитет там, от Ореше в Чипровец се преселват поне още едно или повече семейства от рода му. От тях израства чипровският родов клон Станиславови, чиито членове с доброто си материално състояние и образованост са приети и се сродяват с най-видните чипровчани: Парчевич, Кнежевич, Пеячевич, Бранкович и Черкич. Негов родственик, францискански монах със същото име Филип Станиславов, след въстанието 1688 г. доживява дните си на българска земя до старини в риск и изпитания, докато след повече от 50 години служба на църквата, през 1713 г. става жертва на поредната чумна епидемия.

Едно коляно на рода, раждано около средата на 30-те години на ХVІІ век, се губи някъде из историческата мъгла, но пък точно то дава живот на следващото поколение - най-героичните родови представители, участвали в последните приготовления и в свирепите битки на Чипровското въстание, а след разгрома му поели към тежкото изгнание по чуждите земи.
Така сред легендарните осем войводи на Чипровското въстание от 1688 г. се появяват имената на братята Станиславови Иван и Михаил, вожд (dux) и знаменосец на въстаническата войска.
Иван е сред героите, платили с живота си в битката за свобода, а от семействата им са отвлечени и заробени 5 жени и 8 деца, от които успяват да откупят само трима. Един насила потурчен младеж успява да избяга и при своите се връща в християнската вяра. Следите на останалите се губят завинаги.
За гибелта на войводата Иван има косвено, но доста сериозно доказателство – няма сведения за негово поколение, освен ако предположим, че е негов син братовчеда Антон, изброен в официален документ на Никола Станиславич. Това е съвсем необичайно за многолюдната челяд на тогавашните семейства при жив баща, а и едва през поколение сред Станиславичи се появява и името Иван, както е според традицията да се подновява името на близък родственик, особено пък ако той е толкова забележителна и заслужила към обществото личност.
Михаил се сдобива с трима сина: Михаил, Георги и бъдещия епископ Никола, родил се на 8 май 1694 г. в Крайова. Майката е Елена де Вуко ет Бранко от аристократичен род.

За младежките години на Никола изследователите логично твърдят, че са посветени на религията като студент в Лорето, за което подсказва и владеенето му на босненската кирилица, изучавана там. На 19 години е посветен за монах францисканец, 27- годишен е заместник-провинциален настоятел и делегат на форум в Рим, а само на 31 години, заради забележителните си лични качества и донякъде по щастливо за него стечение на обстоятелствата, е ръкоположен в Рим за Никополски епископ със седалище в Крайова.

Младият епископ е отличен лектор по философия и блестящ проповедник, владеещ освен български и влашки, латински, немски и италиански езици, пълен е с енергия и амбиция да се докаже на високия пост, но е опасно за живота му да присъства в епископията си на българска земя, защото е потомък на чипровските католици. От 1688 г. има султанска заповед те да бъдат унищожавани навсякъде, където бъдат намерени в Османската империя. Затова незабавно започва работа да умножи малобройното си българско паство във Влахия (около 1200 души в Крайова, Римник и Брадичени), като привлече там колкото може повече католици измежду северните павликяни. Това напълно съвпада с политиката на австрийските власти да заселят новоприсъединената Малка Влахия с работливи и сигурни данъкоплатци. Успява за 4-5 години да привлече на север от Дунав 2000 павликяни от Никополско и Свищовско.

Няколко години по-късно, заедно с по-големия си брат Михаил, епископ Никола Станиславов събира в голям доброволчески отряд „хиляди” от своите сънародници от Влашко с цел навлизане през Дунав в българските земи и освобождаването им от османците, но през 1737 г. турците изтласкват австрийците западно от Карпатите и българите също избягват в Седмиградско и Банат. Положението им там е бедствено, мнозина губят живота си от студ и глад и духовният предводител трябва да решава съвсем светски проблеми: доставки на брашно и сол, настаняване на квартири, измолване на нови земи за заселване и облекчаване на държавните им задължения, за да могат сънародниците му да оцелеят и да укрепнат на новите места. Справя се по възможно най-добрия начин за сложните обстоятелства. Оглавявани от него делегации водят преговорите за даване на новите поселища Бешенов и Винга на българите в Банат и за потвърждаване на привилегиите на чипровчани за Винга.

Братята на епископа Михаил и Георги са важни доставчици на волове за прехрана на императорската войска, сестра му Мария е голяма благодетелка на Терезиополис (Винга), кръстница е на всяко трето дете в града, и дори век и половина по-късно портретът й е на почетно място във Винганския общински съвет. Следващото поколение на рода, племенниците му, също са уважавани граждани на Терезиополис, заемат важни постове в имперската администрация, а един от тях достига до главен митничар.

Неуморната деятелност и добрите резултати от нея дават тласъка за следващото издигане на Никола Станиславич в църковната и държавната йерархия на Австрия и с дворцов указ от 21 октомври 1739 г. получава поста на Чанадски епископ със седалище в Темешвар.

От Чипровско родът е известен и с парамона Павликян, който в различни варианти на изписване с латиница се появява в документ от Крайова, в данъчен списък на Винга (Paulithyan) и в един документ, написан от самия епископ Никола Станиславич, издирен и публикуван от Еузебиус Ферменджин в Аctа Bulgariae, но с нарастването на обществения престиж на рода неговите членове изоставят парамона и променят окончанието на фамилното си име от ОВ на ИЧ, подчертавайки така близостта си с чипровските аристократични родове с княжевски произход от Босна, потомци на Парчия Кнежевич. Темешварският архив на епископ Станиславич дава сведенията за тази промяна.

В Хабсбургската империя висшето духовенство e част от аристокрацията и е само въпрос на време Чанадският епископ Никола Станиславич да получи кралския документ за това. На новия си църковен пост той засилва сътрудничеството си към властите, както е и при възпирането на павликяните от Стар Бешенов да се преселят в Терезиополис заради привилегиите на града на чипровчаните. Съдействието му при убеждаването на бешеновци да останат да обработват дадената им най-плодородна земя на Европа несъмнено ускорява издаването на грамотата от 29 декември 1745 г, с която епископ Никола Станиславич е въздигнат в благороднически ранг и заедно със своите братя и сестра е зачислен към унгарските благородници на Империята. (R. Pr. Eusebius Fermendzin - Akta Bulgariae ecclesiastica ab. a. 1565 usque ad a. 1799, CCLXІ, А.1745, 29 Decembris, Viennae, c. 380 -385 = P. Nicolaus Stanislavic, episcopus Csanadiensis et eius ex fratribus nepotes inter nobiles Hungariae cooptantur).

В началото на 1746 г. дворцовата канцелария публикува документа и той влиза в сила. Тази публикация е повторена през 1749 г. в комитата (окръга) Чанад. По-късно родствениците на епископ Станиславич от следващите поколения, Иван и Георги Станиславич публикуват документа за благородническия си ранг през 1771 г. в комитата Арад.
В рамките на празника Винга през 2016 г. бе отбелязана и 270-та годишнина от първата публикация на грамотата за издигане в благородство и даването право на собствен герб заедно с точното определяне на изображението на герба.


1. Щитът на герба е класически, скосен ляводиагонално със сребърна лента. Дясното поле на щита е синьо, лявото поле – червено. В дясното поле е изобразена златна шестолъчна звезда (звездата на Давид), в лявото поле - златен галопиращ конник с рицарски доспехи, със стоманен шлем, държащ в протегнатата си лява ръка развяващо се назад златно знаме, а с дясната ръка държащ юздите. На диагоналната разделяща лента едро са изписани главните латински начални букви на думите от девиза на фамилията с точка след всяка от тях: Р. R. E. F.
2. Златна, отворена отгоре, благородническа (баронска) корона е поставена върху шлема.
3. Сребърен рицарски шлем обърнат надясно и със спуснат златен наличник е поставен върху главата на щита.
4. Нашлемникът представлява облечена в сребриста броня дясна ръка, свита в лакътя и държаща в юмрука си сребърна крива сабя със златен ефес.
5. Щраусови пера, отляво сребърни и червени, отдясно златни и сини, са захванати с короната към шлема.
6. Девизът означен с надписа Р. R . E . F . е съкращение на латинския израз Pro Rege Et Fide, което на български език се превежда : „За Краля и Вярата!”.

Символите в герба на рода Станиславич са добре премислени от дворцовите херолди на Хабсбургската империя и имат тясна връзка с причините за издигането им в благородничество и с правото им да имат собствен герб.
Според правилата за тълкуването на гербовете, най-важният му елемент се изобразява в дясната горна страна на щита, а в случая това е златната шестолъчната звезда (хексаграмът) върху син фон. Макар в девиза на рода верността към Краля да е изписана на първо място, височайшата оценка с това изображение е, че главните минали и настоящи заслуги на рода са към християнската духовност, към римокатолическото вероизповедание. Хералдическото значение на синия цвят е небето – Царството на всемогъщия Бог, превъзхождащо всичко земно, шестолъчната звезда символизира връзката между небето и земята, между Бог и хората. Духовниците - предшественици от рода на епископ Никола Станиславич и самият той са всеотдайни посредници на тази връзка.

Червеният цвят на лявото поле на щита е символ на проявените храброст, мъжество и пролятата кръв от рода в битките срещу османския враг, а в конника – знаменосец има подтекст за това, че Михаил, бащата на епископ Никола Станиславич, е знаменосец на чипровските въстаници в най-тежките им и решителни битки.
Короната е недвусмисления символ на благородничество.
Сабята издигаща се застрашително от нашлемника показва бдителност и готовност за защита на християнската вяра и интересите на новата държава и нейните владетели приели рода Станиславич на своята земя.
Девизът „За Краля и Вярата!” синтезира най-важните житейски прояви на всички членове от рода Станиславови от един век преди издигането в благородничество, заради които им се дава място сред имперската аристокрация на тях и на бъдещите им поколения и е клетва на рода за неотклонение от тази вярност за вечни времена.

Съдбата не е докрай щедра към земното битие на българина епископ Никола Станиславич преуспяващ на църковното поприще и безкрайно нужен на банатските си сънародници. На върха на кариерата си и на своите интелектуални възможности, през 1750 г, на 56 години, той без време напуска земния свят. Погребан е в криптата на строената по негово време католическа катедрала в главния град на Банат Темешвар. Надписът на надгробната му плоча скромно известява: „Тук лежи Никола Станиславич, от провинция България и Влахия на ордена на францисканите минорити обсерванти; Чанадски епископ, грешник, молете Бог за него“.

Допълнителни пояснения:

1. Тази статия беше създадена по повод и на основа на доклада на Иван Ранков от Винга на Симпозиума в рамките на празника на Винга 2016 г. и в тясно сътрудничество между Иван Ранков и Александър Лавров, за да събужда и подържа гордото самочувствие на банатските българи по света и най-много на тяхното младо поколение.
2. Статията е илюстрирана с фотографии на експонати от Историческия музей в Плевен, Историческия музей в Чипровци, фотокопия на материали от архива на Иван Ранков, от сайта „Falmis”, сайта на Стар Бишнов, хералдическо издание предоставено от отец Петър Дерменджин, роден във Винга и живеещ в Германия, повечето заснети по поръчка на авторите от Гюро и Ефросина Лаврови и Явор Тодоров. Благодарим на всички, които ни бяха полезни с материалите си и със своя труд!

 

Винга –Румъния Иван Ранков
Враца – България Александър А. Лавров

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови