"Националното чувство трябва да се носи в сърцето, а не толкова да се говори за него.

За онова, което дълбоко се чувства и почита, рядко се говори”

Михай Еминеску
1850 – 1889

Всички днешни българи, учили история, знаят христоматийните примери за нашите големи възрожденски дарители братята Евлоги и Христо Георгиеви, дали 6 000 000 лв. за строителството на централната сграда на Софийския университет, и Васил Априлов с чиито средства е построена Априловска гимназия в Габрово през 1851-1873 г. Малцина са тези, които дори само са чули, а още по-малко са тези, които са запомнили фамилното име Бибич на едно семейство българи от Банат, създали почти един век по-рано, с личните си дарения, няколко благотворителни фондации.

Фондациите им имат за цел развитието на духовния живот и особено на образованието в провинцията Банат на някогашната Хабсбургска империя. Чрез тях много от банатските българи получават възможността да се образоват далече над нивото на другото население и да успеят след това в живота. Още повече са бедните деца от различни националности, които се ограмотяват безплатно в създадените и подържани от фондациите училища.

Отделно от образованието, с фондациите си семейство Бибич имат принос и в социалното, болничното и църковното дело, оформящи кръга на техните дълбоко човеколюбиви интереси и цели, като от подпомаганите на първо място са българите и техните общности в Банат.

Житейската им съдба се стича така, че съпругата Маргарита Бибич повече от две десетилетия остава сама да работи за продължаване на благородното семейно дело и затова нейното име е по-познато и по-почитано от поколенията банатски българи и останалата банатска общественост. Основаваната от нея през 1773 г. „Фондация Бибич” за своето време е най-голямата в границите на Хабсбургската империя.

.............

Бибич е стара илирийска фамилия, произхождаща от Босна. Още през 1340 г. тя е между благородническите фамилии и има свой герб. Нейни представители емигрират в България (вече под османско владичество) в село Копиловец, основано от преселници от албанските планини и намиращо се в околностите на градеца Чипровец. Заселват се там, насърчени от присъствието на францискански мисионери успешно разпространяващи католицизма в Чипровско, и от присъствието на търговци от Рагуза (днес Дубровник) по пътя им към пазарите на Черно море.

Чипровец, който се намира в северозападната част на България, е център на доста развит рударски район, в който се добиват желязо, цветни и благородни метали и се произвеждат изделия от тях. Сребърните и позлатени църковни потреби, изработени тук, са разпространени в многобройни църкви и манастири от съседните източни страни, включително Кара Влахия и Молдова, дори и в много развитата в това производство Италия.

Градецът Чипровец е и духовен и просветен център, и седалище на католическата архиепископия на Българската францисканска провинция. В околностите има францискански манастири, от които най-прочут е Чипровският. Другият духовен католически център в българските земи по това време е в Марцианополис (днес Провадия до Варна), но седалището на Марцианополския епископ за сигурност е преместено в град Бакъу на полунезависимата тогава Молдова.

Вследствие на разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. много български фамилии от централните му селища се спасяват от турското отмъщение като напускат старите си огнища, поемат пътя на скиталчеството, минават Дунава и се заселват в Кара Влашко – най-вече в Олтения (Малка Влахия). Там са приети с голяма симпатия от румънския християнски войвода Константин Брънковяну, който им дава големи привилегии през 1691-та година.

Подканата на император Леополд I с дипломата-прокламация „Invitatoriae”, отправена към християнските населения от Балканския полуостров (албанци, сърби, българи и македонци) да се населят в Трансилвания под хабсбургско покровителство, намира между чипровските българи - католици избягали в Кара Влашко, въодушевен отклик с надеждата да си намерят по-благоприятно място за живот. Трансилванският военен управител (губернатор) генерал Фридрих Ветерани (Friedrich Veterani), позволява заселването на бежанците чипровчани в градовете Сибиу, Алба-Юлия, Медиаш и др. Привилегиите, дадени на българите във Влашко, в Австрия са допълнително разширени и са предпоставка за основаване на първите две големи самостоятелни български колонии в Алвинц (Долни Винц 1711 г.) и Дева (1714 г.).

В Дева, между многобройните български фамилии, е и фамилията Бибич, която на 30 октомври 1722 г. е издигната в благороднически ранг и това е потвърдено от императорския двор. Фамилията получава собствен герб. Якоб Бибич получава титлата с диплома за издигане в благородство като е именуван и „от Дева”. През 1724 г. срещу 1293 рейнски флорина и 60 динара той придобива 14 изоставени домакинства от Ковачхаза (Kovacshaza) и наема за стопанисване многобройни земи в комитатите (окръзите) Арад и Зъранд.

Между годините 1735-1746 г. благородникът Якоб Бибич е назначен за заместник-окръжен управител на комитата Арад и за императорски съветник. Обитава замъка Зъранд, откъдето управлява закупените земи. Има един син, Иван, който на 6 юни 1749 г. е назначен за висш общински съдия, но скоро след това умира. Якоб Бибич има три сестри: Марта, Ана и Антония.

Якоб Бибич овдовява и след време взема за съпруга Маргарита - също вдовица. Двамата се венчават на 9 април 1746 г. в най-първата църква на чипровските българи в гр. Терезиополис (Винга). Церемонията изпълнява първият заместник (generalis vicarius) Йохан Габриел Майер ( Joannis Gabrielis Majer) на епископ Никола Станиславич – първият българин епископ на Чанадския (Тимишварския) диоцез, чиито род също е въздигнат в благороден ранг от императорския двор на 25 декември 1745 г. Епископ Никола Станиславич (1694 г. Крайова - 1750 г. Тимишвар) е духовният ръководител на преселването от Влашко в Банат на българите бежанци от Чипровско и от дунавските павликянски села.

Маргарита, втората съпруга на Якоб Бибич, е една от дъщерите на Тома и Катарина Томянин, богата фамилия с чипровско потекло. Баща й е началник на пощенската служба в Алвинц и има значителни имоти, а император Карл VІ го удостоява с благородническо звание. Първият съпруг на младата и красива Маргарита е Марко Качамаг, съдия (кмет) на Алвинц и едър търговец на добитък, но се споминава без време, ненавършил и 40 години, и така тя остава вдовица.

Като заместник управител на комитата, Якоб Бибич изпълнява имперската политика за заселване на обезлюдените от австро-турските войни земи на провинция Банат и северното поречие на река Муреш. През 1736 г. по негова инициатива са заселени първите германски фамилии в Сънтана (Света Ана). За духовното обслужване на новите колонисти от Будапеща в Сънтана са привлечени монаси-езуити, а от 12 юли 1751 г монаси от ордена на пиаристите. Езуитите се оттеглят от Сънтана още преди идването на пиаристите , но в Комлъуш те основават общодостъпно училище с нисш курс –Trivialschule (1760 г.) и по-късно (1772 г.) и висш курс Humaniora.

Пиаристите остават в Сънтана до 1788 г, когато са преместени в Тимишоара в ново импозантно здание на брега на река Бега, което е от най-хубавите измежду лицеите (гимназиите) и е използвано за образователни цели чак до 1950 г.

За финансово подпомагане на духовните и образователните потребности на населението, в това число и на българите в комитата Арад, благородното семейство основава през 1750 г. „Фондация Якоб и Маргарита Бибич”, със средства от която се изграждат в Сънтана: зданието на католическата църква (днес приют за стари хора), прогимназия за децата от околността и общежитие за служителите на Маргарита Бибич и за децата с благороден произход, които учат в латинската прогимназия.

На 25 март 1754 г. Якоб Бибич умира в Будапеща, но съпругата му Маргарита Бибич продължава да управлява огромните имоти в Сънтана и Комлъуш и финансира строежа, а по-късно и подържането на прогимназията в Сънтана, която се намира край католическата църква. Строителството започва през 1755 г. и завършва през 1767 г.

През 1770 г. Маргарита Бибич прави дарение от 2 000 рейнски флорина на монасите-милосърдни отци за създаване и обзавеждане в Тимишоара на болница, която съществува и до ден днешен.

Имотите на Якоб Бибич са откупени от граф Георги Фекете (Gyorgy Fekete) чак през 1773 г. С полученото от продажбата Маргарита Бибич основава „Фондация Бибич”.

Българското селище Винга и благородниците Бибич подържат близки отношения. На 21 август 1749 г, Якоб и Маргарита Бибич участват на освещаването на римокатолическата църква на тогавашния град Терезиополис (Theresiopоllis) от Ченадския епископ Никола Станиславич. На богослужението за освещаването на църквата, освен големия местни брой хора, присъстват и благородни български фамилии от други места: Томенянин и Андренин от Арад, Пеячевич и Кнежевич от Славония (Хърватия), Прентич от Алвинц, Томянин от Тимишоара.

Нуждата от тази нова църква е вопиеща след масовото колонизиране на Винга от българите чипровчани през 1737 г. Старата църква, устроена в една от изоставените конюшни на барона Йохан фон Моренфелд ( Johann von Mohrenfeld) – бивши офицер от хабсбургската императорска войска, била станала съвсем недостатъчна за нарасналото население.

В 1771 г. великодушната благородничка основава фондация с капитал 5 000 рейнски флорина за общината Винга, от лихвите на която всяка година да се дават 100 рейнски флорина на пет вдовици от български семейства.

През същата 1771 г, по случай тържественото поставяне основите на Винганския манастир, Маргарита Бибич основава и друга фондация, с капитал 1 000 рейнски флорина, за този манастир, „за религиозно богослужение във всеки петък за почитане на горчивите мъчения на Христос” и парастаси (панахиди) до една година след собствената й смърт.

На 31 декември 1774 г. Маргарита Бибич урежда завещанието си, то е утвърдено от императрицата Мария Тереза на 1 март 1776 г. и е публикувано на латински език на 24 април 1777 г. в Арад. В завещанието тя пожелава да бъде погребана в гробницата на католическата църква от Сънтана, но тъй като смъртта я заварва на 3 декември 1777 г. в Тимишоара, тя е погребана с големи религиозни почести в гробницата в катедралата на този град от епископа Емерих втори Кристович (Emerich ІІ Christovich). През 1926 г. гробницата на катедралата е модернизирана и старите гробници са зазидани в стената, така че гробницата на Маргарита Бибич днес не може да се види.

До края на живота си богатата и щедра благородничка е често сред сънародниците си българи, които търсят нейната високопоставена близост и й отдават голяма почит заради отзивчивостта и добрината, която проявява към тях. Тя става кръстница на много от новородените български деца и кумува при венчавките на млади български семейства с благороднически произход.

След смъртта си основателката на Фондация Маргарита Бибич оставя огромно за онези времена парично имущество на стойност 222 653 рейнски флорина и 51 царски (императорски) дуката. За силата на рейнския флорин (~3,5 г. злато проба 0,986), а от тук и за големината на завещаното богатство, можем да съдим по това, че когато през лятото на 1763 г. камералният град Арад изпада във финансово затруднение, Маргарита Бибич, вероятно член на градската управа, го изважда от затруднението, като урежда получаването на кредит от само 60 рейнски флорина за покриване на неотложни нужди на цял един град.

Фондацията има за цел и да се създават и да се подържат училища с интернат за безплатно образование на 40 младежи от комитатите Арад, Ченад и Чонград, от които най-малко трима българи от Винга, произхождащи от благородните фамилии Томянин, Станиславич и Качамаг – препоръка от самата Маргарита Бибич, избрала фамилиите на удостоените според техните заслуги и нужди. Няколко поколения младежи от тези фамилии се възползват от това и получават високо за времето си образование.

През 1869 г. австроунгарската държава започва строителство на унгарска гимназия в гр. Арад – днес Националният Колеж „Мойсе Никоаръ” (Moise Nicoara), а през 1872 г. паричните фондове на фондацията Бибич са прехвърлени на комитата Арад. Това улеснява използването им за завършване строежа на красивата сграда в ренесансов стил през 1873 г. и обзавеждането й като училище. Като почит към благородната и щедра дарителка, гимназията (лицея) носи името й до края на ХІХ-и век, а нейн бюст от бял мрамор се пази и до сега в учителската стая. В наше време името на Маргарита Бибич носи само площадът пред колежа.

След 1920 г. паричните фондове на Фондация Бибич остават в Унгария, раздадени са като кредити по време на инфлацията и през следващите години в резултат на девалвацията Фондацията Бибич е ликвидирана.

Днес в Окръжната дирекция на Националните Архиви в град Арад е обособен „Фонд Бибич”, в който са съхранени документи за Фондацията.
.................................................

Гербът на рода Бибич е достигнал до нас в разширена (добавен е шлем) средна форма, в черно – бяло (гравюрно) изображение, и по правилата на хералдическата символика може да бъде тълкуван така:

- щитът е основната фигура на герба и носещ главната информация за своя притежател. По форма е испански щит, правоъгълен, с плавно закръглено подножие (долна част), и леко е наклонен надясно. Върху основното златно поле (Or) на щита са изобразени три победени и повалени (обърнати нагоре) полумесеца и всеки полумесец е с различен цвят, отдолу нагоре: зелен, червен и черен. Полумесеците символизират, че благородникът е получил титлата си за своите воински заслуги в три антиосмански похода, но с цветовете си подсказват и за трите нива на израстване в благородство, през които са преминали членовете на фамилията Бибич: зелено (Vert) - надежда, свобода; червено (Gules) – храброст, пролята кръв, мъжество; черно (Sable)– постоянство, мъдрост.

- рицарски шлем - сребрист на цвят, със спуснат наличник и обърнат надясно е поставен върху щита, а на защитния му нашийник изпъква изобразен кръст показващ, че благородният воин е от християнската войска и още, че в битките с османците носителят на герба е защитил това доверие.
-бурлетът (Burreletet – от старинен франски) е венец с шест увивки от тъканни ленти оцветени в златно и червено, увенчава шлема отгоре и е преходно звено между шлема и нашлемника. Такива украшения често се срещат при славянските благородници, заемат мястото, на което може да се постави и корона и показват, че благородникът има ранг на кавалер (рицар) или барон.

- нашлемникът (Crest) - е вторият по важност гербов символ след щита. Войнствен петел стои най-отгоре на герба. Разтворил застрашително големи и остри нокти, той пристъпва високомерно надясно и се готви да изкукурига бойния си възглас. Петелът е символ на бдителността, гордостта и смелостта, а като предвестник на разсъмването внушава със средствата на пластиката и излизането от вече е отминалата мрачна средновековна епоха. Той е символичният вестител на епохата на просвещението, идеите на което изповядва и за което работи благородният притежател на герба.

- наметката (lambrequin) е платно, захванато с бурлета към шлема и спускащо се върху плещите на рицаря, за да го защитава от изгарящото слънце на палестинската пустиня по времето на кръстоносните походи към Божи гроб и тя също е хералдически символ в герба. Вътрешната й страна е оцветена в златно, външната дясна – в червено, а външната лява – в черно. Формата, под която наметката от герба се спуска от шлема и двата й фланга, набрани като завеси, символизират рицарска шатра използвана във военните походи. Назъбените (разкъсани) краища на наметката напомнят за използването й в много походи и тежки битки за честта на християнското оръжие.

Иван Ранков

Чипровци
07.09.2012

Коментари  

#1 Александър Лавров 26-01-2016 20:33
Нашият сънародник от Винга Иван Ранков ни предостави за публикация втора своя статия, след първата си за делото на винганския просветител Леополд Косилков. С резултатите от изследванията из банатските архиви той е добре известен и добре дошъл на симпозиумите на румънските историци, а сега и ние можем да прочетем някои сведения, с които участва в техните форуми и гордо ги запознава със светлите образи на великите ни предци, между които е и семейството Бибич.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови