През един безоблачен летен ден се развличах с гледката през илюминатора на самолет, който летеше във въздушен коридор над Южна Италия и Гърция. От височина 10 000м  не се виждаха подробности от земните пейзажи, но преобладаващият в тях жълто-червеникав цвят ми напомняше за пустиня и за горещ сахарски вятър и ми действаше тягостно. След време самолетът взе курс на Север. Скоро отдолу се ширна простиращо се до хоризонта море от плътна свежа зеленина, а командирът на екипажа съобщи, че сме прелетели над българо-гръцката граница. Навярно така биха изглеждали отдалече, ако съществуват, прохладните градини на земния рай. Това се случи преди доста години, но и до днес пазя спомена от това преживяване. През собствените си очи разбрах какви чудесни условия за живот предлага и е предлагала на обитателите си родната ми земя от най-древни времена. И много племена и народи са се опитвали да се настанят на нея, но само нашите предци са устояли правото си на това. Историята и настоящето го потвърждават.

 Неотдавна в нашата Северозападна България, в пещерата Козарника близо до Белоградчик, учените-археолози от френско-българска експедиция откриха най-старите следи от човешко присъствие в Европа на възраст 1,5 млн. години, двойно по-отколешни от известните до сега.

В Чипровско пък е има следи от една от най-старите познати цивилизации. Там още може да се видят руини на градежи с безхоросанови каменни зидове строени преди хиляди години от тракийското племе трибали, чиито гени носим.                                                                                                                 
Планинските дебри  на този закътан край са привличали хората през всички епохи след неолита, та до най-близкото минало със залежите от различни руди и извличането на олово, сребро, злато и желязо от тях. Освен рудите, планината им е предлагала и вековни букови и дъбови гори-суровина за дървените въглища, необходими за металодобива и металообработването. Тучните планински пасища и заветните речни долини са осигурявали и продуктите за изхранване на населението.

Трибалите първи са открили и експлоатирали рудните залежи в Чипровския Балкан. Когато по-късно Римската империя завладяла полуострова и ги е покорила, от тук са тръгвали кервани натоварени с добития от тях метал за императорските работилници в Рациария, до днешното с.Арчар Видинско, където са се превръщали в монети, оръжия, сечива и предмети на бита и разкоша.

Аспаруховата Дунавска България в първите си векове  се е разширявала именно на Запад, към стратегическите суровини и завладяла важния стопански район с рудните му богатства, но нивото на технологиите на добива и обработката на металните изделия още векове останало такова, каквото е достигнато и заварено при романизираните трибали през VІ век. Голям напредък отбелязало рударството след впрягането на водната енергия на бързите планински реки в рудодобивните, металургичните и металообработващите процеси. Този решаващ прогрес е донесен от саксонските рудари в края на ХІІ-началото на ХІІІ век.

Първите саксонски рудари са дошли тук от районите на Банат и Трансилвания, най-вероятно при някой от походите на рицарите от йоанитския монашески орден постоянно пребиваващ също в Трансилвания.  
През 1330г, след злополучната битка на цар Михаил Шишман при Велбъдж, победителят, сръбският крал Стефан Дечански, изпратил саксонски рудари от сръбски и влашки рудници да работят за него в завоюваните за кралството му мини в днешно Чипровско.

През 1357г, спасявайки се след междуособици за босненския кралски трон, в България  пристигнал княз Парчия Кнежевич, постъпил на служба при цар Иван Александър и си построил граничен замък на река Скът, на мястото, където днес е гр.Кнежа.През 1371г царят умрял и се разкъсала деликатната връзка между Търновград и Видин, а чипровският управител и владетел, боляринът Соймиров емигрирал в Дубровник, защото бил съзрял надвисващата османска опасност след разгрома на християните при Черномен  през същата година. Чипровското воеводство преминало към Видинското царство. Цар Иван Срацимир назначил Парчия Кнежевич да управлява древния рударски център, единственият му собствен източник на сребро за монетни емисии. Княз Парчия бил довел от Босна голяма група „саси”, както наричали тогава саксонските рудари, и тяхната висока професионална репутация и лоялност била главната причина царят да му повери много важното за държавата му воеводство.

Доведените от Парчия Кнежевич рудари били босненски славяни и без особени езикови проблеми общували с местните жители. Те донесли знания и умения наследени след близо двувековна съвместна работа с трансилвански саксонци в босненските мини и металургични работилници. Заселили се в местността наречена днес”Буковец”, а след немного време, според легендата, последвали донесената от Сребърна Босна чудодейна икона на Божията майка и се преместили малко по-на запад, където за нея през 1371г бил построен храм, а днес се намира градецът Чипровци.

Има няколко хипотези за произхода на името на Чипровци, което в документи от ХVІІ век било записвано Кипровец и Кипровац.Според едни изследователи произхожда от кипро-красиво, гиздаво, но едва ли когато е получило името си селището е могло да бъде названо така. Според други произхожда от купрум, т.е. от латинското название на метала мед, което също е съмнително, защото точно в този район медните руди далеч не са преобладаващи. Но пък близо над града се намира планинският връх Копрен, който навярно има връзка с названието на метала. Според трети, преди заселването на града на мястото е имало зеленчукови градини, и от тяхното гръцко название кипурия, чипур произхожда Кипровец. Има и четвърто предположение, че старинната славянска дума кипир, чипир означаваща вида почва, каквато е в този район, е  дала името.                                                                        

След завладяването на Видинското царство от османците, доста от босненците, вече второ поколение родено в България, останали в Чипровско за разлика от повечето банатски и трансилвански саксонци и маджари. Родината им Босна била покорена от същите завоеватели, а тук като стратегически важни занаятчии имали значителни данъчни и други привилегии. С времето общността им се била разраснала,  свободно изповядвали католическото си вероизповедание, босненски монаси францисканци са учили децата им, живеели в обособена „саксонска” махала и доминирали в самоуправлението на воеводството.

Рударското воеводство станало хак, лично владение, на султанската майка валиде ханъм и в него живеел само един представител на турската власт. Градчето и околните преобладаващо католически села се управлявали от избрани от народа „кнезове”.  Сами събирали и отчитали данъците определени им в натура, като предавали на държавата по-голямата част (9/10) от произведените количества метали и видове изделия: товари сребро и олово, железни пръти, конски подкови, стоманени лопати и мотики. Султанската майка великодушно ги освободила от задълженията за своята издръжка, за да разполагат с повече капитали за развитие на производството и търговията си. Чипровец и околностите заживели доста свободен, спокоен, сигурен и заможен живот. В средата на ХVІ век броят на данъчно регистрираните рударски домакинства в Чипровец достигнали 300 и това било най-многобройното рударско селище в българските земи. Следващ по големина бил Самоков с 265 рударски домакинства. В началото на ХVІІ век, когато рударството в този край вече западало, само обработващите сребро чипровски самокови, отделно от тези за желязо, според Петър-Богдан Бакшев, били 12.

Забогателите местни общини отделяли големи средства за образование и това още повече издигало нивото на обществата в тях. Само в католическото училище на Чипровец учениците достигали над 100 в четири класа и изучавали буквар, граматика, читанка, смятане и християнска доктрина на илирийски език производен на хърватския. Първият светски учител бил родения в града и завършил в Италия Иван Лилов, който преподавал повече от 30години.

В „Семинариума” към манастира, всъщност колеж за подготовка на учители и свещеници, до 30 ученици изучавали латински и илирийски език, риторика, логика, философия, теология... Манастирската библиотека им давала възможност да придобиват знания по история и география от доставени от Италия книги, а и имали на разположение и книги със светски или религиозен характер на автори от местната книжовна школа. Петър-Богдан Бакшев написал първата История на България 100 години преди отец Паисий. Едва преди 30-тина години бяха открити няколко глави от нея във Ватиканската библиотека. В чипровските училища католическата църква изпращала деца и младежи от покръстените, бедни  павликянски села, където образованието не е било на добро ниво.

Всяка година най-добрите шестима големи ученици били изпращани на разноски на общината и ватиканската Конгрегация за разпространяване на вярата в Илирийския колеж в гр. Лорето Италия или в Клементинския колеж в Рим и стигали до най-високото ниво на образование през онази епоха. Някои от тях впоследствие придобили докторски научни степени и се издигнали до висшия католически клир, което по тогавашните правила на западноевропейската иерархия автоматично ги правило аристократи. 

Чипровското образование изпреварило с 200 години Габровското класно училище известно като Априловската гимназия и давано ни като пример за особена напредничавост през Възраждането.

Но с течение на времето условията за рударството в Чипровско се влошили. След края на ХVІ век добивът на сребро, а по-късно и на желязо бързо намалявали поради затруднената достъпност и влошената рентабилност на рудните залежи при местните технологии. Технологиите в Западна Европа били значително напреднали  и западните металурзи предлагали по-качествено желязо на по-ниски цени. Чипровските рудари не са имали вина за технологичното изоставане от прогреса в отрасъла. Османската държава вече не е оставяла у рударите достатъчна част от приходите за да могат да внедряват новостите, за които несъмнено са имали сведения. До такава степен са били увеличени официалните и неофициалните тегоби, че всеки по-сериозен ремонт на металургичните и металообработващи съоръжение е бил извършван само с държавно разрешение и държавно финансиране. Последният мадан (примитивна  металургична пещ и задвижван с водна енергия чук), собственост на общината на гр.Чипровец и даващ годишен доход от 100 скуди (жълтици) при частично натоварване, престанал да работи през 1662г.  Мнозина били принудени да търсят друг начин за препитание, непривичен, често пъти недостатъчно доходен и несигурен. Копиловчани се специализирали в търговията с едър рогат добитък и се превърнали в крупни доставчици на волове от Влашко за изхранване на султанската армия. Тази търговия била доходна, но рискована, свързана с дълги преходи на стада добитък през територии с върлуващи разбойнически банди и безчинстващи наемници-татари. Десетки други мъже прекарвали по-топлите месеци от годината в промиване (плавене) на златоносни пясъци в предпланинските и планинските райони, все по-често отдалечени на стотици километри от дома, при трудни битови условия, като стигали до Златаришко, Еленско и Котленско. Добитото от тях злато също било съблазнителна плячка за разбойници и всякакви обирджии.

От златото и среброто, останало след предаването на задълженията към султанската хазна (1/10), чипровските златари изработвали по поръчки скъпа църковна утвар, обкови на икони и евангелия, луксозни битови предмети, украшения. Създали местна златарска школа и търгували с изделията й далече извън границите на Османската империя, в това число и в Италия, където ренесансовото изкуство било достигнало своя връх. Днес, над 300 години от тогава, не са известни много образци на изделия на тази школа, но и наличните са достатъчни за да се оцени високото й професионално ниво. Най-доброто оцеляло постижение на Чипровската златарска школа, равностойно на съвременните му италиански произведения, е един безценно красив дискос изработен през 1647г и намиращ се в Бачковския манастир. Най-известното име на златар достигнало до нас е на Франческо Марканич, който е бил и дългогодишен „кнез” на града Чипровец.

Значението на Чипровец като търговски град в много голяма степен се е дължало и на мястото му в дубровнишката търговска мрежа, което само се загатва или косвено се споменава в историческите изследвания. Бил е важна част от маршрутите, почивен пункт при преминаване през Балкана и за разпределение или съсредоточаване  на товарите към и от Лом, Видин, Враца, Ловеч, Плевен, Никопол, и по-на изток. Старопланинският проход преминаващ над Чипровец, подържан и охраняван от чипровските дервенджии е бил част от най-прекия средновековен  път от свободния град-република Дубровник през Пирот и Чипровец към дубровнишките търговски колонии в Северна България. Пътят бил известен от древни времена като връзка от поречията на Нишава и Южна Морава към Мизия. Използвал се е от първите години на дубровнишката търговия с Второто Българско царство, когато тя била само сухопътна. През средновековието българските територии между Дунав и Стара планина били безспорни и сигурни и в тях са били главните органи на българската държавност и оживения стопански живот. Затова най-дейните дубровнишки търговски колонии били в северните български земи. Изключение правила само колонията в София. Така останало и след османското завладяване.

Маршрутът през Чипровец предлагал по-малко разстояние и позволявал  заобикалянето на София. Там държавният контрол и облагането на вноса и износа били по-сериозни, а и католическата църква със седалище в града неизбежно прибирала свой данък десятък върху стоките на дубровничани. Присъствието на дубровнишки търговци в Чипровско още от Второто българско царство било ценна придобивка за чипровчани решили през ХVII век, по принуда или не, да започнат търговска дейност и да я упражняват с достатъчен успех.

Въпреки голямата предприемчивост на чипровчани и успешното им навлизане във вътрешната и задграничната търговия, намаляването на дела на рударството в икономиката на Чипровско оставило отрицателен ефект. Постепенно отпадали важните рударски привилегии на селищата от покрайнината. Губила се и изключителната  значимост на този край за властите в Цариград.                                                                                                                       

Към икономическите проблеми на българите от Чипровско се добавили нови,   следствия от започналия упадък на Османската империя. Тя загубила катастрофално  морската битка при Лепанто през 1571г  и все повече я обхващало разложение на властта отвътре. Растели данъчните произволи на централната власт и на османлиите-регионални откупвачи на данъци. Започнало незапомнено за Чипровец събиране на кръвен данък девширме и най-умните, здрави и красиви момчета били вземани за еничарския корпус. Чипровчани били жестоко разтърсени от тези промени. Изостряла се нетърпимостта им към чуждото владичество, което ги теглило назад с вековната си цивилизационна изостаналост.   

Активните чипровски връзки със Запада,  където течел късния Ренесанс, давали допълнителни импулси на дейността на силния интелектуален елит съсредоточен в града и възприемащ с отворени сърца демократичните идеи на Хуманизма и най-великата от тях, за ценността на свободата.

87 години преди въстанието Чипровец станал седалище на главата на българската католическа църква Софийският епископ, а от 1643г тази длъжност заел архиепископ Петър-Богдан Бакшев. Още през 1630г той бил издигнал идеята и оглавил подготовката за национално освобождение. През същата година заедно с „кнез” Франческо Марканич посетили австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд ІІІ, на които съобщили, че българите са готови да въстанат, ако получат помощ. Императорът изслушал със съчувствие и се отнесъл с разбиране към молбата на българите, изпратил на бъдещите въстанически отряди 15 небесносини бойни  знамена, запазени и през 1650 г, и обещал военна помощ. Но Свещената Римска империя, в която влизала и Австрия, била ангажирана до 1648 г в изтощителната Трийсетгодишна война, а през 1630г към коалицията на противниците й се присъединила и Швеция, скрито подкрепяна от могъщата Франция. За Австрия било невъзможно да отвори втори фронт за да  воюва и срещу Турция. Обещаната помощ станала неизпълнима, но надеждата, че все някой ден ще я има останала.

От 1662г до 1674г, между два мандата, Никополският епископ Филип Станиславов  е живял в Чипровец и не е останал в страни от подготовката на въстанието.

От Чипровец започнал пътя си потомъкът на старинния болярски род, владял дълго този край, Призренският и Охридски архиепископ и Никополски епископ Франческо Соймирович, поддържащ живи националното самосъзнание и свободолюбивия български дух.      

Друг Никополски епископ, Антон Стефанов изпълнявал дипломатически мисии за привличане на Влашко и Австрия за съюзници.

Най-дълбока следа в над половинвековната подготовка на Чипровското въстание е оставил Марцианополския архиепископ Петър Парчевич. Отначало той бил натоварен от архиепископ Петър-Богдан Бакшев и другите чипровски първенци да осъществи широка и сложна международна координация на бъдещото въстание за да се гарантира сигурна и силна външна подкрепа и несъмнен краен успех. Кръстосвайки Европа от Чипровец до Молдова, Влашко, Виена, Ватикана, Варшава и Украйна и посещавайки европейските кралски дворове като представител на Католическа църква и народа на „Великото царство България”, той убеждавал всички, че българите са узрели и достойни за свободата си и са готови да пролеят кръвта си за нея. През 1657г бил признат благородническия му произход, получил титла барон от императора на Свещената Римска империя  Фердинанд ІІІ (между титлите му е стояла и крал на България) и получил посланическата задача да подготви помиряване на Полша на Сигизмунд ІІІ и Украйна на Богдан Хмелницки. Това осигурявало успешна антитурска коалиция. Българският дипломат бил на крачка от успеха, когато го спряла смъртта на императора. Това би отчаяло всеки друг, но обсебен от идеята за освобождение на отечеството си, архиепископ Петър Парчевич продължил своите мисии до последния си дъх.

Стефан Кнежевич наследил Софийския архиепископски трон през 1674 г и станал духовният водач на самото въстание и непосредствен участник в него.

Чипровското общество през ХVІІ век от всяка гледна точка и днес е достойно за възхищение, но три неща правят силно впечатление.

Първото е наличието в неголямото, периферно градче на много представители на няколко стари аристократични рода, които добре помнели своето минало, но в същото време се поставяли в услуга на своите съграждани. Те пък им имали пълно доверие и ги приели за свои водачи в съдбовната борба срещу стъпилата на три континента могъща Османска империя 

Второто е, че в сведенията за елита преобладават духовните лица. Това е обяснимо най-напред с огромния авторитет и влияние на римокатолическата църква и високата образованост на тези духовници заслужили признанието на обществеността в града. Освен това най-многобройните и изчерпателни документи за този период са съхранените доклади и преписки на чипровските духовници в архива на Конгрегацията за разпространение на вярата. Интересен за проучване е произходът на архиепископ Франческо Соймирович. Кога и как представителите на този род са се завърнали в Чипровско и дали не са  източноправославни приели  католицизма след изселването си в Дубровник, за сега не е известно.

Третото е пълната съпричастност на духовниците към проблемите на тяхното паство и стремежът им по всякакъв начин да съдействат на населението за решаване на неговите просветни и политически проблеми. Няма назидателност, високомерие и дистанциране спрямо народа, срещани другаде в средновековната църква. С тяхното активно посредничество и застъпничество чипровчани поставят пред Ватикана искания за пари за нуждите на учителски заплати, за доставка на учебници, за организиране на християнска коалиция за освобождаването на България.                             

Пример за поставяне на обществените проблеми на първо място и днес може да бъде архиепископ Петър Парчевич, който е бил подчинил по-голямата част от живота на каузата за национално освобождение и по тази причина за няколко години дори му е бил отнет високия духовен сан.

През 1674г напуснали земния свят най-първите и най-признати до тогава народни будители и водачи в борбата за национално освобождение: архиепископ Петър-Богдан Бакшев, епископ Филип Станиславов, архиепископ Франческо Соймирович и архиепископ Петър Парчевич. Загубите били   изключително тежки, но идеята за свобода не осиротяла. Тя била имала дълбоки корени в народностното съзнание и  веднага са били излъчени нови водачи.

Подготовката за въстание била толкова продължителна, всестранна и грижлива, че всички вярвали в крайния успех. Фамилията Соймирович дори подготвили в дубровнишките канцеларии документи за да си върнат собствеността върху чипровските имоти  след извоюването на свободата.  

Високият обществен морал и неуморната свободолюбива деятелност на чипровския елит са били причината за всепризнатата водещата роля на католиците в подготовката и провеждането на въстанието при 4260 човека католическо и 2300 човека  православно  население за района на Чипровец (по данни за 1642г) и очевидно малцинство в целия обхванат от въстанието български Северозапад наброяващ тогава около 250 000 българско население.

Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура съвсем естествено се превърнали в център на революционния български кипеж през втората половина на ХVІІ век, който се разпрострял от линията Берковица-Кутловица-Лом на запад до долината на Морава, където най-силен бил в Пиротско и Зайчарско, и на север до р.Дунав. Страшната тайна за организацията на зреещия бунт не изтекла от четирите главни селища, но духът й се разпрострял на значителна територия и давал надежда на потиснатите. Че е така, потвърждава дългият списък от 30-тина разбунтували се през 1688г населени места, който изследователите са направили и тези села в никакъв случай не са се надигнали без да имат предварителна подготовка. Системата на военна организация предвиждала във всяко едно по-голямо селище да има самостоятелно поне една чета в състав около 100 бойци въоръжени с хладно и до колкото е възможно с огнестрелно оръжие.Не подлежи на съмнение, че чипровските рудари и ковачи са изработили по-голямата част от това оръжие.                                                                                                                

Някакъв пореден тежък инцидент с поробителя е предизвикал още през 1657г опит за преждевременно избухване на въстанието, едвам удържан от водачите. Все още не е била осигурена външната военна координация и подкрепа от т.н. Свещена лига на християнските държави.

Българите обхванати от бунтовния кипеж са били изключително „пъстра” маса:
    -католици потомци на богати български боляри и босненски аристократи от кралско потекло,собственици и арендатори на рудниците и маданите;
    -католици потомци на рудари от Босна;
    -католици потомци на германци, маджари и поляци, рудари от Банат и Трансилвания;
    -католици потомци на българи преселници от Албания наричани арбанаси, арнаути;    
    -католици потомци на павликяни от Никополско:
                      -заселени в с.Дива Слатина около 1605г;
                      -заселени в с. Клисура-на мястото на първото поселение на   босненските рудари в местността Буковец;
                      -преселили се в от други места в Чипровец; С павликянски произход от с.Ореш са епископ Филип Станиславов и неговите родственици братя Станиславови, измежду най-главните воеводи на въстанието;
     -православни занаятчии кожари и други;
    -православни въглищари и дервенджии (пазачи на планинските проходи);
    -православни овчари и говедари от планинските пасища на Западна Стара планина;
    -православни земеделци от полята северно от Западна Стара планина;
    -православни българи от междуречието на р.Тимок и р.Морава;
     -като добавка-сърби от преходната етническа зона по долината на р. Морава;

Всички, независимо от обреда на изповядване на християнството, от заможността, от народността на предците си, от начина си на препитание, били споени от българското си самосъзнание, от копнежа и готовността да извоюват свободата с цената на всичко, което имат и дори на най-скъпото и неповторимото-живота.  

През 1683г османците направили поредния си опит да настъпят към сърцето на Европа, където ги примамвали богатствата на Запада. Виена препречвала пътя им. Войска от 90 000 войници с 300 топа обсадила града за втори път след 1529г. Австрийската столица с гарнизон от 11 000 защитници този път изглеждала обречена. Започнала една от десетте най-важни битки в европейската история. Гарнизонът достигнал до края на силите си, но издържал 54 дневната обсада докато на помощ му се притекла съюзна армия от австрийци, немци и поляци под командването на полският крал Ян Собйески и турците претърпели тежък разгром. Принос  в тази победа над азиатските завоеватели имал и българинът Стоян Чанталъ от факийския род на Бимбелюците. Признателните австрийци са издигнали във Виена скромен паметник  от почит към саможертвата му помогнала на града да издържи обсадата. Бил е главен топчия на османската армия и е командвал артилерията на васалните молдовци и власи да стреля така, че да не разруши стените на крепостта и да не могат да нахлуят щурмуващите еничари и други пехотинци. Преданието разказва, че артилеристите са зареждали в оръдията топки слама, за да не навредят с обстрела. По заповед на турския главнокомандуващ заради саботажа българинът е бил умъртвен най-мъчително. Поражението при Виена сложило край на експанзията на османците в Европа. Християнските сили започнали да ги изтласкват назад, към Босфора. За тази цел през 1684г била създадена Свещената лига от Австрийската империя, Полша, Венеция и Малта. През 1686г се присъединила и Русия. Австрийският император Леополд І през есента на 1687г със специална прокламация призовал поробените балкански народи да се вдигнат на битка и да подпомагат настъпващите войски. Обещал свобода, справедливи данъци и привилегии за въстаналите.

Виенската победа на съюзниците била сигнала, очакван десетилетия от българите от Чипровец. В замяна на починалите водачи народът издигнал: родът Пеячевич, баща и четирима сина, братя Станиславови, Богдан Маринов… Ускорени били изработването и доставката на оръжие и боеприпаси и военното обучение на четите. През 1687г турците загубили битката при Мохач и австрийците обсадили Белград. Чипровски въстаници начело с Георги Пеячевич тръгнали натам, за да покажат готовността си за борба и в битките да заслужат австрийска помощ за българска кауза. Нещо им е попречило още тогава да се присъединят към австрийската армия. Същата година Никополският епископ Антон Стефанов поел по дипломатическите стъпки на архиепископ Петър Парчевич за да осигури подкрепата и на Молдова и Влашко.

В едно въстание оръжието има първостепенна роля. В онази епоха огнестрелното оръжие е било вече основно, но заради недостатъчната далекобойност, точност и скорострелност не е било изместило напълно хладните оръжия за близък бой. Недостигът му е бил компенсиран с обикновени лъкове и арбалети. Битките започвали с няколко залпа от сравнително близко разстояние и след това се превръщали в масова сеч очи в очи, на една-две ръце разстояние между противниците. Историците твърдят, че въстаниците са били въоръжени основно със саби, мечове, пики и ножове, но са имали и пушки-мускети и дубровнишки пищови. Топове не били имали, което не е съвсем логично, защото за толкова опитни и многобройни майстори леяри на камбани и ковачи не е било проблем да ги изработят. Със сигурност въоръжението на десетте чети от Чипровец и Копиловец не е отстъпвало при сравнение с противниковото. А повечето от хилядите селяни са били въоръжени с ножове и приспособените си коси-страшно оръжие за ръкопашен бой.

В началото на 1688г Чипровско било готово за въстание. През  месец март две добре подготвени и въоръжени чети под командването на Георги Пеячевич и Богдан Маринов и в т.ч. и кавалерия, отново напуснали Чипровец и този път успешно достигнали при обсаждащите Белград, където застанали в разпореждане на ген.Фридерих Ветерани. Получили задача заедно със сръбски и влашки въстаници да превземат важното дунавско пристанище Оршова. Малкият турски гарнизон направил опит да окаже съпротива, но не устоял на устрема на щурмуващите и бил унищожен почти напълно, дори и предалите се в плен, общо 800 войници. Последвали превземане на гр.Кладово и няколко други по-малки схватки. Австрийското командване се убедило в боеспособността на българите. Чипровчани се присъединили към основните австрийски сили директно атакуващи Белград. Той паднал през август.

В превзетия Белград Г.Пеячевич се срещнал с електора (краля) на Бавария  Максимилиан Емануел, командващ фронта и разговорът не може да е бил друг освен  съгласуване на въстаническите действия на българите с фронтовите  планове за настъпление в българските земи. Последвалите събития показват, че такава координация е била договорена.                                                 

Фелдмаршал Капрара получил разпореждане да превземе неукрепената София за да зимуват там войските като използват местните ресурси от храни и фураж. Той започнал настъпление от Белград в направление на Ниш-Драгоман. По разпореждане лично от Императора фелдмаршалът отделил шест полка под командването на генерал Хайслер да настъпят между Стара планина и р.Дунав в съдействие на чипровските въстаници. Четите на Г. Пеячевич и Богдан Маринов били усилени с маджарски кавалеристи командвани от Владислав Чаки и доброволци сърби и като преден отряд на австрийските полкове достигнали и форсирали в движение Морава и настъпили към Чипровец.  

Няма точни данни за маршрута им на движение, но се знае, че с боеве са си пробивали път през бойния ред на отстъпилите от Белград турски войски и са превзели няколко крепости и Браничево между тях.  След техния марш  Пиротско и Зайчарско са се надигнали на бунт срещу поробителите. Разположилия войската си във Видин маджарски граф-протестант, турски васал и съюзник Емрих Текели се е опитвал да ги спре чрез нападения със своите хусари. Маджаринът е разполагал с 1000 кавалеристи, но отстъпвал победен след всяка от схватките и това е показателно за многобройността и боеспособността на този въстанически отряд.

Не са известни сведения за действията на чипровския отряд на Г. Пеячевич на изток р.Тимок.  Изследователи твърдят, че като изчаквал забавящите настъплението си полкове на ген Хайслер, които накрая спрели на рубежа на р.Морава, отрядът не е достигнал до Чипровец, дори се върнал назад. Други пък твърдят, че си е пробил път до града и се е включил в бойните действия на голямата въстаническа войска и Г. Пеячевич е поел командването й. Последвалите решителни и резултатни действия на въстаниците  потвърждават второто. Преданията и дори фолклорът от това време също говорят за това.

Вестта за превземането на Белград на 6 септември и започналото австрийско настъпление към българските земи достигнала до Чипровец  и братята Иван и Михаил Станиславови, Матея Пеячевич и други първенци от града и околните селища обявили всеобщо въстание. По предварителния план от католическите села в Чипровец се събрали 8 чети със състав около 800 бойци, което е дори свръх силите на население от 6560 човека. Необходимостта от разширяване на въстанието е изисквала от там да се настъпва на изток и север, за да се вдигнат на бунт колкото може повече и по-отдалечени населени места, а по проходите на Стара планина да се организира отбрана срещу изпратени от София турски части. Решаващо за успеха на въстанието е било с настъпление на Запад да се съединят с въстаниците от Поморавието и австрийците. Започнало изграждане на укрепления за защита на въстаналите селища и складиране на храни и фураж за войската и населението.

Голям кураж придобили въстаниците когато пристигнал многобройният и опален в огъня на победни битки отряд на Г.Пеячевич. С него четите в Чипровец станали 10-12, а бойците 1100-1200. Г. Пеячевич приел за изпълнение настъпателна стратегия и незабавно повел войската си към близката Кутловица (днес гр.Монтана). Щурмът бил кратък, яростен и безпощаден. Всичките унижения, мъки и обиди, които натрупали въстаниците от робията, излели в първата си битка.  В релация от 22 октомври до Конгрегацията за разпространение на вярата, писана дни след разгрома, архиепископ Ст.Кнежевич свидетел на събитията е написал, че при превземането на голямото предимно турско село Кутловица, турците там са били изтребени. Повторил се е случаят с избиването на пленения турски гарнизон на Оршова, където също е командвал Г.Пеячевич. Очевидно, и на двете места той целенасочено е „накървавил” въстаническите бойци, за да претръпнат за бъдещите ръкопашни схватки  и за да ги предпази от мисълта за връщане назад. Такъв подход на кърваво кръщение в малки размери извършили след 188г и средногорските априлски въстаници. Жестоката разправа в Кутловица е имала и чисто военната цел, да предотврати появата на башибозуци непосредствено в тила на въстаниците изтеглили се след победата при Кутловица на 15 км. на северозапад, по пътя за Видин, където направили лагер в местността Жеравица. Там останали в очакване на вести и разпореждания от австрийския щаб.

Видин е бил най-важната цел по пътя на плануваното австрийско настъпление на север от Стара планина и ген. Хайслер е разчитал и на въстаническата войска за неговото обсаждане, щурмуване и превземане.Този град е бил най-главната и най-силна турска крепост в северозападните български земи. Един от изследователите на тези събития твърди, че наистина въстаниците са отделили и са изпратили отряд към Видин, насрещно на „настъпващите” австрийските полкове, за да ги улеснят с нападения в тила на отбраняващите се турци и да прекъснат пътищата за връзка на града със София. Това  било отговор на призива в Прокламацията на австрийския император за съдействие на неговите войски и в духа на договореностите постигнати от Г. Пеячевич в Белград. От тактическа гледна точка, за тази цел най-подходяща е била въстаническата кавалерия усилена с хусарите на В.Чаки заради маневреността, ударната сила и най-вече заради натрупания боен опит в редовете на австрийската армия през изминалите шест месеца. След превземането на Кутловица, а според някои и на Берковица, Г. Пеячевич, имащ зад гърба си рейдовете от Чипровец до Белград и обратно, е оглавил този отряд. С него отново е тръгнала четата на Богдан Маринов, а вероятно и още една–две чипровски чети. За командир на четите при Жеравица останал duх(вожд) Иван Станиславов, а отбраната на Чипровец поел Матея Пеячевич, бащата  на Георги Пеячевич.    

Във Видин въстание на българите не било вдигнато. Гарнизонът от турци и унгарски протестанти под командването на граф Емрих Текели е бил твърде силен и такъв опит би бил предварително обречен на неуспех. Непримирилите се с игото българи от столицата на Иван Срацимир потайно сформирали свой отряд под командването на капитан Хорват, събрали се извън града и се включили в бойните действия. Какъв е съставът и бойният път на този отряд през1688г не се знае, но той е бил боеспособен и през следващата година. Може да се предположи, че по предварителните планове той се е насочил към Чипровец, по пътя някъде се е срещнал и съединил с отряда воден от Г. Пеячевич и го е осведомил, че австрийците са се отказали от плана си да превземат Видин. А може и да се предположи, че се е присъединил към австрийските войски.

Половината въстаниците от Чипровско са останали на лагер в м. Жеравица, където приемали пристигащите попълнения от равнината и едновременно с това контролирали  пътя от София, ако от там изпратят помощ на „обсадения” Видин. В двата града намиращи се на приблизително еднакво разстояние от центъра на въстанието били разположени  най-силните турски гарнизони в западните български земи. Неголям отряд бил отделен за заслон над Чипровец, където преминавал труден, но възможен подход откъм София (пр.Збег между в. Копрен и в. Три чуки). Част от въстаниците от лагера обикаляли  околните села за доставка на храни. След бързата победа в Кутловица и липсата на непосредствена заплаха, в лагера царяло затишие, на което не било съдено да продължи дълго. Турските власти вече били взели сериозни мерки за потушаване на бунта. Софийският бейлербей изпратил към Чипровец елитна част от 3000 специално обучени войници.

Докато в Чипровец и Жеравица тръпнели в очакване, сборната дружина на Г. Пеячевич, Богдан Маринов и В.Чаки напредвала към Видин на помощ на австрийските полкове и капитаните (навярно са наричали тогава тримата) все още не са знаели, че такава помощ вече не е нужна. Могъщата военна сила Франция за втори път след 1630г се препречила на пътя на българската свобода, за която дълго се готвели и се вдигнали на оръжие чипровчани. Кралят-слънце Луи ХІV оценил като вредни за Франция блестящите успехи на Австрия срещу Турция и засилващото се австрийско  влияние с разширението на изток. В спора за трона на германската държавица Пфалц намерил повод да спре това. След съсредоточаване на достатъчно войски западно от р.Рейн, на 24 септември разпоредил на генералите си да нападнат Свещената Римска империя в гръб, като превземат крепостта Филипсбург. Започнала т.н. Деветгодишна война. За да даде отпор на тази агресия австрийското главно командване преустановило настъплението на Балканите, а част от войските, които били участвали в това настъпление пренасочило срещу Франция. Доставките от продоволствие, фураж и боеприпаси за шестте полка на ген.Хайслер били намалени. Прехраната им се превърнала в сериозна грижа. Това се отразило на боеспособността им и генералът получил разрешение да преминат на по-безопасният северен бряг на р.Дунав. Там заели район за отбрана и започнали  подготовка за зимуване. Намерението чрез съвместни бойни действия да се помогне на българите останало неосъществено. Сега гадаем, кога и къде е разбрал това Г. Пеячевич, за да обърне незабавно отряда си назад, но със сигурност го е направил. Бързал е да се притече в защита на мирното население в Чипровско. То можело да стане лесна плячка на отърсилите се от австрийската заплаха турци.

Докато отрядът на Г.Парчевич с изтощително висок темп на движението се завръщал от прекратения видински рейд, таборите от София достигнали на 18 октомври до м. Жеравица и нападнали въстаниците. Слабата укрепеност и намалената бдителност в лагера им дали предимство. Въстаниците трябвало да отстъпят. Заели за отбрана в намиращото се на север село (сега несъществуващо) и с това намалили предимствата на численото превъзходство и високата боеспособност на противника. Така успели да спрат атаката. След още няколко отблъснати пристъпа редовете им започнали сериозно да оредяват и заради дадените жертви и заради разбягалите се непомирисвали до тогава барут попълнения от полските села. Мисълта за останалите в домовете им семейства давала сили и смелост на упоритите балканджии и те продължили да устояват на атаките. А повечето от тези, които ги изоставили били застигнати от смъртта, посечени и нанизани на турските пики в гръб.

Турският командир оставил достатъчно войници да довършат съпротивляващите се и с останалите по преки пътища тръгнал към Чипровец. В долината на село Челюстница турската колона срещнала челната чета на кавалерията на Г.Пеячевич спускаща се по долината на Огоста. Сблъсъкът бил страшен. Нямало време за построяване в бойни редове, нито за повече от един изстрел с мускетите. Нямало много място и за маневриране по бойното поле. С яростни викове смъртните врагове се хвърлили в безмилостна сеч и след недълго време конете газели до колене в кръв и купища трупове. Въстаниците изтласкали обратно през планината турските части и навреме стигнали до своите братя край Жеравица, които със сетни сили бранели позициите си в пламтящото село.

Свирепият срещен бой на малко пространство дал предимство на чипровчани единствено за момента и отсрочил развръзката. От въстаническата войска само 600-те от дружината на Г.Пеячевич можели да се сравняват по въоръжение и боеспособност със специалните турски части, с които трябвало да се сражават. По численост  въстаниците сражаващи се на бойното поле отстъпвали три-четири пъти. Георги Пеячевич, Богдан Маринов и другите легендарни осем войводи знаели добре, че без външна помощ българите чиято земя стигала до портите на Цариград, не могат да победят поробителите си. Изоставени от австрийците те имали единствен разумен възможен ход, да задържат турското настъпление към Чипровско колкото може по-дълго и през това време семействата им да напуснат селищата по планинските пътища и да потърсят спасение някъде далече. Изборът за последна преграда пред настъпващия враг паднал на  долината Клисура наричана още Метериза (процеп за стрелба) до павликянското грънчарско село Клисура. По предания знаели, че там неведнъж са спирали набезите на разбойнически шайки и башибозушки орди, а за последно и опита да навлязат в долината грабители татари. Клисурчани, както са го правили много пъти, проводили семействата си на сигурно място, зад гористите хълмове на югоизток, където днес е село Равна, стиснали здраво оръжията и застанали редом до четата на Лука Андреин, стоте рудари от Ковачев рът с дългите мечове. Прекръстили се, простили се един друг и устояли заедно до смърт, защото в последните си часове се сражавали в обкръжение и нямало пощада.

Останалите въстаници охранявали напускането на града и оттеглянето на  населението. С оръжие пробивали път и защитавали от нападения дългите му походи към по-безопасни краища. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200-1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ Стефан Кнежевич и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Стотици други на по-малки групи се спасили в Златарица, където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в Еленско и Котленско, основали днешният квартал Миромир на гр.Хисаря, в Пиротско, в Трънско, където и до днес наричан разходката „шпацир”, в Кюстендилско, в Годечките села Голямо и Мало Малово и Раяновци, в Ломско, където дали на новите си поселища недвусмислени имена напомнящи им за родния Чипровски край, в Берковско.

Далече по-тежка съдба имали около 1000 момчета от 10 до 16 години, момичета и млади жени отвлечени в робство. Повечето от тях били откупени от роднините си и от пловдивски католици, през чиито села минавали робските кервани, и все пак стотици никога повече не видели семействата си и родната земя. От фамилията на войводите Станиславови били отведени в робство 8 човека и само трима успели да откупят. Един бил покръстен в исляма, но успял да избяга и при своите отново приел христовата вяра.

До 1200 чипровчани загубили живота си в битките и в превзетите от турците селища, които не успели да напуснат навреме. Повечето са били невръстни деца, възрастни жени и стари хора, които нямали стойност на пазара за роби. Въпреки няколкодневните тежки битки с елитните османски табори, бойните загуби на чипровчани не били несъразмерно големи. При пребиваването в австрийската армия на част от командирите им са те са били усвоили доста добре военното изкуство. И четниците, сражавали се под тяхното командване в победните битки около Белград, са воювали като опитни войници. Хилядите жертви от мълвата за битката при Жеравица, доколкото ги е имало, може да са били само от необучените и несвикналите с войнската дисциплина въстаници от полските села проявили неумение да се бият, малодушие пред лицето на превъзхождащия враг и самоволно напуснали бойното поле.

В лютите схватки в м.Жеравица, най-вероятно, е загинал и командирът на позицията Иван Станиславов. 

В последната битка по улиците на града Чипровец загубил живота си и неговия комендант Матея Пеячевич. До последно той останал на поста си за да осигури спасението на колкото може повече хора от мирното население.

До 200 чипровчани намиращи се по работа в различните краища на Османската империя загубили живота си по силата на специална заповед на правителството за повсеместно унищожение на непокорните и свободолюбиви католици създали такива големи тревоги и хвърлили в страх огромната империя. Само в София смъртта застигнала 20 чирачета, калфи и търговци. По-късметлиите отървали ятагана, но били заробени.     

Преди да подпалят и да започнат разрушението на четирите селища, победителите се отдали на организиран грабеж. Заможните чипровчани и манастирите преди въстанието са били откарали във Влашко и другаде надалече своите скъпоценности, и все пак керван от 100 коли напуснал долината със заграбени богатства определени като дял за властта.

Най-напред било подложено на варварска разруха и изпепеляване всичко свързано с католическата религия: църквите, католическия манастир, неизнесените безценни стари пергаменти, други ръкописи, книги от библиотеките на манастира, Семинариума, училищата и голямата лична библиотека на Пеячевичи.

Подобна била участта и на православните църкви и манастири в околността.

Три века след въстанието при малобройните си проучвания на терена археолозите намират набързо заровени лични и църковни скъпоценни вещи, чиито собственици не са могли да се завърнат и да ги приберат. Има предание, че някъде на територията на разрушения католически манастир било заровено съкровище от 300 потира с най-фина изработка на Чипровската златарска школа. Неведнъж след Освобождението издирвачи специално изпратени от централните власти са се опитвали да ги намерят без успех.  

Католическото предводителство на въстанието довело до подозрителност, неприязън и повсеместно преследване на изповядващите католицизма от османските власти. 

Дубровнишките търговци от Чипровец съчувствали на свободолюбивия полет. Има сведение подсказващо за включване на дубровничанин в политическата подготовка на въстанието. През 1684г във Влашко пратеник на име  Антидио Дино уреждал подкрепа за предстоящото въстание. Името с италиански произход най-вероятно се дължи на дубровнишкото му гражданство. Възможно е някой дубровничанин, ненапуснал готвещия се за въстанието град, дори да е участвал в него. Сериозно заподозрени в съучастничество, дубровничани изгубили доверието на централната турската власт. Многобройните им търговски колонии в българските земи, измежду най-дейните в тогавашните балкански владения,  били поставени под натиск и набързо и завинаги изчезнали.  

Загубата на битката под Чипровския балкан не сломила духа на чипровчани, нито пък на останалите участници от Северозапада на българските земи. Много въстаници останали из горите на Чипровския балкан, непокорени и жадни за отмъщение. Не желаели да напуснат родния край и 200 от тях се събрали под командването на Черноречкия (Тимошкия) поп. Чак властите в Цариград се разтревожили. Дали строги разпореждания за обезвреждането на четата. Тогава тя преминала р. Дунав и останала непобедена след като до 1690г неуловима нанасяли удари по поробителите и се измъквала невредими.  

Ядрото на въстаническата армия, 600-те четници на Георги Пеячевич, Богдан Маринов и капитан Хорват се запазили като войскови единици и с успех участвали в австрийската настъпателна кампания през следващите две години 1689-1690г под командването на маркграф Людовиг Баденски. За това време Г.Пеячевич е писал, че 200 български войводи от Ниш до Софийското поле и от Видин до поречието на р.Лом отново са чакали и недочакали австрийското настъпление. Граф Емрих Текели изпреварил, с големи сили настъпил в тила им и жестоко ги разгромил, като унищожил хиляди въстаници и върнал османската власт в бунтовните територии. Твърде е вероятно  народната памет да е запечатала тези кървави победи на граф Текели и да ги е смесила поради близостта във времето с битките в Чипровско, където според последни достоверни данни Текели не се е сражавал.  

В края на август маркграф Баденски победил османците в Хърватско, след месец при Ниш и на 14октомври превзел базата на граф Текели Видин. Предни отряди освободили Пирот и Драгоман, Белоградчик и Берковица, а капитан Хорват освободил запустелия Чипровец. Преди това там са квартирували хусарите на граф Текели, но имало султански указ забраняващ категорично, под страх от жестоки наказания българи да заселват отново четирите бунтовни гнезда. И така продължило до 1738г, когато нуждата от данъчни постъпления принудила Султана да даде амнистия на жителите на въстаналите селища,  а през 1741 разрешил да им бъде възстановена оцелялата собственост. Една голяма част от православните родове и някои от католическите, които не са се устроили задоволително на новите си местожителства, се прибрали в Чипровско и  отново заселили старите гнезда на дедите си. Днес повечето чипровчани знаят, че са преселници от Сръбско, най-вероятно от Пиротско. Върнали са се и от други краища и днес особените ендемични(местни) форми на фамилните имена окончаващи на ИН, запазени без промяна от векове, ни помагат да открием връзката на днешните жители с тези от преди 324г. В проучванията за своя род открих по вековните фамилни имена две връзки с други потомци на моите прадеди по бащина и по майчина линия.

Село Клисура никога не било възстановено и останало да блуждае из преданията като дух на жертва за българската свобода. Според предания неговите жители са останали в местността, където са се крили след въстанието и днешните жители на с.Равна би трябвало да са потомци на онези павликяни-грънчари от легендарното вече с.Клисура.

Дори не се знае името на селото унищожено в битката при м.Жеравица. От него са останали само следи между с.Винище и с.Камена Рикса на около 16км западно от гр. Монтана. Завинаги са загубени още няколко села от големия район на чипровското въстание 1688г(с.Лешовец).                                                                                                                       

За най-голямата група бежанци от въстанието се знае сравнително много и може още да се добави от изследователи, защото в държавните архиви на Австрия, Унгария и Румъния се съхраняват хиляди непроучени документи. Съвсем накратко описан, пътят им е минал през Влашко и Трансилвания и завършил във Винга. Ако се съди по някои фамилни имена (7-8) в един Бешеновски списък от това време и родови спомени, след смесването около Крайова с никополските павликяни, навярно някои от чипровчаните не са тръгнали за Трансилвания, а са тръгнали с колоната на павликяните за Бешенов като крайна точка. Затова има бешеновска фамилия Василчин, а Аугустин Калапиш от бешеновската колония с.Иваново във Войводина знае, че е с чипровски корени. За това следват специални лекции от цикъла и сега повече не ще говорим.

Малко се знае от общността ни за другата голяма група, тази на 600-те бойци начело с Г. Пеячевич и Богдан Маринов. Вече казахме, че са оставили семействата си в Славония и са постъпили в редовете на австрийската армия за да воюват срещу поробителя за свободата на Родината си.  

След 1699г ( Карловацкия мир с победената от Свещената лига Османска империя) в австрийската армия продължили да воюват под командването на принц Евгений Савойски три кавалерийски дружини с 225 конници и ще 528 българи в други части.

Поради безредиците от бунта на граф Ференц Ракоци в началото на ХVІІІ век голяма колония чипровски родове се спасила в хърватския град Осиек:Черкич, Парчевич, Маргини, Николантин, Франколучи, Адамович, Пеячевич. Това е списъка на най-видните чипровчани от колонията. Няколко от тях имали благороднически титли барон, получили от императора родови имения и се занимавали с търговия на едро с коне, фураж, железария. Някои заемали доходни държавни длъжности с високи заплати като преводачи, пощенски управител (какъвто станал след 1697г Г.Пеячевич), женели се по между си и подържали българското си самосъзнание.

Драматично пратеничество изпълнил Георги Пеячевич в 1708г през българските земи   до Цариград с важна поща за австрийския пълномощен министър. Освен риска да бъде разпознат от турците като враг, той поел още по-голям, да пътува месеци през територия с бушуваща чумна епидемия, при която всеки трети се заразявал и умирал. Заради заслугите към империята Георги Пеячевич бил удостоен с честта да присъства на коронацията на Карл VІ през 1711г, а през 1712г му възстановили благородническото звание с титлата  барон. Като виден българин той кумувал и кръщавал в много български семейства които по този начин се сродявали с него. Умрял през 1725г и бил погребан във францисканския манастир в гр.Бач, където е днес има паметни знаци за него.

Богдан Маринов се заселил в приблизително същия район на свободна Хърватия, в гр.Нови Сад, след като доста време е прослужил като офицер в австрийската армия. Там получил полковнишки чин, което било високо признание за способностите му като командир. На надгробната му плоча е отбелязана годината на смъртта 1721г и възрастта му-76г. Името му е похърватчено в добре познатия чипровски маниер  „Деодат Маринович, инак наричан полковник Богдан”

Съвсем обичайно около видните си сънародници се събрали и много други български семейства и най-вече тези на бойните другари от дните на въстанието и съвместната служба в австрийската армия. Многолюдната в началото чипровска колония, макар и с времето да се разпиляла и претопила, още няколко поколения запазила езика и народностния си дух живи. 

Голяма компактна група православни чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690г в отделен свой квартал на гр. Сент Ендре северно от Будапеща. Там издигнали своя църква с патрон св.Никола, известна като Кипровачката. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.  

Чипровското въстание от 1688г е феномен в българската история. То е ненадминато по продължителната и много грижлива подготовка, по много високото образователно и интелектуално ниво на народните водачи и военните командири, по изключително високото ниво на политическа и военна ангажираност на могъщи европейски сили с българската кауза, по старателно планираната много висока сигурност в постигането на краен успех, по продължителност на действията на въстаническите бойни части повече от година само на българска земя и над 12 години непосредствено до западните й покрайнини.  

Ако трябва в девиз да се концентрира философията на въстанието, той би бил:                                                            
    „ ПОБЕДА и СВОБОДА!”

За сравнение:  девизът на априлци от 1876г „СВОБОДА или СМЪРТ!” е потресаващ с готовността за саможертва, но е натоварен с предварителна обреченост, с недостатъчна вяра в победата.

За банатските българи Чипровското въстание има допълнителна емоционална страна, като събитие причинило нашето възникване и обособяване като много своеобразна част от българския народ доказала своята силна привързаност към майката Родина и българския род.  

16.03.2012г                                                  о .з. полк. Инж. Александър Антонов Лавров
гр. Враца

Коментари  

#1 добрина 14-03-2014 16:33
Много благодаря за изчерпателната информация. Събитията от онова време, съпоставени със следващото развитие в Отоманската империя, ми дава възможност да си отговоря на много въпроси.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови