При заселването си в Банат потомците на бежанците от Чипровско освен българската си писменост и висока култура донасят и влиянията, получени от широките си контакти с други народи. В общността им е добре позната хърватската писменост (запазеният Чипровски препис на Саксонския рударски закон, съхраняван днес гр.Сплит, е преведен на български език, но е изписан с латиница). Техният духовен и книжовен елит, който завършва Илирийския колеж в Лорето (Италия) ползва и латински език. По вековна традиция с тях вървят монаси францисканци от провинция Сребърна Босна, донесли като писменост и старинната Босненска кирилица и тя над един век се употребява във Винга. По време на кръстосванията и заселенията си по земите на север от Дунав: Влашко, Седмиградско и Банат, въпреки преживените трагични сътресения, чипровчани запазват големите си финансови възможности и първата им грижа на всяко ново място е строителство на църква, францискански манастир и училище и доставяне на религиозна и образователна литература.
Различен е духовният живот на техните сънародници и братя - крайдунавските павликяни, населили първоначално Бешенов, които за около едно десетилетие скитане по чуждите краища не успяват да се замогнат и макар, здраво да се държат за духовния си баща „дон Блажо” (дубровничанина отец Блазиус Мили), по принуда влагат всичките си сили за физическото си оцеляване.
След заселването на Винга и събуждането на ревност у бешеновци към привилегиите на вингани, двете населени места заживяват отделен живот за над един век. Отново ги сближава идея на духа-за обща банатска-българска книжовност.
Две-три поколения труд в Банат са необходими на отдадените на земята потомци на павликяните, за да стъпят солидно на краката си и да се устремят към по-високо ниво на образованието, културата и удовлетворяване на религиозните си нужди. Здраво свързани помежду си и със земеделското си препитание, те се запазват компактни, стават преобладаващо мнозинство в банатската-българска общност и диалектът им взема превес в оформящия се местен български говор. Съвсем естествено те се стремят да се отиде по-далече, той да се официализира. Първото и най-важното им изискване е: дейностите в духовната област да се извършват на родния им български език, за да са разбираеми за всички. Свещеници и учители от различни народности в Бешенов, Винга и другите села са принудени да научат техния диалект и правят многобройни самостоятелни опити за създаване на необходимите книги на него. Че тази взискателност на павликянските потомци не е случаен каприз, показват събитията в началото на ХХ век в Белене, където католиците, също покръстени павликяни, се бунтуват, стигат до физическо насилие срещу натрапени им чуждоезични свещеници и се усмиряват след няколкократна намеса на правителството и висшия католически клир.
През 1862 г. стремленията на банатчани получават неочаквана силна подкрепа от църковните власти в лицето на Чанадския епископ – французина Александер Боназ. Той дава задание на проявилия се вече като талантлив езиковед Йосиф Рил да положи основите на собствена книжнина на банатските българи. Доколко действията му са предизвикани от дълбоко разбиране на културните и духовни потребности и изисквания на българите днес е трудно да съдим, но има достатъчно доказателства, че е решаващо опасението му от сръбско влияние, проникващо със сравнително понятния за българите сърбо-хърватски език, употребяван в църквите и училищата на българите, а заедно с него и вероятността за преминаване от римокатолицизма към източното православие. Още са живи спомените и поуките от религиозното номадство на крайдунавските павликяни през ХVІ-ХVІІ век, когато останали без католически си свещеници, те се обръщат към православните или към старите си павликянски обреди без особени колебания.
Във Винга, духовното средище на банатските българи през това време, се оформя един ентусиазиран, много силен колектив от петима учители и техния директор, които се залавят с голяма отговорност за задачата. Директорът Якоб Смърха (чех), главният двигател на тази дейност Йосиф Рил (немец по баща), най-дългогодишния вингански даскал Иван Косилков, Рафаел Будур, Антон Доброслав и Франц Глас (немец по баща), членове на Винганското учителско дружество започват от самото начало, от създаване на азбука. Заради стремежа да се стои далече от асимилационната сръбска опасност е отхвърлена идеята да се пише на кирилица. Към латиницата и павликянския диалект като основа на създаваната банатска-българска книжовност се наклоняват везните и от римските религиозни издания за нуждите на българските католици до този момент и от възможността така да се подчертае различността от експанзивното в Банат сръбско православие. Развихрят се разгорещени разисквания по възможностите за максимално сближаване с действащия литературен български език „у Турско”, но надделява мнението за придържане към говоримия в Банат български диалект и неговата винганска разновидност. Последната донася в банатския-български книжовен език някои фонетично „по-чисти” прочити на „И”, „Е” и като цяло малко по-твърд изговор, следи чипровския диалект.
След три години усилен труд и бурни обсъждания проектът е завършен. През 1865 г. епископ Боназ, благославя създадената основа на новата българска книжнина и през 1866 г. с прочувствена проповед на тържествена служба в Бешенов приканва българите да я изучават и милеят за нея. За да подчертае значимостта на това дело, прочита проповедта на непознатия му иначе банатски български език. Съпричастността на римокатолическата църква към културното възраждане на банатските българи изиграва водеща и решаваща роля за утвърждаването на книжнината и до днес нейната подкрепа има място в целия духовен мир на банатчаните, особено извън българските граници, както показва примера на Стар Бешенов. Маджарските вестници от онези години дават широка известност и подкрепа на високото постижение на банатския-български национален дух.
Трима чужденци и трима българи, всички високообразовани и искрени доброжелатели и патриоти на българската култура, създават книжовно богатство признато от днешната академична наука за равноправна, паралелна форма на българския книжовен език. На тази основа, заедно с религиозната вяра, близо век и половина се обединява и съхранява общността на банатските българи в Румъния, Сърбия, България, в Унгария до 20-те години на ХХ век и навсякъде по света. Книжнината им ги приобщава и към културния живот на съвременна България, но им дава и напълно заслуженото самочувствие като единствена и неповторима част от българския народ и като ярка фигура в богатата му културна мозайка.
Жизнеността и устойчивостта на банатската-българска книжнина през годините след създаването показва далновидността и високата квалификация на създателите й. Естествените процеси на миграция, асимилация и езиково влияние на околната среда, в която и да е от изброените държави, неминуемо оказват натиск и стават причини за промени в регионалните диалекти, до тяхната все по-рядка употреба. Младите поколения дори и в дома си все по-малко говорят на майчиния си език. Има реална опасност и проявяващи се тенденции, банатският-български език да се разцепи на отделни раздалечаващи се, затихващи диалекти. Затова е необходима координирана обща политика за запазването на една обща и разбираема за всички негова книжовна форма, базирана на създадената от нашите класици – Винганското учителско дружество, която форма много консервативно, предпазливо, всеобщо съгласувано и силно аргументирано, периодически да се модернизира с лексикалните новости, налагани от процесите на процесите на естествената обществена еволюция и глобализация.
Модернизацията на банатския-български език трябва да следва от близо развитието на официалния български книжовен език и да отразява по подходящ начин неговите промени, така, че да не нараства дистанцията между двете паралелни форми, а напротив, без ущърб да намалява, когато и колкото е допустимо, защото центърът на българщината е и ще си остане в държавата България. Банатският-български език да остане официалния език на документацията на банатските български дружества извън България, на него да се води комуникацията между отделните общностни групи, да го ползват общностните медии. Всички инициативи, свързани с него, да се обсъждат широко и свободно във всички дружества и след постигане на консенсус да се им се дава право на живот.
В светлината на всичко казано до тук, новопоявилият се „Буквар и Читанка” влиза в противоречие не само с интересите на днешните банатски българи, но и с принципите, оставени от прадедите ни интелектуалци и другите техни колеги, положили основите на модерната банатска-българска книжовност и култура.
10.06.2011г Александър Лавров (гр. Враца)
Коментирай чрез Facebook:
