Falmis ORG

Нашият свят се променя, но миналото остава в нас, ние го носим с раждането си, това е начинът на мислене и онази повторяемост, която наричаме традиция.
Част от праотцовското се пренася с родовата памет и словото на сказанието, с фолклора и занаятите, с пъстрите мотиви на шевиците и тъканите, с уредбата на дома и двора.
Дори само за това е оправдано да търсим смисъл в миналото, защото там ще открием идеята за"сегашното" и контурите на "бъдещето".

Да прелистим предисторията, да си припомним откъде са дошли предците ни, да оценим тяхната горест и страдания и копнежа им да са свободни, да свият гнездо на своя земя, която да храни и да поддържа надеждата им за добро бъдеще жива. За мен преселването е една невероятна човешка драма и едновременно нужда по-силна от разума.

Представете си само за миг угасналите огнища на род¬ните им къщи, раздялата с близки и роднини за едните и опожарените, изпепелените след Априлското въстание от 1876 г. домове и къщи, осиротелите, вдовиците, майките, загубили своите деца в безумието на отмъщението, за другите…

Техните пътища идват от Влашко, Трансилвания. Австроунгарския Банат, Македония, Тракия и Беломорието. Едните и другите имат нужда от сигурност, от свой дом, в който да отгледат челяд и надежда за едно осигурено бъдеще.

Но как да сторим това щом бурените на забравата са покрили не само гробовете им, но и друмищата, по които са дошли, унищожени са документи и свидетелства, а паметта е нетрайна и неубедителна.
Нека тръгнем оттам, където времето и случая са пощадили документи в наши и чужди архиви, в църковни и манастирски летописи, в регистрите за раждания, бракове и умирания, в частните архивни сбирки, за да оформим представата за места и хора, за идеи и култури, за религиозната и етническа принадлежност на пришълците в обезлюденото черкезко село Дели Сюле.

Не само крайната нужда, но и храброст и решителност събира тези човешки потоци в едно и ги научава да живеят заедно като бълга¬ри. Има един тъжен парадокс - прокудените в чужбина са третирани като българи, а пришелците от Банат и Македония като чужденци, само защото са родени в чужда земя и се забравя най-важното - от майка българска.

И едните, и другите са християни, но не по тяхна воля, а по стечение на обстоятелствата принадлежат към западно или източно православие. И в това някои намират безумно различие, без да си задават въпроса не са ли и те Христови чеда, не се ли молят на един Бог, не изповядват ли една и съща вяра и надежда за спасение?

Безсмислена враждебност за дълго ще ги трови и разделя, и думата „католик” ще означава чужда на¬ционалност, а не вероизповедание.
Този абсурд на междуличност¬ните отношения ще продължи почти до 1936 г, след която са регистрирани и първите смесени бракове...

Ще се опитам в рамките на това ограничено слово да им припомня българския им произход и тревож¬ните столетия на безотечественост.

Искам да започна с едно писмо на Никополския католически епископ Филип Станиславов, родом от Ореш, до унгарския пълководец и поет Миклош Зрини. Безкрайна горест и душевна мъка извират от думите на неговата молба за помощ срещу турците, които са вдигнали меч и срещу покатоличените павликяни от Никополска, Беленска и Свищовска община. Това е драматичен исторически факт и кърваво събитие след неуспешното Чипровско въстание от 1688 г. Европа гледа безучастна на кървавата разправа, а на въстаниците вместо пушки и топове се изпращат в дар знамена и хоругви. Позорен исторически факт.

Оцелелите търсят спасение във Влашко. Днес по-голямата част от жителите на с.Драгомирово са потомци на тези героични българи-страдалци.
Месеци след подписването на мирния Сан Стефански договор Берлинският конгрес ще отсече исконни български територии с чисто българско население и тогава с риск на живота към княжество България тръгват тълпи бежанци, една преселническа вълна, която през 1878 г. достига и до обезлюденото село Дели Сюле.

Днес разполагаме с документи от историческия архив в автономната област Воеводина, в Стремски Карловци на бивша Югославия, някога територия на т.н. Седмиградско, известна още като Торонтолска област. Още през 1879 г. в дома на Никола и Перку Василчини, датата е 12 март, се обмисля ор¬ганизация за преселване в освободена България на потомствените българи от Стар Бешенов и Винга. Излъчва се делегация, съставя се прошение до Българското правителство за изселване на обезлюдените села в старото Отечество.

Първата делегация не успява. През пролетта на 1881 г., една година след отпечатването на „Закона за населване на незаселените места в Бълга¬рия”, делегация водена от Иван Н. Василчин успява да достигне в България, да се срещне с Петко Сла¬вейков в качеството на министър на външните дела и с народния представител Сукнаров.

В 1882 г. през м. март 42 български семейства от Бешенов, водени от Никола Ив. Василчин са спрени на Оршова. Всички документи на преселниците са иззети в това число и разрешението на българските власти за тяхното преселване. Възбуден е процес и Никола и Перко Василчини са подведени по Закона за подбудителство 1881 г. параграф 2, чл.XXXVIII. Делото е обжалвано, а беззащитните българи са върнати с багажите им по родните места.

Започват разследвания и не без съдействието на австроунгарските власти двамата подбудители са осъдени. Емигрантите успяват едва през пролетта на 1883 г. да достигнат до България и да изберат за потомството си днешното село Драгомирово. Осъдените пристигат година по-късно, за да се отличат със своите организационни способности и европейски знания и опит в земеделието и скотовъдството. За това свидетелстват и многобройните им медали от участие в международни изложби и панаири.

Много от читателите със сигу¬рност се питат откога съществува Дели Сюле и живели ли са в него българи?
Отговорът се намира в документите и историческите коментари за Кримската война 1854-55 г. която се води за "светите места" между Русия, Турция, Франция и Пиемонт.

Най-вероятно по време на тази война бежанците черкези, татари и абхазци да са се поселили по тези места като преди това са прокудили българското население. В турските архиви арабското име на селото е Дели Солу, а не Дели Сюле или Сюлю, както е придобило гражданственост.
Първият документ, който открих да се споменава името на Дели Сюле, бяха спомените на свищовския поборник Иван Иванов, печатани в Цариград.
Ето какво пише той: "През време на съзаклятието, т. е. през месеците април и май 1877г. почнахме да се готвим за революция, като очаквахме минаването на войводата Филип Тотю от Зимнич в Свищов със своите другари от Влашко.
Това време употребихме, за да се сдобием с пушки и пищови от продавачите на оръжие и си излеем куршуми (фишеци) за пушките и пищовите ни. Еди вид заслепление ни беше обзело щото по сред бял ден купувахме пушки и пищови от продавачите на оръжие -  арнаути.
Освен това в празничен ден отивахме в Дели Сюле ( близо до Свищов, за да купуваме пищови от оръжейниците майстори чечани преселници-мюсюлмани от Русия)."

Друг един документ от публикуваните от БАН - 1961-65 г. в "Турски извори за Българската история" се чете, че в Дели Солу, свищовска кааза има бежанци черкези, броят на които надвишава 400 домакинства. Документът е едно изложение до русенския валия с дата 25 юни 1877 г. и е подписан от хаджи Хюсеин бей, общ пълномощник на бежанците черкези от Свищовската кааза.
Два дни преди преминаването на руските войски през Дунава хаджи Хюсеин бей моли за заповед, с която безпрепятствено да превози жените, децата и стоката далече от фронта.

Кой е ген. майор Михаил Иванович Драгомиров?

Роден е в дворянско семейство в околностите на Конотоп в 1830 г. Завършва Константиновското военно училище и военната си кариера започва като прапоршчик в Семьоновския полк. Следва Генералската щабна академия и изучава военно дело в Европа. Бил е началник на Втора гвардейска дивизия и на Киевския военен окръг В 1873 г. поема командването на 14-та пехотна дивизия. Професор в Ген. щабна академия и неин директор от 1878 до 1889 г. Герой на Освободителната руско-турска война като началник на 14-та пехотна дивизия, форсирала р. Дунав при Свищов. В боевете на Шипка на 12 август (122-ия ден от войната) 1877 г. е ранен в колянната става. Награден е с най-високия орден за храброст и се завръща в родината си поради болест. За Драгомиров войната свършва на Шипка.

Автор е на много съчинения по военна тактика и история: "Съществени начала при водене на войната", "Дисциплина и подчинение", "Войната е неизбежно зло", "Война и мир” от граф Л. Н. Толстой от военна гледна точка", преведени на български и издадени в София през 1896 г.

Важен момент е не само превземането на Свищов, но и стратегията на изграждането на сигурен плацдарм за руските войски и българските опълченци да се придвижат във вътрешността на страната. Това също е дело на ген. Драгомиров, който разширява и укрепва позициите не само над свищовските височини, но в близката околност и села.
Освен ген. Драгомиров през Дели Сюле минават части на 35-та дивизия, Донски кавалерийски полк от 13 армейски корпус под команд¬ването на княз Дондуков Корсаков, по-късно предадени под командването па престолонаследника княз Александър Александрович.

Датата е 4 юли 1877 г. Колоната се води от великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на руската армия. Когато казаците минават през Дели Сюле пеят песента за Иван Грозни, който прогонил татарите.

Важно е да се знае. че още с освобождаването на Свищов и околностите русите веднага пристъпват към въвеждането на гражданско управление на демократични нача¬ла, като предоставят на местното население само да определя съдбините си, но... едновременно с това на 5 юли 1877 г. помощникът на завеждащия отдел "Граждански дела" при главнокомандващия на действащата армия Димитрий Г. Анучин изпраща строго секретно писмо до командващия 9-ти армейски корпус ген. Николай Павлович Криденер с "Инструкция за временно полицейско управление на заетите места" . Документът носи дата 4 юли и е подписан и утвърден от великия княз Николай Николаевич в Сви¬щов.

От 4 юли 1877 г. има и едно друго писмо на руския писател-демократ Всеволод Михайлович Гаршин, доброволец в 13-ти корпус, до неговата майка Екатерина Степановн Гаршина:
"... тук са били около 70 къщи черкези, татари, абхзци и пр. и пр. Всичко това е избягало предварително и в края на краищата разорило българите. Това, което те разказват, е просто ужас (половината от това, което говорят може да се разбере). Аз сам видях един българин, наранен на три места..."
Оставам без коментар съдържанието на писмото.

В Алманаха на Дунавския вилает, публикуван на български език 1873 г. има сведения, че на територията на Дели Сюле са живели българи.

Важен и основополагащ доку¬мент за нас, като история си остава „Законът за населването на незаселените земи в България”, благодарение на който днес със законно основание съществува с. Драгомирово. Законът е приет на 20 май 1880 г. Указът под № 212 е публикуван в "Държавен вестник", бр. 46 от 31 май 1880 г. Особено важен е чл. 9 на този закон: "Всички преселници, щам се преселят в България, се считат за български поданици..."

Преселването на банатските българи в Дели Сюле носи положителна промяна, една нова европейска стопанска и земеделска култура и европейски модерни оръдия на труда.
Процесът на преселването обхваща 1879 - 1884 г., годината в която отпада турското име на с. Дели Сюле. С Указ № 249 от 23 ноември 1884 г. селото е преименувано на името на достойния герой от осво¬бодителната война ген. майор Михаил Иванович Драгомиров. От тази дата то е вече ДРАГОМИРОВО.
Датата 23 ноември в руския и българския християнски календар е "Ден на успението на Св. Алек¬сандър Невски" - ден свят за България и Русия.

От трите списъка с данъчни задължения, които се намират в Окръжния държавен архив - гр. В. Търново за 1890 г. могат приблизи¬телно да се определи и броят на фамилиите, които са го заселили - около 200. Осемдесет семейства от Банат, 25 от Чопля и Попещ Леорден, 70 семейс¬тва православни от Гъурич, Гроса и Александрия, и около 30 от Коевци, Севлиевско, Балкана и Македония. Последните са бежанци между 1876 г. неуспешното Разложко-Кресненско въстание, и 1878 г. след решението на Берлинския конгрес да предостави Тракия и Македония под турска държавна опека. Някои от тях са живели временно в Козар Белене, Българско Сливово и в землянки в землището на Дели Сюле.

Но които и да са те, ние им дължим благодарност за храбростта да напуснат чужбина, дом и бащино огнище, и да създадат сигурност, бъдеще и поминък на новото място, не само за себе си, но и да отгледат надежда и сигурност за потомството.
Това е повече от значение, отколкото първенството при заселването.