Статията е написана като доклад-дарение от автора за първоначално обявената, но несъстояла се Научна кръгла маса в Чипровци през септември 2018 г. по случай 330 г. от Чипровското въстание.
България приема християнството като официална държавна религия от Константинополската патриаршия два века преди Великата схизма да раздели през 1054 г. християните на източни и западни. Още почти три и половина века след премането на християнството българските владетели преговарят и поддържат добри връзки и с римските папи, което служи като основание на някои историографи от Българската католическа църква и други учени да обясняват проникването на католицизма в България. Техните обяснения не дават пълна и ясна картина на процеса, в който Кипровец и околностите му имат важно и решаващо място. Има и други обяснения.
С по-различен поглед към историята се стига до убедителения извод, че в старото Кипровецко са корените на римокатолицизма в България, защото там той става масово вероизповедание, и корените му никога не са прекъсвани от неговото възникване до трагичния край на въстанието през 1688 г. От Кипровец, през последните години на ХVI и най-вече през първата половина на ХVII в, католицизмът се разпространява и в павликянските села на север и на юг от Стара планина, където го има и днес.
В днешно Чипровско няма християни изповядващи римокатолицизма и доста от местните хора недоверчиво виждат в него нещо чуждо и твърде различно от своето православно християнство, а тъкмо католиците от някогашното Кипровецко преди повече от 380 години започват в своя град българско национално възраждане, изпреварило другите българи с над сто години. Това Възраждане засяга не само всички българи от региона на Кипровец, но и хиляди други отдалечени на стотици километри от центъра на процеса. Историческа ни наука признава този възхитително явление, но все още недостатъчно го познава детайлно, включително и неговата кулминация-Чипровското въстание през 1688 г.
Причините за това в много голяма степен са извън самата историческа наука, следствие са от политическите и верските обстоятелства в III-та Българска държава от началото ѝ до днешно време. А времето изтекло след 1688г. силно е замъглило в родовата памет на днешните чипровчани кръвната връзка на немалко от тях с техните предци-католици, написали най-славната страница от история на съвременните ни Чипровци, Копиловци и Железна. В същото време братята им банатски българи, в голямата си част ревностни римокатолици, до един се считат за следовници, а в много случаи и за потомци на тези стари кипровчани, макар документите да показават, че истинските потомци между тях са останали малко. Днес за банатските българи и католиците от северните и южните павликянски селища посещенията на Чипровци са поклонения пред святото място, което предците им са напуснали заради злощастна съдба, или откъдето са получили своята „яка“ вяра.
Патриотичните и демократичните повеи и процеси през последните пет десетилетия дадоха известен тласък на историческите проучвания и официалното, подкрепено от държавата, отбелязване на важни годишнини, свързани с Кипровецкото Възраждане. И все пак, големи бели петна в познанията за Кипровецко преди и по време на въстанието от 1688 г. ще съществуват още дълги години. Проучванията не се правят по някакъв план, валиден за всички участници и общ за цялата проблематика, обмислен и осигурен във всяко отношение, а са плод преди всичко на интереса и инициативата на отделни изследователи и колективи.
Един от основните въпроси, чакащ своя категоричен и недвусмислен академичен отговор, е произходът на католицизма, основа на Възраждането на Кипровецко, и неговото запазване през един дълъг период от време в неблагоприятна, на моменти остро враждебна към него, среда. Процесите на Кипровецкото Възраждане не могат да бъдат добре обосновано, категорично обяснени без да се знае кой, кога и как е „внесъл“ и съхранил впоследствие католицизма, как се е сформирало католическото мнозинство в Кипровецкото общество, как водачите на това мнозинство са заели лидерските позиции в региона и за няколко десетилетия са се оформили като елит, достоен за късния европейски Ренесанс.
Отдавна са известни изследванията на Юлиян граф Пеячевич (1833-1906), даващи немалко важни отговори, често скептично отхвърляни от мнозина учени твърдящи, че тези изследвания са некоректно стъкмена генеалогия за задоволяване на личната суета и облагодателстване на създателя ѝ и неговите родственици. Може да им се отговори, че графовете Пеячевич по лични заслуги векове заемат достатъчно високо положение между аристократите и висшата администрация на Хабсбургската империя и притежават родови имения, замъци и други богатства и без да си съчиняват „измислено“ родословие. Те добре съзнават своята цена, а Габриел граф Пеячевич (1839-1907), макар и съвсем скромно, предлага кандидатурата си за държавен глава на родината на своите прадеди, новоосвободената България. За сметка на скептицизма към Пеячевичи, доскоро господстваше патриотарски и политически удобната хипотеза, че на върха на кипровецкото общество през XVII век стоят родове на столични боляри, намерили убежище след покоряването Търновското царство на цар Иван Шишман от османците и приели в Кипровецко католицизма, останал там след четиригодишното властване на унгарския крал Лайош I Велики (Людвиг I Анжуйски) над Видинското царство на Иван Срацимир.
Донякъде осъвременена и съобразена с родовите изследвания на Юлиан Пеячевич е хипотезата, че неговите прадеди след дълго отсъствие от Кипровецко, са се завърнали през ХV – ХVI век от Унгария и Албания със свити и са донесли със себе си католицизма. От най-новите е хипотезата, че в началото на ХV век цар Иван Шишмановият син княз Фружин със своята княжевска свита се е завърнал в Кипровецко за да служи на Султана като пазител на прохода!!! през Стара планина между Кипровец и Пирот. В Унгария, откъдето е дошъл, той и всичките му придворни са били приели римокатолическото вероизповедание. Има и хипотеза обясняваща кипровецкия католицизъм единствено с присъствието на колонии на дубровнишки търговци и дошли от Седмиградско саксонски рудари-етнически немци,. Изброените хипотези страдат от недостатъчна обоснованост. Многообразието пък на хипотези произхожда от това, че нито една от тях не е защитена със сериозна изследователска работа, за да бъде потвърдена и да вземе връх над останалите. Авторите на хипотезите са ги оставили на нивото на началното си хрумване, често породено от отделни исторически сведения. Всички изброени до тук хипотези имат решаващия недостатък, че не дават приемливо обяснение за многобройността на католиците в Кипровецко.
Католическите архиви пазят документ, информиращ, че след прогонването на маджарите-завоеватели през 1369 г, във Видинското царство незабавно двеста хиляди българи отхвърлят и католицизма, в който насилствено са посветени от осем монаси-францискани, а на дунавския бряг във Видин отмъстително са посечени петима от покръстителите: Антоний, Григорий, Николай, Тома и Ладислав. Тези събития са сериозно доказателство, че не е реалистично да се мисли, както гласи една от хипотезите, че в Кипровецко би могло да има хиляди местни източноправославни българи, приели и запазили католицизма след 1369 г, пък макар и под влиянието на местни благородници от босненско-хърватски произход, при това дошли съвсем наскоро от чужбина. Това е нелогично и защото по това време княз Парчия Кнежевич, дал началото на босненско-хърватското католическо присъствие в Кипровец, управлява погранично владение между Търновското и Видинското царство на мястото на днешния град Кнежа, отдалечено от Кипровец на почти сто километра по въздушна линия, разстояние твърде голямо за онези времена, за да може да упражнява и решаващо верско влияние, ако наистина по това време князът е в българските земи. Разбираемо е, че по-голямата част от дошлите с него босненци-католици: придворни, воини, духовници и други са заедно с него далече от Кипровец, а в Кипровецко са останали само босненците-рудари, ако е имало и такива.
Според един отчет до Рим на Софийската епископия, резидираща през XVII век в Кипровец, през 1640 г. населението в Кипровецко се състои основно от 4260 римокатолици и 2300 източноправославни християни. Никакви свити на благородници и колонии от чужденци не биха могли да осигурят такова многочислено католичество. Една свита, дори княжевска, едва ли би превишила, а и османските власти не биха допуснали тя да бъде, повече от няколко десетки, до най-много едва-две стотици човека. За останалите четири хиляди католици трябва да има друго обяснение за съществуването им в този изолиран, многолюден католически остров в българските земи, устоял векове до 1688 г, когато с огън и меч е унищожен напълно от османската власт. Половин век след това е в сила забрана българи да заселват Кипровецко, за да бъде заличен споменът за кипровецките католици, дръзнали да вдигнат оръжие и да пролеят кръв за българската свобода.
Доста исторически факти и връзките между тях подсказват, че голяма част от кипровецките католици през XVII в. са потомци на българи-павликяни, част от народа на държава на пловдивските въстаници-павликяни начело с Травъл. Тя съществува след 1086 г в българските земи северно от Стара планина, по време на Византийското владичество. Тази държава е подобна на павликянската държава в Анадол със столица гр. Тефрике, съществувала през Х век. Държавицата в Северна България се разпада след смъртта на Травъл, или е разтурена от властите на Второто Българско царство, а жителите ѝ са разселени из цяла Северна България, за да не са съсредоточена маса застрашаваща с безредици, защото павликяните имат съвсем заслужената мрачна и страховита слава на свирепи войни, които „без колебание проливат кръв“. Така в Кипровецко се заселват първите павликяни.
Следа от сериозно павликянско присъствие в Чипровския регион е завинаги изчезналото след въстанието 1688 г. католическо село Клисура, чиито жители прилагат същата тактика на бягство от селата си, както правят павликяните и в другите български региони, преди посещенията на султанските бирници и прекупвачите на данъци. Последствие от скорошното им павликянско минало е и твърде необичайната бедност на клисурчани в сравнение с останалите три католически села и основното им препитание-грънчарството, нямащо нищо общо с традиционните за региона: рударство, търговия и ювелирство.
Следи са също и някои оцелели до днес топоними, производни от думата павликяни в землищата на села в близост до днешния град Чипровци: с. Смоляновци - местност Павликянски гробища, с. Славотин - местност Павликяна, с. Орсоя - местност Павликяна. Топонимите са официално записани в имотните регистри на изброените села.
Филологът-арменист Едуард Селян намира в съвременния чипровски диалект думи със староарменски произход, които може да са останали само от многобройни павликяни, живели продължително по тези места.
Късните заселвания в региона около Кипровец на големи групи северни павликяни: от Петър Солинат в опустялото село Дива Слатина (съществува и днес) и от Петър-Богдан Бакшев в местността Буковец (старо саксонско поселище) в самото землище на Кипровец, допълнително увеличават павликянското присъствие в Кипровецко.
Павликяните намерили убежище, или насилствено заселени в Кипровецко след края на павликянската им държава в Северна България, приемат католичеството от духовниците на първите саксонски рудари от Трансилвания, работили тук в началото на XIII в. при царуването на цар Иван Асен II. По това време, а и по-късно, старите павликяни сравнително лесно приемат римокатолицизма, като алтернатива на гръцкото православие, което ненавиждат заради вековните верски преследвания, на които са били подложени от страна на константинополската православна черква. Сред павликяните се пази предание (на което не трябва да се гледа с високомерно и категорично недоверие), че се наричат така, защото в най-древни християнски времена били получили християнската вяра от апостол Павел, който я проповядвал в Беломорска Тракия и Македония. Но тогава на тази територия не е имало преселници-арменци или сирийци, а местно тракийско население, кръвно родствено на мизийците, наричани още в ранните векове на новото летоброене и българи, както са отбелязани в една хроника за посещението на император Константин Велики в Средец (София).
Павликянското предание за началото на тяхното християнство добре се съгласува със заключението в изследванията на Л. Милетич, че банатският български говор, основан на говора на българите-павликяни, е от групата на родопските български говори. Също по предания от онези времена, павликяните били и под духовното върховенство на папата в Рим, когото единствено признавали за свой висш духовен баща, макар и недостижимо далечен по техните разбирания. Част от родопските българи-първохристияни, приели богомилството, претопяват преселниците павликяни от Източен и Централен Анадол, изповядващи подобна на тяхната религиозна ерес, приемат самоназванието им павликяни и много от манталитета и начина им на живот във враждебно религиозно обкръжение. Отделно от това, „арменците“-павликяни от района на езерото Ван, най-вероятно са протомци на Вундовите българи, тракийско племе, заселило се там през II век. Допълнително българско присъствие сред павликяните може да има като следствие от мащабните принудителни изселвания от властите на Римската империя на население от територията на днешна Тракия в Източен Анадол, което е стандартна практика за онези времена и власти. Това население по-късно е част от народа на павликянската държава със столица Тефрике, воюваща през Х век в съюз с арабите срещу Източната Римска империя.
Павликяните заселени през XI-XII век в Кипровецко съставят голямата част от католиците, запазили това вероизповедание в българските земи и след напускането на първите саксонски рудари от XIII век, също и по-късно, след 1369 г, когато покръстените по маджарско време автохтонни българи се връщат в лоното на православието. Косвено доказателство за тяхната многобройност и съществуването им като католици в Кипровецко е фактът, че осемте францискани изпълнили покръстителската мисия по време на унгарското владеене на Иван Срацимировото царство, избират за своя изходна база не кое да е друго селище или главния град Видин, а именно затънтения в планинските дебри Кипровец. Този избор се доказва от предание за чудотворната икона на Богородица, донесена от осемте францискани от Босна именно в Кипровец, при все, че през този период са направени опити за създаване на католически епископии във Видин и Преслав. Първоначално иконата е поставена в старата Кипровецка черква, откъдето три пъти „бяга“ и накрая става причина градът Кипровец да се премести на посоченото от иконата място, наречено днес Исторически хълм и неговото подножие. Чудотворните икони придават сила на средновековните християнски ритуали и навярно е очаквано така да бъде и при „покръстването“ на северозападните българи в католицизъм през кампанията от 50 дни през 1365 или 1366 г. С такава и цел иконата е донесена от манастир в босненския рударски град Олово, където се намирал оригиналът ѝ, на който е копие. Иконата реално е съществувала, за чудотворна е обявена, след като в Кипровец оцелява в опожарена до основи черква. През 1688 г.е пренесена в Трансилвания, където изгаря през XVIII в. при пожар в град Алба Юлия.
От отделно изследване и обяснение се нуждае принадлежността към римокатоличеството на жителите на стария Копиловец, на брой 1560 през 1640 г. В Копиловец единствено сред четирите католически селища-център на въстанието от 1688 г. няма източноправославни българи. За копиловчани от онази епоха се знае, и в документи е записано, че са „албанци“, т. е. че са дошли от западните земи на Балканския полуостров. Названието „албанци“ най-вероятно е свързано с региона, от който са се преселили, а не с тяхната етническа принадлежност. Основание за такъв извод дава прецедент от по-ново време, първата половина на ХХ век. В Асеново, селото на банатски българи завърнали се в България в края на ХIХ век от заселеното най-вече от копиловчани село Винга, има род наречен от асеновчани „Албанците“, които всъщност са католици-славяни, дошли в началото на ХХ век от Янево-Косово, някогашен център на ювелирно занаятчийство, какъвто е и старото Кипровецко. Неотдавна имаше хърватска кампания за издирване на разселените из България така наречени яневци, които хърватите настоятелно считат за свои сънародници. Първите асеновчани пренасят традицията за названието албанци от Винга, а там е пренесена от Кипровецко, където през ХVII век местните са наричали така и копиловчаните. Не е известно кога те са напуснали албанските земи под етническия натик на разселващите се същински албанци, изтласкали от Косово и сръбската народност.
Ако погледнем още по-назад в историята на копиловчани, можем да предположим, че предците им са били част от българите-богомили в Запада на Балканите, където от началото на ХI до края на ХV век съществува и Босненската богомилска църква, а пък българското присъствие по тези места, останало от времената, когато България граничи с три морета е безспорен исторически факт. И до днес високо в планините на Източна Албания живеят нашите сънародници - „гораните“. Богомилството и павликянството имат близки дуалистични религиозни идеологии (има нелишени от основание твърдения, че богомиството е взаимствало дуализма от по-старото павликянство) и това е едно от най-вероятните обяснения защо преселниците копиловчани избират за своето рударско село региона на Кипровец, където вече живеят павликяни или техни потомци. Може копиловчани да са приели католицизма или преди или след заселването си на това място, в зависимост от това, през коя година са се заселили, но и двата варианта не изменят същността на развитието на нещата след установяването им в долината под старопланинския връх Копрен, през два планински рида от Кипровец.
Общият диалект на Кипровецко, пренесен и в наши дни, се обяснява с това, че копиловчани идват от покрайнините на тогавашна Босна, в която се говори на сърбохърватски език. В определени дълги периоди Кипровецко се управлява от местни благородници, заемащи и водещите икономически позиции, които също са пришълци от Босна, а автохтонните православни българи са от преходната езикова зона между българския и сръбския език, последният пък е еднакъв с хърватския език до средата на миналия век. Изброените групи на населението на Кипровецко спонтанно приемат българския северозападен диалект. Копиловчани, автохтонните православни българи и босненската дворянска върхушка освен числено и властово, и спонтанно доминират и това е причината да се загуби в Кипровецко говорът на придошлото отвън павликянско население, за сметка на местния западнобългарски диалект. Представа за езика употребяван през ХVII век дават например едно писмо от 27 авг. 1653 г. с молба на кипровчани до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим за финансова помощ за училителската заплата, намерено във ватиканския архив, също и Кипровецкия препис от 1638 г. на Саксонския рударския закон на български език, но написан с латиница, който се намира в хърватския град Сплит.
Павликянският говор е загубен и от други групи павликяни, тези разселени из равнината на север от Кипровецко до р. Дунав, макар павликяните да не са унищожени или изселени от тези райони. Спомен от тяхната вяра са останали топонимите, за които вече бе споменато и сериозни изследователи говорят за някогашно павликянско присъствие в тези райони. Следа от някогашния павликянския говор, според доц. Едуард Селян е останал и в Чипровци, като например староарменската дума за „гора“ в съвременния чипровски диалект, открита при неговите изследвания там.
Подобна на описаната езикова трансформация при местен диалект, между западнобългарския и павликянския български говор, но в обратна посока, се извършва само за един век в банатския град Терезиополис (днес село Винга) основан от копиловчани и чипровчани, където пък се загубва техният западен български говор за сметка на павликянския говор, донесен в Банат от крайдунавските католици-павликяни. В течение на времето във Винга последните стават преобладаващо мнозинство и се издигат на възлови места в книжовното и в образователното дело, в общинското самоуправление и в религиозния живот. Бързата загуба (само за няколко поколения) на западнобългарския говор във Винга е била улеснена и от обстоятелството, че чрез различни връзки (от павликяните преселници в Кипровецко през XI–XII в. и от придошлите там през XVI–XVII в. крайдунавски павликяни), още в българските си земи кипровчании са познавали павликянския говор и в Банат по-леко са го възприели за свой.
За различни компоненти в населението на Кипровецко свидетелстват и формите на фамилните имена, пазени векове и в местата на изселване след въстанието през 1688 г, а в някаква степен и сред днешните чипровчани и копиловчани. Ендемичната кипровецка форма е с окончание ИН. При северните, крайдунавски павликяни окончанията са ОВ и ЕВ, както е видно от данъчните описи в Банат, правени през XVIII в. При източноправославните българи-бежанци от Кипровецко фамилните имена също окончават на ОВ и ЕВ. Има и католици от Кипровецко с фамилни имена окончаващи на ОВ и ЕВ, между които:епископ Илия Маринов, архиепископ Петър-Богдан Бакшев, епископ Антон Стефанов, въстаническия командир Богдан Маринов, дългогодишният учител Иван Лилов; повечето от тях по-скоро са потомци на павликяни, отколкото на православни местни българи. Окончания ИЧ имат фамилните имена на потомците на босненците от рода и свитата на княз Парчия Кнежевич и на някои българи, прикачили си ги за престиж. Липсата на кипровчани с фамилии, окончаващи на ОВ и ЕВ в раздела „български фамилии“ на данъчния опис на Винга от 1756 г. има своето обяснение.
Голяма част от заселниците на Винга са от Копиловец, където няма павликяни с тяхната форма на фамилните имена и приели католицизма; много от западните българи са дошли във Винга през колонията Брадичен в Малка Влахия и от колониите Алвинц и Дева в Седмиградско, където населението е основно от Копиловец. За такава връзка подсказва и най-старият „дзонь“ (камбана) на днешната величествена, новоготическа, българска черква във Винга. Камбаната е пренесесна от манастира „Св.св. Петър и Павел“ на копиловската колония Брадичен, напусната през есента на 1737 г. Може да се предположи, че при бягството след разгрома на въстанието през 1688 г. е станало разпределение, като копиловчани са били главно в колоната от 3000 изселници, установила се в „Кара“ Влашко, а 1200 – 1800 души, в състав от 400-600 въстанически бойци главно кипровчани и техните семейства, водени от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, са се установили в Славония-Хърватско. Двете групи изселници запазват връзката помежду си десетилетия и повече от две поколения след раздялата си през съдбовната есен на 1688 г. Видни представители на кипровчани от Хърватско присъстват на освещаването на новопостроената българска черква във Винга на 21 август 1749 г.
В средата на XVI в. католицизмът в Кипровецко, доста запуснат и странно своеобразен, с женен свещеник имащ и деца, все пак е заварен жив от папски визитатор, след век и половина съществуване без връзка с Ватикана. В края на века изпратеният като мисионер монах-францисканец Петър Солинат, по-късно станал и епископ, оценява планинския град като най-подходящ за база на католическата пропаганда и от този момент до 1688 г. Кипровец е и седалище на католическата черква в българските, влашките и молдовските земи, и постоянно местопребивание на нейните епископи. Богатият и буден рударски център поддържа оживена търговия с балканските владения на Османската империя и с католическа Европа и е привлекателен пример при приобщаването на българските павликяни към католическата църква. По онова време те са изпаднали в крайна материална и духовна нищета, преследвани са от османските данъчни власти за непосилни задължения, от гръцкото православно духовенство заради верските различия и живеят изолирано от околните православни българи, взаимно избягвайки се.
Извисяването на религиозния живот, заедно с него на учебното дело и другите форми на духовен живот, започнало с идването на Петър Солинат в Кипровец, надградено от неговите наследници Илия Маринов, Петър-Богдан Бакшев и Стефан Кнежевич, е естествено развитие на имащото добро самочувствие, богато кипровецко общество. А то съдейства на мисиите на францисканите сред северните, най-напред, след това и сред южните павликяни, щедро приема павликянски младежи в училището си и като студенти в Семинариума към манастира в града. Част от тези младежи след завършването и на висше образование в Италия, в Илирийския колеж в Лорето и във висшата Клементинската религиозна школа в Рим, се завръщат и остават в Кипровец. Там получават възможности да се издигнат в елита като духовници и учители. Така е с рода Станиславови: бъдещия епископ Филип Станиславов и неговите по-млади родственици Иван и Михаил Станиславови, избрани за народни водачи на въстанието 1688 г, които са от павликянски род от село Ореш. Когато през 1688 г. францисканите напускат Кипровецко, всички те са българи. Римокатолическата църква в България през XVII век помага на една от най-низвергнатите части от българския народ да порасне духовно, а по-късно извежда във Влашко и Банат повече от 370 семейства, за да намерят свобода и по-добър живот.
Българските католически епископи и архиепископи от Кипровец са приети като аристократи във Венециансия сенат, от владетелите на Влашко, Австрия, Полша и Украйна; архиепископ Петър Парчевич получава благородническо звание от австрийския Император заедно с доверието на тези свободни държави да работи за обединението им в Свещена Лига за борба с османските завоеватели, устремили се към богатствата в сърцето на Европа. Наскоро след неговата кончина този проект заработва, Виена е спасена от тежка обсада и азиатските орди завинаги са изтласкани на изток, на територията на Балканския полуостров.
За да бъде оценен по достойнство приносът за българската кауза на българската католическа църква в онази епоха, трябва да се помни, че тя съществува и работи във владенията на намиращата се все още дълбоко в Средновековието много силна и безпощадно тиранична Османска империя, почти непрестанно воюваща с католическия Запад и помюсулманчваща по всякакви начини значителни части от християнската си рая. Българските католически духовници залагат, някои и губят живота си, и все пак водят своите верни и към българско национално Възраждане и Освобождение.
Авторът на тази статия благодари на читателя, който си е направил труда да я прочете, надява се да е намерил нещо интересно и да го извини, ако е забелязал в нея подчертани пристрастия! Потомък на банатски българи с корени от Кипровец не може да пише без вълнение за легендарното „старо гнездо“.
Статията, освен познавателно-пропагандното изложение на моменти от историята, предназначени за по-широка читателска аудитория, предлага и неординарни идеи за павликянското присъствие и римокатолицизма в Кипровецко. Те са насочени към вниманието на професионалните историци с надеждата да привлече тяхното внимание; да предизвика в някои интерес и желание за доказване на хипотезите и по-задълбочено осветляване на тази страна от чутовното героично минало на Чипровския край.
Александър Антонов Лавров
09 окт. 2018 г.
гр. Враца
