„Вярата без дела е мъртва."
Св. Апостол Яков
Едно от най-малките по площ и население селища в община Долна Митрополия, област Плевен е село Гостиля. Това е едно малко селце, разположено по поречието на река Гостиля, която се влива в река Искър. Намира се на 15 километра от река Дунав и на 13 километра от град Кнежа. Жителите са банатски българи. Много малко се знае за банатските българи по нашите земи. След разгрома на Чипровското въстание през 1688 година много българи заминават на Запад. Заселват се в областта Банат, намираща се в Сърбия, Румъния и Унгария. Императорът на Австро-Унгарската империя - Франц Йозеф III - издава международен декрет, според който преселилите се българи имат право да се върнат в Родината си. Цар Фердинанд, който властва в България, издава закон, с който оземлява завърналите се българи със земеделска земя за изхранване на семействата им и дворно място за строеж на къща.
След повече от 160 години митарства по чужди земи нашите сънародници се завръщат в Родината на предците си и така се образуват 5 селища из цяла България. Идвайки тук, те носят със себе си западната култура, навиците, традициите, религията, своите ценности и добродетели. В тези далечни години около 1891 год. се оформя и нашето малко селце. Първото училище е в частна къща, а първият учител в селото ни е Андрей Николов от село Селановци, учил децата от 1-во до 4-то отделение. Същият бил художник и скулптор, впоследствие и професор в Софийския университет.
Първият кмет на селото ни е Мартин Банчев /дядо на покойния Фаркаш /. Без каквото и да е образование, подписът си полагал с палец, но бил много находчив и предприемчив. Създавал добри взаимоотношения с кметствата от съседните големи селища, които го подпомагали със зърнени храни за жителите на селото ни за прехрана в трудните за тях времена.
С весел дух и борбени, нашите предци, едва устроили се, започват нов живот. Селото се разраства. Построяват се нови къщи /набивани/, засаждат се овощни дървета, огради - ниски, по западен образец, отглеждат се и животни.
Не случайно нашата местна поетеса Елена Мочкова описва родното ни село с най-мили слова.
Всеки, който е роден в това село, остава завинаги свързан с него и е една неразделна част от него.
СПОМЕН ЗА РОДНОТО СЕЛО
Два хълма, като два колоса бели,
в братска прегръдка пазят селото долу,
а селото - два реда къщи бели,
като невестинско хоро подредени.
По средата малка, бистра рекичка
провира се в шумака и тихо бълбука,
а малко рибарче с пръчка и кука
закачливо подвиква: „На слука!"
Художнико, погледни този колорит
и сложи последния си щрих,
поете, виж и ти тая картина
и напиши най-хубавия си стих!
А аз ще съхраня в моята душа
най-хубавите си чувства
за моето малко село
и за хората, живели в него.
Рядко трудолюбиви, находчиви и много религиозни, те нямали къде да изповядват своята религия. Отначало църквата се помещава в частна къща, където се провеждали неделните и празничните литургии. През 1904 година се построява първата църква с труд и средства от местното население, но при една силна буря камбанарията се срутва и през 1905 година се строи отново и се освещава в деня на „Пресвето сърце Исусово. Обаче камбанарията пада върху храма и го разрушава.
Отец Амрезио Галярди /италианец / - първият свещеник в селото ни през 1906 година започва наново строежа на храма. Освен с труд от местното население, строителството се ръководи от свещеника Морис Дулсе / белгиец /, който получава парична помощ от архиепископа на Париж - Мишел дьо Белагроа. Морис Дулсе по- късно става епископ на католиците в Северна България със седалище Русе.
Така започва духовният живот на нашето село Гостиля.
Гостиля е едно малко селце,
но за всички негови граждани
то се събира в тяхното сърце.
Тук всички намират спокойствие,
тук те са родени.
Те изпитват удоволствие
и всички са засмени.
Гостиля, ти живееш в сърцата на хората,
ти им изцеждаш умората
с тоя храм свещен,
от нашите предци строен,
ти живееш и в мен.
За тези 109 години църквата преминава през много социални промени - бурни и емоционални, но и много спокойни и светли дни е имало в енорията. Тук са служили много свещеници, които са оставили дълбока диря в интелектуалното, духовното и нравствено развитие на местните хора.
Служители в енорията са били: Амброзио Галярди, Емилио Вари, Алонз Паношек, Рихард Хофман, Кирил Балабанов, Херман Демер, Ириней Николов, Кирил Яков, Плачидо Корси, Никола Калчев, Мирослав Ванчев, Недялко Стъкларов, Йосиф Рафаилов, Асен Генов, Анджело Джорджета, Збигнев Карниевич, Ярослав Барткиевич, Койчо Димов. Съществуващата ни църква от 1906 година до днешни дни е едно доказателство, че това е един духовен паметник, който е под закрилата на Божията воля.
През 1923 година е построен първия етаж на енорийския дом от свещеника Рихард Хофман /белгиец /, служил в храма от 1920 до 1923 година. След него идва отец Херман Демер /германец /. Той е бил полиглот. Съставил е най-верния и точен българо-немски речник и разговорник. Създал е първия футболен отбор в селото ни.
През 1974 година при гостуване на наши съселянки, живеещи в Германия, отец Демер беше изпратил календарче с неговия лик по случай 80-годишния му юбилей. Доживял до дълбока старост във вилата си в Австрия, той винаги се е интересувал от Гостиля и до последно е поддържал връзка с гостилчени, живеещи в Германия. Видно е, че не само с църковни дейности са се занимавали нашите свещеници, а са развивали и други дейности в полза на хората.
Плачидо Корси /италианец /- служил от 1940 - 1947 година. Много е обичал цветята. Засаждал е овощни и декоративни дървета и храсти в църковния двор.
Имахме и един наш местен свещеник - Марислав Банчев, на всички ни познат като отец Стефан. Служил е в храма от 1949 - 1952 година и от 1964 - 1984 година. Той беше с богата култура, интелигентен и етичен. Две години от живота му преминаха на остров Персин в гр. Белене. От Гостиля имаше и други младежи-студенти, които преминаха през ужасите на комунистическия режим.
Завърналите се банатски българи считат България за свое Отечество и така през войните - Балканска, Междусъюзническа, Първа световна, а и по-късно - през Втората световна война, както те, така и техните наследници воюват с чест и достойнство за майка България. 31 души има убити от село Гостиля в боевете през тези войни. Техните имена са изписани на мемориалната плоча на читалището е селото ни.
Какво представляваше църквата в моето детство?
За нас, децата, които живеехме в близост до нея, това беше място за отдих и игра. В двора имаше овощни дървета и много цветя пред самия храм. В долната част на двора, към шосето, имаше много храсти - смокинови и люлякови. В неделя беше кулминацията. Бащата на моята приятелка Ленчето свиреше на органа в храма и нашето присъствие беше едва ли не задължително. Всички религиозни празници се провеждаха в храма, след което селската музика продължаваше тържеството в салона или в училищния двор. Струва ми се, че календарът е един и същ, пък празниците бяха много повече от сега. Нека не си спомняме с носталгия за отминалото време, защото няма по-силно и прекрасно чувство от това да обичаш родното си място и всичко, което е свързано с него - училище, църква, близки, роднини и родители.
Това чувство за нас си остава обич и тъга, и известно страдание, но ни дава и надежда за бъдните ни дни - на нас и на нашите наследници.
НОСТАЛГИЯ
Как искам аз на село да се върна
в свещения си роден, бащин край,
на прага стара майка да прегърна,
да е пролет, да е месец май.
Да посетя пак бащината къща
и да преспя на стария чардак
на мощната, божествена черника,
да се върне младост и мерак.
В клоните на таз чаровница прекрасна
да слушам нежния шепот на листата
и от високо да се порадвам на гората,
и на Искъра сребрист във долината.
През 2011 година се честваха 120 години от основаването на селото ни. С оскъдни средства и с помощта на местните хора и арендаторите беше направен вътрешен ремонт на храма.
На 19 октомври 2013 година за дякон в енорията бе назначен Владислав Томич, завършил теология в Австрия. Вторият Ватикански събор му дава право да бъде ръкоположен за дякон. Идвайки в селото ни, г-н Томич намира една малка и бедна енория. От 1984 до 2013 година не е имало свещеник, който постоянно да е живял и работил в енорията, затова беше и толкова занемарена. С финансови средства от строителната фирма на г-н Борислав Лоринков беше направен вътрешен и външен ремонт на енорийския дом, който от 1987 година стои като развалина в двора на църквата.
Помощ, средства и съдействие има и от страна на г-н Томич. След първото възстановяване на енорийския дом, на тревните площи ще се направи площадка за игра на децата. В двора на енорията ще бъде издигната паметна плоча с имената на всички свещеници, служили в храма на село Гостиля.
За тези дейности г-н Томич влага много сили и енергия, и всичко върши с желание и любов.
Един от свещениците, служил в енорията, е бил много добър резбар. При разчистване на енорийския дом г-н Томич намира резбовани орнаменти за олтар и стари свещници, които възстановява и така възобновява олтара в църквата, а другия олтар от дърворезба ще бъде поставен в зимния параклис на енорийския дом.
Ние, местните жители на село Гостиля, можем само да благодарим на дякон Томич за неговия всеотдаен труд, за това, че не жали сили и средства да се бори за спасяването на една загиваща енория. Благодарим и на епископа и на всички, участващи в борбата за спасяване на храма и енорийския дом в селото ни.
Нека всеки, който мине през Гостиля, да поспре и да разгледа възобновения ни храм толкова пестеливо, бързо, с много труд и умение благодарение на майсторите на г-н Лоринков, които подпомагат възстановяването и на други църкви в България.
Заслуга има и кметския ни наместник, към когото г-н Томич се е обръщал за съдействие и е получавал винаги и навреме.
Нека Бог да благослови всички добри хора!
Нека се радваме, да пазим и тачим това, което имаме и да се гордеем с нашия храм, защото малко селище в България има такова богатство!
Райна Николова
гр. Плевен
