Hájdat da smi idno družstvu!
Отмина безснежната, но светла и радостна Коледа на 2014 г, по Нова Година здраво застудя, наваля сняг и времето ме затвори в къщи. Скорошна контузия ме държи далеко от опасно заледените и хлъзгави улици. Кротувам си на топло, боря болежката и ми идват едни такива ба-а-авни, кротки, дълбоки мисли за досегашния ми живот, нещо като опит за равносметка: „След няколко месеца ще ми чукнат 70-те. Не натрупах състояние, не напреднах много в службата, най-голямата ми гордост са добрите ми деца и внуци.”
Още когато се пенсионирах, ми хрумна мисълта да се задълбая в семейната история и да оставя на моите млади нещо черно на бяло за нашите предци, за да не се чувстват безродници, но ми се видя непосилно и бързо-бързо я пропъдих. Десетина години след това нещата се извъртяха. Сдобих се с компютър, голяма помощ в писането за всеки несръчен разказвач, включих се в поредицата „Родовата памет на банатските българи”, в социалните мрежи намерих много съмишленици, привлечени от прелюбопитното ни банатско минало, завъдих приятелства из цялата банатска общност, за каквито до тогава не смеех и да мечтая. Безкраен свят, само да имаш време да му отделиш. А у мене време бол, цялото на мое разположение.
И като започна едно четене.., та и до ден днешен! Де що видя подходяща литература и сайтове за павликянството, католицизма, рударството в българските земи, Чипровското въстание, бежанците във Влашко, Трансилвания и Банат, най-много трудовете на гениалния Любомир Милетич за банатските българи, чета, препрочитам и все намирам нещо ново за мене, понякога записано, но подминато недоразбрано дори от самите автори. Много нещо научавам и като не мога да го тая само за себе си, споделям го и го обсъждам с брата Гюро.
През компютрите, той в Плевен, аз във Враца (моят е подарък от него и щерките му), разменяме информация, носталгично си припомняме случки от чудното детство в Асеново и разкази за старите времена чути от бабите, от дядо, от покойните ни вече родители и други близки и по-далечни роднини и познати, обсъждаме пожълтелите стари семейни фотографии.
Натрупват се много факти и между тях едни такива мъглявини, за които или няма или има, но неубедителни, обяснения. Гадаем, подсещаме се един друг, спорим, къде по-кротко, къде по-разпалено, търсим аргументи далеко-далеко назад във времето и за да систематизирам своята позиция, като начало, написах една история, която нарекох „Чипровските саксонци”. По идея на брат ми, направих й съкратен, вестникарски вариант, добавих измолени от Чипровския исторически музей илюстрации, и я изпратих в най-сериозния, според него, вестник „Сега”. През един летен ден се появи на две страници във вестника като съвсем добре изглеждаща статия. Добих кураж, че има смисъл и интерес да споделям знанията си. Предложих материала в пълен размер за публикация в нашия „Falmis” и беше посрещнат добре. Продължих да пиша „ на ползу роду” популярни материали от предисторията, от миналото ни, вече като банатски българи и някои за актуалното ни настояще, в групата „Банатски българи” във „Facebook”. Почти всички се появиха и във „Falmis”, а някои в „Nasa glas” и „Literaturna miselj” и други издания.
През това време, къде от срещи с хората, къде от чатене и четене из Мрежата, волю-неволю, разбрах и за вътрешните противоречия на общността ни. Натъжиха ме, защото не се вписват в моята романтична представа за идеалните банатски българи, устояли на какви ли не несгоди и страхотии: смъртоносни войни и епидемии, бежански неволи, неописуема на моменти немотия, векове сред чужди и пак останали силни и горди българи. Утешавам се: „Ами, това сме ние българите, все намираме един другиму кусури!”, ама от вътре не спира ме гложди, че може да бъде и другояче и не се иска кой знае колко много за това.
Ето, сега наближава светлия, пресветъл празник, 150 годишен юбилей на нашата книжовност. Коя друга част от българския народ може да се гордее с такъв принос в българската култура? Наистина, науката признава и македонската книжнина за паралелна форма на официалната българска, но разликата й от нашата е от земята до небето. Тя е създадена, за да отдели онази част от българския народ и да й внуши, че не са българи, а нашата книжнина точно на обратно, за да ни съхрани в чуждата среда като българи! Това е повод, не, наше задължение е, да се обединим около празника, да си припомним всичко добро и хубаво, което сме преживели и постигнали заедно през вековете и да продължим от тук нататък задружно!
Вече съм споделял, че между чипровчани и павликяни връзките са над 6,5 века. Без да повтарям онази дълга статия, в която проследявам тези векове, само ще разкажа защо се връщам толкова назад във времето, нещо, което го няма в нея.
Някъде в средата на царуването си Иван Асен ІІ със специални привилегии привлича в Чипровско рудари от планините на Банат и Трансилвания и те са първата голяма колония римокатолици живели за по-дълъг период в българските земи, а когато се завръщат в родината си, след тях остават многобройни местни жители приели тяхната вяра. Те остават верни и след малко повече от век, когато в тези земи отхвърлилите унгарското господство, временно покръстени в католицизъм българи, избиват покръстилите ги монаси францискани и се обръщат отново в източното православие. Единствено в Чипровско остава хилядно непоколебимо католическо население. Причина за тази вярност не са само босненските рудари и благородници дошли с Парчия Кнежевич и още по-малката колония дубровнишки търговци. Дори заедно, те са твърде малобройни за да населяват половината Чипровец и околностите му.
В Чипровско има многобройно павликянско заселване още през ХІІ век и тези павликяни, приели впоследствие католицизма, са населението, запазило самотното, изолирано гнездо на католицизма във Второто Българско Царство. Но от къде и как са дошли тези павликяни и защо са потърсили закрила в недрата на Чипровския Балкан?
През 1082 г. България е част от Византия. Голяма войскова част павликяни от днешен Пловдив и околностите му, участващи с ромейската войска в битка за Драч, се разбунтува, напуска театъра на военните действия и се завръща в родния край. Опитът на императора да ги накаже за това, отново ги вдига на бунт през 1084 г. При численото превъзходство на имперските войски храбрите и опитни бойци не могат да задържат родното си място, напуснат го и се укрепяват между Средна гора и Стара планина. Там наемат подкрепление от печенези и побеждават в няколко сражения елитни ромейски войски, които губят в битките видните си пълководци Врана и Григорий Бакуриани, основател на Бачковския манастир и близък приятел на ромейския император. През 1086 г. павликяните непобедени се оттеглят на север, зад могъщата снага на Балкана. Там войската и народът начело с водача си Травъл създават своя държава, която просъществува неизвестно до кога.
Ново попълнение северната павликянска общност получава от бежанци след ново въстание, сега против латинците, на пловдивските павликяни. През 1205г. те отварят градските порти пред българския цар Калоян и някои се оттеглят зад Стара планина.
Още по византийско време, след разпадане на държавата на Травъл, част от павликяните, освен в централна Северна България и около р.Дунав (Белене), се заселват и в Ломско, Видинско и в Чипровско (част от региона) и заживяват в разбирателство, взаимно уважение и сговор с местните българи и побългарилите се пришълци от Банат и Босна, останали и избрали България за своя втора родина.
Съвсем в началото на ХVІІ век Чипровско приютява в Дива Слатина, а преди това и в Клисура, и стотици непокорни на османската власт, новопокръстени павликяни от крайдунавските села. Архиепископите Петър-Богдан Бакшев и Филип Станиславов пишат, че са народ упорит, недоверчив и склонен към сепаратизъм. Преселването и оставането им за постоянно можем да обясним с присъствието в Чипровско на близки им по-стари преселници павликяни. До тогава те не се задържат дълго на никое място и се изселват при по-сериозен данъчен натиск, като някои поколения по неведнъж прехвърлят Балкана и започват живот на ново място. Така емигрират във Влашко и павликяните от селата край Дунав в началото на ХVІІІ век.
В Чипровско прадедите ни павликяни намират място добро за препитание и достойно в обществото и посрещат съдбовната 1688 г. със съзнанието на пълноправни жители-кореняци.
През 1738 г. (по бешеновската Historia domus) дунавски павликяни се заселват във Винга и заварват някои чипровчани. През 1741 г. император Карл VІ обещава на новото поселение привилегии и от Трансилвания пристигат стотици чипровчани. По тяхно настояване, в грамотата от 1744г. на кралица Мария Терезия за основаването на град Терезиополис, тези привилегии получават и заселените вече 36 павликянски семейства.
Когато павликяните стават мнозинство, чипровчани не само приемат диалекта им за свой език, но също започват да се наричат павликяни. Павликяните извън Винга пък заемат от винганите голяма част от днешния си чудесен фолклор и най-много от танците и светските песни. (Л. Милетич пише, че дори в края на ХІХ век в Бешенов не са ходили на „хоро”).
Особено показателен е примерът на творците на банатската българска писменост. За да спасят българщината си, те са напълно единодушни и обединени в творческия процес и тепърва предстои до 24 май да говорим и да им се възхищаваме и покланяме за това.
В наше време, дядо ми Петър Делин, с безспорно чипровско потекло, държеше да се знае, че освен българин е и „пълкѣнин” и много би се учудил и обидил, ако някой му оспори това. Имаше го като гаранция за почтеност и вярност. За всяко нещо намекващо за палкянско, дори имената на села като Петокладенци или Секирово, говореше с трепет и вдъхновение.
Има още примери, но за да не досаждам на читателя спирам до тук.
С голяма надежда очаквам дружно да отпразнуваме юбилея с най-дълбока почит и гордост. Макар и за кратко, да усетим и да върнем чудесния възрожденски ентусиазъм и възторг, кипели в родилното ложе на нашата книжнина – прекрасната Винга. Отзвукът на този празник, като звън от величествените камбанарии на винганската катедрала, да отекне до банатските българи във всяко кътче на широкия свят и до всеки друг!
Да се знае и да се помни! Българи сме! Били сме и ще бъдем, където и да живеем!
януари 2015 г. Александър Антонов Лавров
гр. Враца
