Леополд Косилков – учител-„будилник” за образованието във Винга

„Образованието е едно второ слънце, за тези, които го имат” Хераклит от Ефес (540-470г. пр.н.е), философ, основател на диалектиката

Учителят е онзи, който определя в най-голяма степен успеха на ученика в живота. Той е онзи, който отваря ума и сърцето на детето към жаждата за познание, към желанието да знае колкото може повече и по-добре, да възприема моралните и духовните норми на обществото, да уважава себе си и хората  около себе си, да расте като човек честен и правдив, добър и съчувствен, скромен и толерантен, достоен в постъпките си.
От край време учителите с призвание се гордеят с поколенията ученици, които са възпитали, а техните ученици се гордеят със своите учители и  често срещаме хора, които признават, че са успели в живота си защото са имали щастието да имат добър учител.
Един от най-бележитите учители, допринесли за възпитанието на много поколения ученици, за подготовката и развитието на обучението, също и за разцвета на духовната култура на българите във Винга е Леополд Косилков. Този велик син на Винга поема от предшествениците си като олимпийски факел пламъка на българската култура и неуморно го носи към върха, откъдето се вижда най-добре хоризона на познанието и тайните на науката.

Леополд Косилков е роден на 10 април 1850 г. във Винга (Румънски Банат). Винга – дъщерята на град Чипровци, в който славните ни прадеди са написали героична епопея в историята на „сладка майка България”. Неговият баща, учителят и писателят Иван Косилков (1822-1909) е един от първите българи, отворили пътя на възраждането на българската банатска писменост. Леополд Косилков поема факела като продължител на педагогическата, книжовната, обществената и публицистичната дейност на своя баща. Той може да бъде оценяван и като писател, и като издател на книги, и като педагог и публицист, написал 52 книги и календари (годишници), издавал местния вестник „Винганска народна Нувала”, участвал активно в културния живот на сънародниците си в Банат.

Начално училище завършва във Винга, където се учи на илирийски (хърватски) език, а когато навършва 12 години е изпратен в основното училище в Сегед-Унгария и го завършва с високи оценки. Във Вършац, днес в Сърбия, завършва педагогическо училище и става учител в годината, през която във винганското училище започва обучението на български език. Тогава се ражда и искрата да се издават за училището и за българските енории на Римокатолическа Църква книги на майчиния банатски български език.

Съвсем младият тогава Леополд Косилков се впряга редом със „светлинката” на това усърдие – учителят Йосиф Рил и другите пионери, патриоти-интелектуалци: Рафаел Будур, Иван Косилков, Франц Глас, Антон Доброслав, Якоб Смърха – директорът на училището, и основават „Винганското учителско дружество” с цел да реформират обучението на банатските българчета.

Дружеството се нагърбва с тежката задача да постави основата на писменост на банатски български литературен език, който да има собствен правопис. И тъй се появяват първите учебници на български език, основани на банатския му диалект и дават силен подтик за появата на първите издания на езика на хората от български произход: книги, брошури, вестници, алманаси (годишни календари), както и преводи.
Годишните календари излизат от 1877 г. до 1893 г. – следователно седемнадесет години наред. За календарите пишат статии, разкази и различни случки интелектуалци от Винга и винганските католически духовници.

На 1 януари 1881 г. започва  издаването на вестник „Винганска Народна Нувала” и излиза до 1 април 1887 г, като в последните си години изданието е двуезично, на български и унгарски, носейки и заглавие „Вингай Неплап”. Учебниците за децата от І до ІV клас: „Pučelnica za balgarsći škuli” (Буквар за български училища) – 1869 г, „Vežbanica za balgarsćite nárudni škuli u Madžárskata darzávina (Читанка за българските народни училища в Унгарската държава) – 1869 г, „Balgarska čitanka za balgarsćite narudni škuli u Madžarskata daržavina”) (Българска читанка за българските народни училища в Унгарската държава) – 1869 г. са приспособявани след първите издания на Йосиф Рил, започвайки от 1880 г.

За да запази преподавателската си кариера и обществената си служба в общината на града Винга, под силния натиск на унгарската държава чрез градските власти във Винга да поунгарчи българите, Леополд Косилков е принуден да се откаже от издаването на календари и вестника, което води до „кончината” на публикациите на български език във Винга през онова време. Само учебниците постоянно се  преиздават, бидейки  бледа утеха за българското мажоритарно общество във Винга. Учебниците оцеляват и са начални книги, като възглавие за тогавашните банатски български ученици.

Безпристрастната статистика съкрушително показва, че през 1881 г. във Винганското училище има 525 ученици, от които 430 са българи, 65 са германци, 25 са румънци и само 5 са унгарци! Въпреки това преподаването на унгарският език е на първо място, а българският език загубва силата си. И в тези неблагоприятни условия смелият Леополд Косилков, като самотна птица, продължава преподаването на българския език в училището, поддържайки и защитавайки така идентичността, културата, традициите и обичаите на българското общество, приети и съвестно съхранени  от прадедите.

Леополд Косилков издава от печат и публикува книги за земеделие, за отглеждане на копринени буби, за застраховане против природни бедствия (пожар, градушка), наставник за човешкото здраве, история на Унгария, география на Арадския край,  преводи на религиозни книги, подготвя за отпечатване германо-унгарско-български речник, превежда около 70 (седемдесет) стихотворения на Шандор Петьофи (1823-1849), написва История на банатските българи – 1937 г. В националната библиотека в Будапеща се намира „Фонд Косилков”, който отразява цялата дейност на Косилковите – баща и син.

Въпреки неблагоприятните условия на унгаризиране на писмеността в обществените институции, печатните издания на смелия учител по български език са оценени далеко извън пределите на Банат. Тъй, например, за оригиналността на оформлението, за  познавателните и естетични качества на „Българския Буквар”, „Новите мерни единици” и „Наставника за земеделеца”, представени на световната изложба за педагогическа литература в Париж през 1889 г, когато на Световното изложение тържествено е открита Айфеловата кула, авторът Леополд Косилков получава сребърен медал.

Покрай дидактическата дейност Леополд Косилков е кореспондент на различни вестници, излизащи в Арад и Тимишоара, представя исторически данни на свои съвременници, пишещи за винганските българи (Геза Цибрус, Любомир Милетич), поддържа връзка с кмета на Варна Кирил Мирски, лично се е познавал с бившия български министър-председател Стефан Стамболов, посетен е от проф. Павлов (Санкт Петербург) и други професори от славянски университети. В период от двадесет години е преводач на областния съд в Тимишоара и за четири години – на местния съд във Винга.

През 1909 г. Леополд Косилков остава вдовец, а през 1913 г. се пенсионира. Дори и в пенсия, веднага след Първата световна война, от годините 1914-1918, когато провинцията Банат е включена в Румъния, той помага и напътства по-младите интелектуалци да поемат щафетата от „златното поколение” на Йосиф Рил.

Ако Иван Косилков запалва фенера в пространството на банатската българска писменост, то неговият син Леополд Косилков го повдига, за да свети над всички банатски българи, и тази писменост да се разпространява и да опазва най-скъпия дар, предаден ни от прадедите – българския език и да го постави в службата на събратята си.

На 30 януари 1940 г. деветдесетгодишният Леополд Косилков се преселва в отвъдния свят при душите на прадедите си, оставяйки до днес живи спомени в духовната съкровищница на банатските вингани. Неуморният му труд, поставен в службата на своите сънародниците, трябва да бъде запомнен и оценен през годините от сега нататък от поколенията, които ще се сменят на чиновете в училището на Винга, защото учителят Леополд Косилков може да бъде наречен „будилник” на българската банатска писменост, а оставените от него в наследство многобройни книги, дълготрайни символи на културата на един народ, ще бъдат завинаги живи знаци в историята на образованието във Винга. Ако Йосиф Рил е считан за първата светлинка, която се е запалила при възраждането на българската банатска писменост, педагогът Леополд Косилков може да бъде считан за фара, който осветява пристанището на българската книжовност във Винга.

За дългогодишната му дейност, престижна и изумителна през всичките шестдесет години в училището на Винга, Леополд Косилков е наречен „нашият учител”. За всичко, което е направил с перото си на книжовник и като педагог, неговото име трябва да бъде вписано в златната книга в училището на Винга и трябва да бъде изписано на предната му фасадата, едно име, което трябва да четем и произнасяме с вълнение, уважение и благочестие. Така, на фасадата на винганския храм на писмеността и знанието, името му ще блести през бъдещите времена като лъчезарна звезда от съзвездието български банатски просветители, което е очаровало сърцата и ума на толкова деца жадно да попиват знания и да бъдат достойни да следват поученията му.

Да бъдем горди, че във Винга сме имали такива личности като Леополд Косилков.