Интересна питанка, доста често използвана като чисто хумористична закачка. Нека се опитаме да отговорим съвсем сериозно и честно този път – без скрити и измислени идеали, без позоваване на нечии чужди истини, без лъжа. Ще можем ли? Или по-скоро се страхуваме да не бъдем осъдени от обществото за това, което искаме, за това, което всъщност сме?
Едни обикновено се изтъкват като пътеводни светлини с необятни възможности, велики таланти, поставят си етикети, които сами не разчитат. Философи и вечни опоненти. По-просто казано – въздух под налягане.
Други пък са носители на истинки потенциал и заряд, но не го признават и показват, защото гонят нечии чужди цели, насадени ценности, които не разбират, но въпреки това следват. Страдат от липса на смелост и като коне с капаци вървят под натиск в коловоза.
Има и трета група. Жертвите на слободията. Тези хорица, които са попаднали под ботуша на низкия морал, на недоглеждането и некачественото образование (като под това нямам предвид само училището, защото така или иначе образователната система е пълен провал), на родители, които не са успяли да им дадат необходимото внимание и любов, от които има нужда всяко дете, за да се изгради като достойна личност и човек с голямо Ч. Оправдания винаги има – безпаричие, липса на време, „системата е виновна“ и т.н. Но има и точно обратните примери, пред които затваряме очи, защото ни е неизгодно да признаем собствения си провал.
Защо ги пиша тия работи ли? Защото скорошни събития извадиха на бял свят кирливи ризи, които не ми се щеше да виждам. Ето го и примера:
Бърдарски геран посреща международен форум! Евала, браво! Тук там някой палец в социалната мрежа. Тишина. Идва някакъв народ, Радини вълнения, готвим, посрещаме, сервираме, развеждаме, изпращаме, аплодисменти. Стоп. Тишина.
Въпрос: „Та в крайна сметка за какво идваха тия чужденци в село?“
Извод: Ние не искаме да четем, да разберем, да участваме, да се информираме и развиваме. Дори не знаем какво да попитаме. Ако не се отнася до пари, събирането на боклука, смяната на изгоряла улична лампа или получаване на нещо материално – каквото и да е то, няма защо да ни пука, нали така? Какво го интересува дядо Перчо на 78 год. защо са тия чужденци дошли и какво е това конференция, какво значи солидарност между религиите и дали има тя бъдеще. Това да речем, че мога да приема. Човек от друго време, друг свят, друга история. Радва се, че „има живот“ в село и млади хора. Това му стига. Ами нашите т. нар. тийнейджъри и техните родители? Какво разбраха те от това посещение – по-голямата част нищо.
Къде е проблемът – в комуникацията. Нашите деца не знаят език, на който уж ги учат в училище, нямат самочувствието да изразят желание да участват в подобно нещо, защото не са подготвени, не разбират какво значи вярата и принадлежността към дадена общност, що е това идентичност и пр. Как после да обяснят какво е имало в село? Така е то – те са твърде заети с висене в социалната мрежа и споделяне на чужди „статуси“ (вероятно защото положението вече е толкова зле, че нито могат да пишат правилно, нито имат идея какво точно да напишат, за да са достатъчно оригинални), ядене, пиене и чалга. За съжаление имаме и наглостта да се сърдим за това, че „нашето гардже“ може и да не е чак толкова хубаво и идеално, колкото се опитваме да му втълпяваме, че е. И така ден след ден, лека-полека загиваме – не само като банатски българи, а като човечество.
Задавам си безброй въпроси, на които не получавам отговори. Няма и да ги получа вероятно. Винаги ще го има онзи изкривен препинателен знак, който сам по себе си реве да бъде изправен, но уви. Дано поне един от може би тримата души, които ще стигнат до края на това есе се опита да поразсъждава с мен над купчината неудобни въпроси.
Кои сме ние и за какво се борим? Има ли банатски българи или това са просто призраци във виртуалното пространство, които искат да бъдат различни от масите и се бият в гърдите на базата на нечии чужди нечовешки усилия? Има ли Католическа църква и не сме ли просто псевдовярващи без никакво самосъзнание? Имаме ли желание въобще да се съживява каквото и да било в Бърдарски геран или ще споделим горчивината на Ангел, който създава комуна по европейски стандарт не къде да е, а във Варна и сега наблюдава как тя пустее, защото нямаме квалифицирани кадри, които да работят там? Дали не е това и бъдещето на селото ни и колко от нас въобще биха се върнали там, ако работа има? Бихме ли го направили в името на идеала да запазим родовата памет, да съхраним културата и поминъка си? Това има ли някакво значение за нас или просто е хубаво да гледаме от далеч, че това нещо все още го има? На каква цена? Колко от нас не се срамуват да обработват земята на предците ни и произвеждат хляба ни? Колко деца са били прогонени с мотивите, че нямат бъдеще на село и чисто психически са обременени със забраната да се връщат там, защото няма реализация и видиш ли в града е по-престижно да продаваш в супермаркет или да си строителен общак? И аз съм една от тях и как да кажа – срам ме е и не спирам да мисля за тези неща, давам си сметка, търся изход.
Всичко се рушеше с годините, а ние размивахме историята. Доста поизтрихме, доста позабравихме, доста променихме, така че да ни е удобно и не звучи така сякаш имаме вина за случващото се. А ние имаме – всеки един от нас.. защото позволихме да се случат небивали неща, защото разграбвахме, обиждахме и обръщахме гръб едни на други, защото не сме достатъчно силно общество, защото не слушахме сърцето и вярата си, защото забравихме за духовността и добротата, за нормалните човешки взаимоотношение – онези простичките и добросъседските. Избрахме лесния вариант – да си пипнем шапката и да си търсим щастието другаде. И аз съм така, но някак не ми се получава. Започнах да се питам какво всъщност е щастието и кога беше последният път, когато го изпитах с цялото си същество. Дали не беше на Коледа в село? Или на Великден? Може би на 125-годишнината или на есенния концерт, когато изпълненията на самодейците буквално ме разплакаха?
Ще взема да довърша започнатото, че много се отклоних. Банатската общност лека полека умира – със залеза на епохата на учителя Велчев, който всеки споменава, но никой не дръзна да наследи достойно и продължи делото му; с творчеството на Павел Куков – „последният певец на банатското в България“, което събира прах по лавиците никому неизвестно, с отчаянието и апатията в погледите на хората и нежеланието да се изправят лице в лице с проблемите на общността, с липсата на вяра и страхопочитание към Бога и желанието за промяна.
Угасна нашият пламък, уважаеми. А това кои сме ние и за какво се борим? Шепа ентусиасти, които духаме в пепеливото огнище, за да поддържаме тлеещите въглени. Влиза прах в очите, в гърлата, а народът гледа. Последната надежда – има я – някой да направи крачка и поеме глътка въздух пред огнището.
