(Грамотата на Константин Брънковяну от 02 април 1691 г. с привилегиите за българите чипровчани)
На 15 август 2024 г. се навършиха 370 години от рождението и 310 г. от гибелта на владетеля на Влашко Константин Брънковяну, пръв подал ръка на бежанците от Чипровското въстание 1688 г.
Удавено в кърви, Чипровското въстание през 1688 г. разпръсва оцелялото население по чужди страни, където то се спасява от гибел, и от откарване в османски плен и заробване. Близо половин вековното скиталчество най-накрая завършва в днешната Винга (област Банат, в Румъния).
В градчето Чипровци, наречено преди повече от три столетия „Цветето на България“ от книжовника архиепископ Петър Богдан Бакшич (1601 – 1674), поникват първите кълнове на католицизма в българските земи; богатото културно-историческо наследство от драматичното му и славно минало е отразено в българската историография от много автори.
Прокудените от милите си родни огнища чипровчани започват дълъг път на скитане из румънските провинции. Преминавайки водовъртежите на легендарния Дунав, те са приети да се установят в Кара Влашко от милосърдния и добър християнин, войводата Константин Брънковяну.
Под закрилата на чудотворната икона Света Богородица Чипровска архиепископ Стефан Кнежевич предвожда голям брой чипровчани от паството си до Къмпулунг и околните му села, но след едно разбойническо нападение от татари през януари 1690 г. българите се разбягват от местата, в които са настанени около Къмпулунг. Тяхната, а и други подобни случки с бежанци-християни от Турско, навярно пораждат идеята: те да бъдат окуражени от австрийските военни власти да колонизират освободената, но обезлюдена от войни Трансилвания. С грамота- прокламация Invitatoriae от 06 април 1690 г., император Леополд I (1657 – 1705) се обръща към албанците, сърбите, българите, илирите, македонците и всички християнски народи на Балканите, със зов да помогнат да бъде съкрушена турската власт, като им обещава привилегии. На основата на това обещание възникват и българските колонии на чипровчани в Алвинц и Дева в Седмиградско, и наистина получават добри привилегии за своите селища, самоуправление и свободна търговия в Хабсбургската империя.
През страшната есен на 1688 г. пръв приютява бежанците-чипровчани владетелят на Кара Влашко; дава им за поселища места в Олтения и Мунтения, дава им и традиционно наричаните и от днешните наследници на чипровчани във Винга „велики (в смисъл: възможно най-големи) привилегии“ за облекчаване на живота им, с грамота от 02 април 1691 г. (Привилегиите, в превод на румънски език и със забележки - преводач д-р Костин Фенешан). С нея потвърждава и разширява привилегиите на чипровските търговци дадени от предшествениците му:
-Константин Шербан Басараб (1654 – 1658) : 14 юни 1654
-Михня III Раду (1658 – 1659)
-Георге Гика (1659 – 1660)
-Григоре Гика (1660 – 1664) (1672 – 1673)
-Раду Леон (1664 – 1669)
-Йоан Антоние от Попещ (1669 – 1672) : 15 април 1669
-Георге Дука (1673 – 1678) : 14 април 1676
-Шербан Кантакузино (1678 – 1688) : 26 май 1679
В Кара Влашко чипровските търговци от десетилетия са свои хора и имат особени права да кръстосват по цялата държава със своите стоки и свободно да търгуват, плащайки сравнително малък данък. Всеки нов княз, от когото получават диплома, се съгласява, потвърждава или допълва с нова грамота привилегиите дадени преди него.
Възкачването на Константин Брънковяну на влашкия престол съвпада по време с разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. и със спасението на 3 000 чипровчани в Кара Влашко, и българите чипровчани го наричат „свой милостив покровител“. Но този добър християнин и войвода с пълно право може да бъде считан за „спасител на чипровчани“. В музеите и в Брънковяновите дворци в Мунтения се пазят грамотите в тяхна полза – написани върху пергамент, художествено изработени и богато украсени със златни начални букви.
Препис на стар немски превод от оригинала на Брънковяновата грамота за чипровчани от 02 април 1691 г. се съхранява във винганската черковна архива; финансовите архиви във Виена съхраняват друг екземпляр на този препис.
В колониите си българите чипровчани издигат свои манастири и след това черкви, откъдето францисканските духовници поддържат пламъка на католическата вяра сред съгражданите си. Вярата е най-силното оръжие, с което може да се поддържа духа на българите, заобиколени от по-многобройните различните тукашни населения и вери. Вярата е най-скъпото благо, което наследяват българите чипровчани, за да запазят чрез нея всичко що се зове БЪЛГАРСКО: езика, традициите, обичаите, културата. И защото всичко това е запазено в нашето забележително късче от българската история под покровителството на Великия влашки княз Константин Брънковяну, винганските българи и днес го почитат като свой „ баща и спасител“. За да бъде добре разбрана и подобаващо оценена дължимата и реална тяхна голяма признателност, трябва да бъде описано неговото особено усърдие и умение в управлението на Кара Влашко до момента на трагичната му гибел от под турската секира.
Константин Брънковяну е роден през 1654 г. в Брънковень (днес в окръг Олт) в болярско семейство. Син е на Матей Брънковяну и Станка Кантакузино – сестра на владетеля Шербан Кантакузино (1678 – 1688), и е правнук на княз Матей Басараб (1632 – 1654). Останал на една година сирак без баща, той пораства под грижата на баба си (Пъуна Гречану) и получава особено възпитание от вуйчо си – столникът (Столник е титлата давана в румънската държава на висш сановник, който се грижи за княжеската трапеза) Константин Кантакузино – виден представител на хуманизма в тогавашната малка румънска държава, от когото научава гръцки, латински и т. нар. черковнославянски (всъщност старобългарски) езици.
Оженва се за Марика (Мария) - внучка на княз Антоние от Попещ, с която имат четири сина: Константин, Щефан, Раду и Матей и седем дъщери: Станка, Мария, Илинка, Сафта, Анка, Бълаша и Смаранда. Госпожа Марика е истинският администратор на целия имот на Брънковянови.
В съзнателната част от живота си Константин Брънковяну изпълнява различни важни функции в държавата и в княжеската канцелария, а през 1682 – 1688 г. е началник на княжеската канцелария. По силно настояване на местните боляри през 1688 г. е утвърден да заеме княжеския престол, на мястото на представителя на семейство Кантакузино. За княз е помазан в Букурещката митрополия в присъствието на Константинополския патриарх Дионисий и влашкия митрополит Антим Ивирянул.
2 илюстрация: Портрет на Константин Брънковяну
Във вътрешно политически план особено се грижи да реорганизира данъчната система и заради т. нар. „политика на златните кесии“, изпращани редовно от него на османците; като резултат от тази политика Брънковяну е потвърждаван на престола на Кара Влашко последователно през 1696 г., 1698 г., 1700 г., и 1704 г. от страна на Османската империя. В една писмена хроника е отбелязано, че през 1699 г. Константин Брънковяну е дал, като данък (harac тур.), 600 000 талери (талер = сребърна австрийска монета), за да остане доживотно на престола на Кара Влашко.
Румънските държави (Молдова и Кара Влашко) никога не са подчинявани от османците с оръжие, никога не са реорганизирани от тях в пашалъци; тези малки държави запазват автономията си в строгите рамки на васални на Османската Порта, която е сюзеренната власт. Те имат право на собствен политически, духовен и административен живот, но не и във външната политика; задължени са в повечето случаи да следват външната политика на Османската империя. Външната им политическа дейност се изразява в различни дипломатически услуги; в Кара Влашко се кръстосват интересите на три империи (османската, хабсбургската и руската), вековно и остро съперничещи си за политическия контрол над Югоизточна Европа.
Добрите взаимоотношения с Високата Порта се гарантират с изпращаните лични подаръци, т.нар. „кесии с жълтици“, за да се съхрани политико-юрисдическия статус на Кара Влашко . С Хабсбургската империя Константин Брънковяну по-често сключва тайни договори. В замяна на определени заслуги получава за себе си и за семейството си най-вече имения и благороднически титли. Важен момент от дипломатическите отношения с Хабсбургите е подписаният съюзнически договор от 1689 г., в резултат на който на 20 януари 1695 г. Константин Брънковяну е утвърден за принц на Свещената Римо-Германска Империя, което е най-голямото му възнаграждение за заслуги към Виенския Двор. На 30 април 1701 г. император Леополд I издава диплома за покровителство над Константин Брънковяну от страната на Хабсбургите. Връзките си с Русия Константин Брънковяну засилва чрез размяна на мисии и кореспонденции, особено след победата при Полтава на руския цар Петър Велики над шведско-германската заплаха. В писмо до руския цар обещава продоволствено снабдяване за армията му и му подарява евангелие отпечатано в Мунтения. В замяна, през 1700 г. царят му отговаря с изразяване на признателност и го удостоява с Ордена Св. Андрей Първозвани с кръст. Изпраща му и 300 кесии със злато, като възнаграждение за услугите му. Със сложните си явни, а в повечето случаи и тайни, дипломатически игри, Константин Брънковяну се старае на всяка цена да предотврати превръщането на своята малка държава в опустошен театър на военни действа.
Великодушният влашки войвода Константин Брънковяну, още от началото на своето господство, е човек смирен и снизходителен, милеещ за културата и православната вяра. Построява много черкви и манастири, съчетавайки в архитектурата, в стенописите и в скулптурите местната коренна традиция, неовизантийски стил и новаторските идеи на италианския Ренесанс в нов отличителен стил, именуван брънковянов стил. Много дворци и болярски къщи са построени в този стил. Брънковяновият стил е характерен с оригинални барелефи и с печата със знаменитата „птица кръстоносец“. Хералдическите печати имат като главна съставна част хералдическа птица с черти на едра граблива птица: гарван или орел с разперени криле, държащ в клюна си кръстче.
3 илюстрация: Хералдичен герб на Кара Влашко, намиращ се в манастира Хурези от 22 декември 1691 г.
4 илюстрация: Хералдичния герб на Кара Влашко, намиращ се в манастира Брънковень от 25 април 1694 г.
Религиозните центрове са надарени с имения и пари: черквата Св. Никола и манастира Ставрополеос в Букурещ, манастира Арджеш (окръг Арджеш)3, манастира Хурези (окръг Вълча)4, манастира Брънковень ( окръг Олт)5, манастира Съмбъта де Сус (Sâmbăta de Sus) в Трансилвания, черквата Светите императори Константин и Елена в Константинопол, Брънковяновата болница и архитектурния ансамбъл Могошоая в Букурещ, обители в Света гора (Св. Планина Атон в Гърция) и по гръцките острови. Обновява много черкви и манастири от времето на неговите предшественици. Основава печатници за книги с християнско религиозно съдържание в Букурещ, Снагов, Ръмник, Търговище и Бузъу, също основава княжеското училище „Св. Сава“ в Букурещ и много други средища за култура и цивилизация.
За културата в княжеския двор се грижи духовникът- ерудит митрополит Антим Ивирянул (Аntim Ivireanul) – виден автор на религиозна реторика, също и италианецът Антонио Мария дел Киаро (Antonio Maria del Chiaro) от Флоренция (Firenze) – секретар на княза и автор на книга с впечатления за Влахия.
Документите, които се отнасят за манастирите Арджеш, Хурези и Брънковень, са написани на румънски език с кирилица, а официалните им раздели в началото и в края, и отделни думи в останалия текст, са написани на средновековния старобългарски език. Документите са скрепени с печата и герба на владетеля на Кара Влашко.
На 19 май 1688 г., преди Константин Брънковяну да заеме трона на Кара Влашко, император Леополд I (1657 – 1705) го удостоява с титлата граф и с личен герб. Гербът6 е представен от граф Амедее де Форас (Amédée de Foras) от придворната имперска служба по хералдика.
5 илюстрация: Гербът на Константин Брънковяну
Гербът има формата на овален, плосък щит, оцветен в небесно синьо, в долната му част върху зелено поле стои войник върху бял кон, в доспехи на римски кавалерист, въоръжен, и със шлем на главата, като с лявата ръка държи юздата на коня, а в дясната ръка държи меч, на който е набучена отрязана турска глава с чалма.
В картинното изображение на тържествената форма на герба щитът е поставен в централната част и околовръст е украсен с барокови златни мотиви, а най-отгоре върху щита е изобразен хералдически шлем, който е оцветен в пурпурно червено и е със спуснат златен наличник със шест решетъчни отвора, а под шлема има сребърен нашийник със златна ивица по края, и върху него колие от злато. От върха на шлема се спускат бурлети: в дясно в златно и синьо, в ляво в сребристо и червено, украсявайки щита от двете му страни. Короната върху шлема, отворена с три златни зъбеца, е украсена с рубини и изумруди.
Гербът е обграден с две зелени лаврови клонки, всяка от които, обвита със златна лента, изобразена като четири наклонени ивици, а най-отдолу, където се кръстосват, клонките са завързани със златна панделка. Фонът между герба и клоните е бледолилав, светъл. Композицията е вписана в правоъгълна златна рамка с вътрешен фон с тъмен бледолилав цвят, украсен със златни арабески.
Най-отгоре на тържественото изображение на герба, застъпвайки малко от централната част на декоративната рамка, е гербът на империята, обгърнат от Златното Руно: правоъгълен испански щит със закръглена основа, в златен цвят, натоварен с черен двуглав орел с отворени клюнове, чиито гърди и корем са защитени от подобен щит, но с по-малки размери, също червен, с хоризонтален широк сребрист пояс по средата(Австрия). Върху големия щит е поставена императорската златна корона, украсена с рубини и бисери, с червен калпак завършващ в горната си част със златен кръст. От долната страна на короната излизат към фланговете две вълнообразни златни кордели, подплатени с червено, и оборудвани с пискюли, ресни и два рубина.
В ъглите на правоъгълната декоративна рамка са поставени четири овални щита, увенчани с отворени златни корони с три зъбеца, украсени със скъпоценни камъни, и имащи на външната страна на фланговете, откъм рамката, златни барокови мотиви, нарисувани или скулптурирани:
- Разсечен по средата щит, натоварен в дясно с осем широки ленти, редуващи червено със сребърно, а в ляво, в червено поле сребърен кръст от Лорена който излиза от отворена златна корона разположена на зелена планина с три върха (Унгария)
- На червено поле разярен сребърен лъв със златна корона на главата, с раззинала уста и раздвоена опашка. (Бохемия).
- На синьо поле три глави на леопарди в анфас, със златни корони върху главите, разположени в два реда 2:1(Далмация)
- Шахматно поле с червени и сребърни квадрати на седем реда и пет колони (Хърватия)
Двата горни щита са наклонени навътре, а долните два – навън.
Във величествената римокатолическа черква на Винга – построена от българите през 1892 г., са поставени същите четири щита с гербовете, както в герба на Константин Брънковяну, тук изрисувани върху дървени плочи, и още гербовете на Босна и на града Терезиополис.
Пред главното олтарно пространство са щитовете с гербовете на Унгария и на Терезиополис, почитани най-много още от времето на най-първите вингани; навътре в черквата, до челните олтари, са поставени други четири щита с гербове, подредени по двойки от дясно на ляво, според важността си за цялата Хабсбургска империя и за самите вингани: Босна и Бохемия, и Далмация и Хърватия.
6 илюстрация: Поставените във винганската черква гербове на Унгария, Терезиополис, Босна, Бохемия, Далмация и Хърватия.
На 1 август 1744 г. българите от Винга получават още по-„велики привилегии“ от австрийската императрица Мария Терезия (1740 – 1780), Винга е издигната в ранг на привилегирован кралски град в Банат и получава името Терезиополис, и герб с тържествена форма, която включва същите шест герба.
И ако Константин Брънковяну е считан за „спасителя и бащата на българите чипровчани“, то благодетелната и благодушна императрица те наричат „нашата майка“. За своя „майка“ я считат и другите банатски българи, намерили в Банат втората си Родина.
7 илюстрация: Тържествена форма на герба на град Терезиополис, подарен на града заедно с Привилегиите от императрица Мария Терезия
През 1711г., неблагоприятната европейска политическа конюнктура докарва бедствие за семейство Брънковяну. По време на войната между Русия и Турция 1710 – 1711 г. Константин Брънковяну заема изчаквателна позиция, за да види на коя страна ще се наклони победата. На 18 – 22 юли 1711 г. при Стънилещ (Stănilești) на река Прут османците побеждават руските войските на цар Петър Велики и войската на Молдова под воеводството на Димитрие Кантемир. Заради своята, на пръв поглед, колеблива политика влашкият княз постепенно губи доверието на големите си боляри и те започват да заговорничат против него.
Брожението сред народа срещу угнетяващата данъчна система и недоволството на болярите, кроящи интриги около Константин Брънковяну – особено на семейството Кантакузини, и конфликтът между Константин Брънковяну и вуйчо му – учения столник Константин Кантакузино, разклащат предплатеното пожизнено воеводство на Константин Брънковяну и ускоряват неговия край. Щефан Кантакузино – син на столника Константин Кантакузино, поднася голям подарък (peșkeș тур.) 800 000 пиастри (пиастър = турска сребърна монета) на султан Ахмед III (1703 – 1730), пожелавайки за себе си княжевския престол на Кара Влашко.
Константин Брънковяну е обвинен, според турския летописец Мехмед Рашид (Mehmed Rașid), че е събрал прекалено много богатство и оръжие, за да подготви въстание, желаейки след това да господства като абсолютно независим владетел. Но и без доноса и подкупа на Щефан Катакузино, турците подозират това и отдавна се лакомят за незаслужено голямото, според тях, богатство на Великия войвода. Особено ги дразни, че, започвайки подготовка да празнува през следващата година своята шестдесетгодишнина и двадесетгодишнината откакто е владетел на Влашко, през 1713 г. Константин Брънковяну поръчва в монетния двор на Алба Юлия големи тиражи златни и сребърни медали с валутна стойност. Златните монети са еквивалентни на намиращите се в обръщение дукати, а сребърните на талерите.
1714-та е трябвало да бъде година на голяма радост и веселие в семейството Брънковяну, а и за целия народ на Кара Влашко. Веднага след Великденския пост в палатите започва подготовка за сватба: третият син на владетеля, Раду, е трябвало да вземе за съпруга много красивата Мария – дъщеря на Антиох Кантемир (Antioh Cantemir), бивш владетел на Молдова и по-голям брат на знаменития Димитрие Кантемир. След сватбата, на 15 август 1714 г. предстоял големият религиозен празник Успение на Пресвета Богородица и на него - именният ден на госпожа Марика и рожденият ден на владетеля Константин Брънковяну, на който ден щял да навърши шестдесет години. За този ден Константин Брънковяну сече юбилейна монета, която да раздава като спомен на по-видните гости. Само Бог знае, колко се е тревожил и напрягал да държи малката си държавица далеко от огън и меч, далеко от дребнавите интереси на болярите си и на лакомите паши наоколо – завистливи на успеха му, заради който го наричат „Принцът на Златото“!
С приближаването на Великдена през 1714 г., на 25 март, Високата Порта му изпраща по Мустафа ага „черна забрадка“, символът за детрониране. Султанският пратеник запечатва княжевската съкровищница и започва да товари в дълги кервани от коли всички ценни блага на семейство Брънковяну: накити, пари, луксозни мебели, златни и сребърни прибори, декоративни вещи и други скъпоценни подаръци, килими и облекло от скъпи материи и със скъпи бродерии. Не са забравени и златните и сребърните монети изработени в монетния двор на Алба Юлия. Като по чудо, в опразнения княжески палат остава недокоснато кандилото на госпожата Марика.
Обявена също за непокорна, редом със съпруга си и с цялото семейство, госпожа Марика получава заповед да се приготви за дълъг път, защото след два дни, под османска охрана, ще потеглят по дългия път към Константинопол. Когато на Велики Петък 1714 г. потеглят, времето е лошо, мразовито, студът е хаплив, прониквайки и в душите на високопоставените арестанти, поведени към страшна неизвестност.
След три седмици конвоят докарва цялото семейство в Константинопол. Щом стъпва на земята, князът е окован и хвърлен в тъмницата Едикуле (Yedikule), където свличат от него скъпите му одежди и му подхвърлят някакви дрипи. Жените са затворени в карцера на женския затвор Чауш Емини (Ceauș Emini) на брега на Босфора. Там ги разпитват и ги бият, за да изтръгнат признания къде има скрити още съкровища от богатството на семейство Брънковяну.
Князът, заедно със синовете и съветника му Янаке Въкъреску (Ianachе Văcărescu), той и негов зет, го държат в тъмница четири месеца, и макар да са подложени на ужасни мъчения, всички мъжествено отказват да се отрекат от християнската си вяра. До един са осъдени на смърт чрез обезглавяване и са отведени към мястото за изпълнение на присъдата.
С нечовешка, азиатска, варварска жестокост, тъкмо на 15 август 1714 г., в неделя, на големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица, в деня, когато детронираният владетел навършва шестдесет години, го подкарват по улиците бос, гологлав, окован във верига, към брега на Босфора. Синовете и зет му са докарани на мястото за изпълнение на смъртни наказания също във вериги и само по една риза.
Със същата жестокост османците отреждат Константин Брънковяну да бъде отведен последен на дръвника, за да гледа преди това как убиват пред очите му всичката му надежда да бъде продължено делото му– неговите синове, най-малкият само на 12 години, и най-верния му съветник и зет; и при цялата си страшна мъка, гордият Константин Брънковяну намира сили да окуражава младежите в последните им земни мигове. Накрая на тази ужасяваща трагедия – едно от най-кръвопролитните публични кланета на благородници за своето време, войводата Константин Брънковяну е заставен да коленичи пред дръвника в още топлата кръв на своите момчета! Умира под секирата на палача като мъченик на християнската вяра, за Христос и Черквата Му, и като достоен син в служба на своето Отечество!
Портата задължава да присъстват на екзекуцията, като раболепни и безмълвни свидетели, и посланиците на държавите от Западна Европа, имащи най-могъщите военни флоти, съперници на турската флота (Венеция, Испания, Холандия, Англия).
Телата на екзекутираните са изхвърлени от палачите в Мраморно море, откъдето ги прибират състрадателни християни - рибари гърци, и са погребани на островчето Халки, близо до остров Родос, в един от православните манастири, които княз Брънковяну е подкрепял с пари по време на дългото си господство. Отсечените им глави за назидание са набити на колове пред портата на сарая.
След обезглавяването на мъжете Брънковяну, госпожа Марика, зълва ѝ и дъщерята на Константин Брънковяну, госпожица Бълаша (Bălașa), са заробени и затворени в сарая на султана. След като, и там не е узнават от тях, къде има скрити още богатства на Брънковяну, трите жени са преместени в Бостанджи Бaша (Bostangi Bașa), където ги задържат още седем месеца. Успяват да се спасят, като са откупени с голяма сума пари с лихва 30%, взета от гръцки търговци, но по настояване на вероломния им душманин, новият княз на Кара Влашко Стефан Кантакузино, великият везир (vezir) разпорежда да ги изпратят в изгнание на далечния източен бряг на Черно море, в Кавказ.
След съкрушителното поражение на османците срещу руските войски при Петроварадин (Petrovaradin, Peterwardein) на 5 август 1716 г., жените от семейство Брънковяну са освободени и се завръщат в Кара Влашко. Четири години по-късно, в дълбока тайна и с помощта на близки приятели, госпожа Марика успява през юли 1720 г. да върне мощите на Константин Брънковяну, и също така тайно да ги погребе в предверието на криптата на черквата „Свети Георги Нови“ (Sfântul Gheorghe cеl Nou), издигната от Брънковяну в центъра на Букурещ. Над каменната плоча върху гроба окачват оцелялото от конфискацията нейно старо кандило, на което дискретно е гравирано името на великия владетел – така че, през бъдещите години хората да знаят къде се намират мощите му и да могат да се им отдават почит.
8 илюстрация: Кандилото над гроба на Константин Брънковяну в Букурещ
Патриарсите на Константинопол и на Ерусалим уверяват госпожа Марика, че след време, в някой ден, господин Константин и синовете му ще бъдат въздигнати в светци, почитани от православието, а тленните им останки, осквернени от османците, ще бъдат свети мощи.
9 илюстрация: Светите Мъченици Брънковяну
През 1992 г. върховният глава на румънската православна църква патриарх Теоктист припозна вълнуващата саможертва на Константин Брънковяну пред олтара на Христовото учение, като трагично погубените Велик войвода и семейството му са провъзгласени за светци мъченици за черквата. Константин Брънковяну се превръща в символ на християнската вяра и получава заслужена вечна признателност!
През 2014 г., по случай 300 годишнината от трагичната саможертва на Константин Брънковяну, българите от Винга организираха симпозиум с многолюдно и представително участие, с модератор и главен докладчик - Иван Ранков, като връчиха на участниците специален за случая паметен медал с лика на Великия войвода и герба на град Терезиополис. Като са същинските потомци и следовници на българите чипровчани, спасени от него, за българите вингани остава неотменния дълг, всяка година на 15 август да споменават в своята черква с почит и синовно признание името Константин Брънковяну: Вечна ти памет, спасителю наш и баща!
Иван Ранков (Винга)
Цитирана литература
1. Johan Jacob Ehrler: Banatul de la origini până acum (1774), Editura Facla, Timișoara, 1982, p. 32 – 35.
Йохан Якоб Ехрлер: Банат от началото до сега (1774), Издателство Факла, Тимишоара, 1982, стр. 32 – 35.
2.Любомир Милетич: Изследвания за българите в Седмиградско и Банат, Издателство Наука и Изкуство, София, 1987, стр. 317 -319.
3. D-r Laurențiu-Ștefan Szemkovics: Documente de la Constantin Brâncoveanu referitoare la Mănăstirea Argeșului (1688 – 1703), Editura Ordessos, Muzeul Județean Argeș, Pitești, 2016.
Д-р Лауренцю-Стефан Семкович: Документи от Константин Брънковяну, които се отнасят до Манастира Арджеш (1688 – 1703), Издателство Ордесос, Окръжен Музей Арджеш, Питещ, 2016.
4. D-r Laurențiu-Ștefan Szemkovics: Documente de la Constantin Brâncoveanu privitoare la Mănăstiria Hurezi și Ia unele localități din județul Vâlcea (1691 – 1714). Editura Istros a Muzeului Brăilei „Carol I“, Brăila, 2017.
Д-р Лауренцю-Стефан Семкович: Документи от Константин Брънковяну, които се отнасят до Манастира Хурези и някои места от окръга Вълча (1691 – 1714). Издателство Истрос на Музея в Бръила „Карол I“, Бръила, 2017.
5.D-r Laurențiu-Ștefan Szemkovics: Documente de la Constantin Brâncoveanu referitoare la Mănăsterea Brâncoveni și la localități din județele Olt și Romanați (1688 – 1713). Editura Episcopiei Slatinei și RomanațiIor, Slatina, 2018.
Д-р Лауренцю-Стефан Семкович: Документи от Константин Брънковяну, които се отнасят до Манастира Брънковень и за места от окръзите Олт и Ромаци (1688 – 1713). Издателство на Епископията на Слатина и Ромаци, Слатина, 2018 г.
6.Le comte Amédée de Fоras: Notice historique et généalogique sur les Princes de Bassaraba de Brancovan, imprimé chez Jules-Guillaume Fick, -à Genѐve, MDCCCLXXXIX, (1889).
Граф Амеде де Форас: Историческа и родословна бележка за принцовете Басараба от Брънковяну, отпечатана от Жул Гуйом Фик, в Женева, MDCCCLXXXIX, (1889).
Други източници
1.Berindei, Dan, „Urmașii lui Constantin Brâncoveanu și locul lor în societatea românească. Genealogie și istorie”, București, 1989;
2.Constantiniu, Paul și Florin, „Constantin Brâncoveanu”, Editura Academiei Republicii Socialiste România, București, 1989;
3.Xenopol, Alexandru, D., „Istoria românilor din Dacia Traianâ”, Ed. Cartea Românească, București, 1925;
4.Iorga, Nicolae, „Istoria Românilor”, voll. II, ediţia a II-a, București, 1936;
- Iorga, Nicolae, „Istoria Bisericii Românești și a vieţii religioase a Românilor”, Tipografia „Neamul Românesc”, Vălenii de Munte, 1908;
6.Șincai, Gheorghe, „Cronica românilor și a mai multor neamuri”, I – III, ediţie îngrijită de F. Fugariu, București, 1978;
7.Theodorescu, Răzvan, „Civilizaţia românilor între medieval și modern. Orizontul imaginii (1550 – 1800)“, Editura Merediane, București, 1987;
