В началото на месец март се навършват 275 години
от първото голямо заселване на българи в Банат през 1738 г.
Нетрадиционно за някои моменти от предисторията на банатските българи
За банатските българи в масовото съзнание е запечатано, че са католици и бежанци от Чипровското въстание, заселили се в областта Банат на „Австро-Унгария”. В тази представа има сериозни хронологични и други неточности, често допускани дори от образовани, интелигентни хора:
- неправилно се свързва заселването с дуалистичната Австро-Унгарска империя, създадена чак век и четвърт след него, след унгарската национална революция, в която участват и банатските българи, а в Банат ги настанява австрийското правителство.
- пропуска се, че между Чипровското въстание и заселването стои над половин век на тежко скиталчество из Влашко и Трансилвания;
- извън общността почти не се знае, че банатските българи произхождат от две части на България, раздалечени на стотици километри и са я напуснали с разлика от около 40 години;
Има и други закостенели и неверни стереотипи по тази материя, които господстват в днешно време, включително в науката и в общностната памет на банатските българи. При внимателно, аналитично и критично проучване на най-сериозните изследвания за банатските българи и съпоставяне на сведенията от тях, се явяват нови и интересни факти, изводи и хипотези. Някои от тях могат да запълнят част от историческите бели петна, други да отхвърлят остарелите обществени представи и официални научни постановки, трети, да укажат направления за нови проучвания, които да доизбистрят истината за миналото на тези уникални българи.
Отделни, не съвсем обичайни идеи и твърдения, предлагани по-долу, със сигурност ще предизвикат съмнения, несъгласия и сериозни критики, но и това е добре, защото ще засили интереса и ще опресни знанията на читателите за драматичната история на най-старата част от българската диаспора, съхранила българско си самосъзнание. Още по-добре ще стане, ако в резултат на сериозна дискусия се появят нови исторически факти и се оформят нови тези.
Науката определя сънародниците ни като Банатски българи, свързвайки това наименование с пребиваването им в Банат от 1738 г. „Кръстник” е Любомир Милетич, доктор по филология, професор, а по-сетне и академик. През януари тази година българските научни среди честваха 150 г. от рождението му. Той е най-всестранният изследовател на миналото на тази част от българския народ, първият представител на българската академична наука стъпил с изследователска цел във Винга и Бешенов още през 1895 г, след което написва великолепните статии „На гости у банатските българи”. По това време самите те наричат себе си „пладнемаджарски българе”.
Днес банатските българи са обединени от нравствени, културни и битови ценности, култивирани и споделяни през вековете. Контактите между съставните им групи чрез католическата църква са определящи за възникване на общността, редом с българските самосъзнание и език. Вникването в механизма на това възникване и последващото го формиране, изискват поглед четири века назад, преди заселването в Банат.
В годините 1365-1369 мисионери-францисканци, приети в чипровското католическо общество, покръстват в римокатолическия християнски обред православни българи и павликяни от Северозападна България. От покръстените тогава българи, само павликяните от с. Клисура-Чипровско запазват новата си вяра. През следващите два и половина века католическата пропаганда в българските земи едвам удържа влиянието си единствено в четири от селищата на Чипровското воеводство:Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура.
В края ХVІ и началото на ХVІІ век нещата се променят. През 1592 г. за свещеник в Чипровец е изпратен роденият в босненския град Тузла (Соли) монах-францисканец Петър Злойутрич наречен Солинат. С голяма ревност и енергия той се захваща да разшири базата на католицизма между българите. Трезво преценява възможностите и се насочва към единствената реална цел – павликяните. Предприема обиколки на селата на българите-павликяни и с много упоритост и тактичност посвещава тяхното население в римокатолическата вяра. При една от тези обиколки, бъдещият епископ довежда от северните български земи в обезлюденото село Дива Слатина, недалеч от Чипровец, 30 семейства (230души) новопокръстени павликяни.
Петър Солинат решава с отговорност и грижа и образователните както религиозните проблеми и резултатите са отлично образовани българи свещеници, монаси и учители. След оттеглянето му през 1623 г. чипровчаните Илия Маринов и Петър-Богдан Бакшев последователно наследяват длъжността на Софийски католически епископ и издигат и други българи в църковната йерархия. Всички те отделят особено внимание на привличането на павликяните в католическата църква.
Епископ Филип Станиславов докладва в Конгрегацията за разпространение на Вярата за приобщаването на българите-павликяни към Римокатолическата църква и отбелязва, че за да бъде разбран и приет от тях, използва техни старинни пергаментови книги и, че между тях се пазят предания за много древни контакти с Рим и признават върховенството само на римския папа. Според други източници, те знаят, че апостол Павел ги е посветил в християнската вяра. Гръцки средновековни учени твърдят, че павликянската им ерес води началото си от философа Павел Самосатенски, преподавал в Сирия. Султанската и фенерската власти нарицателно ги именуват павликяни. Дълго, дори и по времето на архиепископ Петър-Богдан Бакшев, те се съпротивляват срещу това, защото считат, че така несправедливо и обидно външни хора ги отделят от останалите българи. След време приемат наименованието и започват да афишират с него своята идентичност.
Архиепископ Петър-Богдан Бакшев пише, че за религиозните си служби павликяните употребяват книги „от преди 300 години”, писани на славянски т.е. български език (друг език те не знаели) върху пергамент и още по-стари, от преди 400 години, писани с „писмото на св. Кирила” в Босна, по времето на крал Твърдко. Древните книги, навярно, са с богомилско съдържание, защото тогава богомилството е религия на босненския кралски двор и босненската аристокрация.
В Чипровец католицизмът има здрава основа и официално признат статут още от царуването на цар Иван Александър. През ХVІ и ХVІІ век от там тръгват на мисиите си монасите-францисканци, за да приобщят павликяните, сред които и тези от дунавските села и в поречието на Осъм. Чипровчаните епископ Илия Маринов, архиепископ Петър-Богдан Бакшев и архиепископ Стефан Кнежевич, традиционно вече, се грижат и за училищното дело в павликянските села, до скоро сектантски и безпросветни. Всеотдайни монаси-мисионери от Чипровско рискуват, а някои и губят живота си, за да дават вяра и наука на павликяните, неспирно преследвани от турската власт и ненавиждани и заклеймявани от гърците-фанариоти..
Павликянски деца ползват пълни издръжки, уредени от чипровчани, за да учат в чипровския Семинариум, някои и в Италия. Това предизвиква странни на пръв поглед противодействия. Завършили учението си за 5-10-15 години, павликянските младежи не винаги се завръщат в родните места, родителите и съселяните им недоволстват срещу това и понякога не разрешават на децата да напуснат селата си за да учат. В някои години дори не е възможно да се попълни квотата на стипендиантите, но все пак най-достойните в учението достигат до върха на Чипровското общество и застават между неговите водачи, както епископ Филип Станиславов, роден в с.Ореше – автор на „Абагар”, който и днес е сред най-почитаните българи. Видни чипровчани са и неговите племенници, братята Иван и Михаил Станиславови, двама от легендарните осем войводи на въстанието през 1688 г. „Dux” (вожд) Иван Станиславов жертва живота за българската свобода докато командва кръвопролитната битка при Жеравица. Бойците-павликяни от Клисура и Дива Слатина заедно с братята си едноверци от Чипровец, Копиловец и Желязна са в най-боеспособните осем чети, гръбнака на въстаническата войска. Четите нанасят не едно поражение на силите на поробителите си: на хусарите на турския васал, протестанта граф Текели, на редовната турска войска и на башибозука, срещу които се сражават по бойните полета около Видин, при Оршова, Новград (Кладово), Белград, Браничево, Кутловица, Берковица, Жеравица… Участието на чипровските павликяни във въстанието 1688 г. е връх във 459 годишните дотогавашни взаимно познаване и обща борба срещу павликянската неволя и нищета.
През 1727 г. емигрантските пътища на дунавските павликяни и чипровчаните се събират във Влашко, в гр. Крайова. Агитацията и организацията между павликяните да напуснат поробените български земи през 1727-1731 г. е дело на епископ Никола Станиславов, син на загиналия във въстанието войвода Иван Станиславов и начинанието има голям успех. Важно за успеха е и доверието на павликяните към него заради потеклото му от техните среди. Думата му на духовник с висок сан, роден в Чипровец, се чува и уважава от властите във Влашко и Банат. Той залага целия си авторитет за да помогне на сънародниците си павликяни за по-добро настаняване в новите им поселения, за снабдяване с храни, земя за обработване, материали за жилища, за данъчни привилегии. Продължава да ги закриля и да облекчава участта им на бежанци в чужда земя и когато по-късно получава благородническа титла и Чанадския епископски престол в Тимишвар. Назначените от него свещеници, Иван Джулиани, а в Банат Блазиус Мили, неотлъчно са сред своето паство, през най-тежките години на скитания и страдания по чуждите земи.
След преселението на север от Дунав, 2000-те павликяни заварват там чипровските бежанци добре настанени в Крайова, Римник и Брадичен. Повечето от тях, 1500, се настаняват в предградие на град Крайова, в който живеят 600 чипровчани. Присъединени към тяхната община могат да осъществят една от целите на своето преселение, да ползват големите привилегии дадени на чипровчани и бързо да се замогнат. Но на новото място не намират добри условия за препитание с обичайното си земеделие, което добре, но единствено владеят. След няколко трудни години на недоимък и трудно обясними днес техни притеснения от различията с чипровчани в диалектите и нравите, те молят да получат ново поселище и право на самостоятелна община западно от Крайова, по-далече от границата с Турция, в Северин. Заради този сепаратизъм пренебрегват сериозни изгоди, но пък възможността да са свободни и по-независими е най-важна за едноименниците на някогашните горди и свирепи войни преселени от Армения и Сирия да бранят западните подстъпи към Константинопол. Разрешават им заселване в държавното село Юриц и от 1731 до 1737 г. със съвсем скромни привилегии, животът им там се подрежда задоволително,.
Поредната война между Австрия и Турция през есента на 1737 г. ги принуждава да напуснат това добро място и да потърсят спасение зад бойния ред на императорската войска. Павликяните от Юриц и се изтеглят на запад, на два пъти пресичат Дунав край Северин и Оршова и спират да презимуват там и в Мехадия. По следите им побягват и някои от чипровчаните в Крайова, до пролетта на 1738 г. настигат павликяните и се присъединяват към тях. Това обяснява наличието в Бешенов на типичните чипровски фамилни имена каквито са: Блажин, Бобинчин, Василчин, Гилипин, Калинин, Кащин, Радновичин, Скибуличин, Славин, Топчин. В името Кащин се вижда характерната за северозападните български говори замяна на Ъ с А при преобразуването от Къщин.
Чипровска връзка има и семейство Никола и Илина Рибничан (В Асеново фамилията се знае като Риминчан) от описа на Бешенов през 1742 г. Техен еднофамилник Йоан Рибничан е записан в раздела „Бедни, стари, без доходи и недъгави българи” на данъчния списък на Винга от 1756 г. „Българи” тук означава бежанци и потомци на бежанци от Чипровско. Австрийският чиновник отговорно и коректно е регистрирал чипровския произход на Йоан Рибничан.
В бешеновския род Калапиш и неговите разклонения, днес знаят, че корените им са от Чипровско. По време на честванията в Чипровци през м. септември 2012 г. отец Стоян Калапиш от бешеновската колония Лизнайт (днес-село Бело блато) посети Желязна, родното село на прадедите си. Фамилното име Калапиш е чипровска следа и произхожда от Калъпич - родови прякор, свързан с професията на притежателя си, майстор на калъпи за метални отливки, за керамични изделия или за обувки. Според северозападния диалект и тук Ъ става на А, по-неудобното за произнасяне окончание ИЧ се трансформира в ИШ, ударението, също за удобство, се премества на първата сричка и резултатът е днешното Калапиш. В банатската-българска именна система има и други подобни „трансформации”, както показва примера Рибничан-Риминчан.
Възможно е, сред заселниците на Бешенов с чипровски фамилни имена да има такива от павликянско потекло, като имената им са променени по чипровски обичай. Появява се въпросът: Защо те и останалите чипровчани, присъединили се към тази колона бежанци от Влашко, не се възползват правото си да се заселят във Винга? Един от отговорите е, че предварителния оглед на землищата на двете бъдещи села е показал, земята на Бешенов е по-равна, очевидно по-плодородна и по-подходяща за земеделие, а в новите земи условията за традиционните чипровски занаяти не са много добри и някои чипровчани се захващат със земеделие. Вторият отговор е, че през 1738 г. Винга все още няма привилегирован статус, а когато след шест години го получава, тези хора вече имат свои къщи и цветущи полски имоти в Бешенов. Третият отговор е, че всички българи-емигранти жадуват за мирен и спокоен живот, а Бешенов намиращ се на 60-70 км. западно от Винга, по това време е по-отдалечен от фронтовата зона между австрийската и турската войска.
Павликяните, хора мъдри и опитни земеделци, знаят че през техните кампании „ден година храни” и нямат време за дълго мислене и преговори, защото се задава пролетта. От преговорите за Юриц знаят, че не трябва да очакват големи отстъпки от властите. Приемат предложението за Бешенов, през ранната пролет на 1738 г. се настаняват там и се впускат да разорават за пролетната сеитба.
Започва новата, българската история на Бешенов.
Друга колона бежанци от военните действия, чипровчани, тръгва през същата есен на 1737 г. от Крайова, Римник и Брадичен на север, прехвърля Карпатите и спира в Седмиградско. В Алвинц и Дева живеят техни сънародници още от 1690 г. Сбутани в планините и далече от главните пътища, тези градчета нямат необходимия простор за търговската предприемчивост на чипровчани и те подхващат сложни преговори с австрийското правителството за преселване в Банат. Много настояват да бъдат препотвърдени привилегиите им, получени във Влашко и получават обещание за това чак след 3 години, а самата грамота-след още 3 години. Преговорите значимо се забавят и заради допълнителните искания, в които настояват всички българи се заселят в една голяма самоуправляваща се община и всичките й жители да получат привилегиите, които те имат до тогава.
Макар след 1737 г да са географски раздалечени, бежанците от Чипровско и от централна северна България, подържат връзката си, поставят си и преследват значими общи цели, каквито са привилегиите и единно българско селище. Епископ Никола Станиславов е най-важното звено на тази връзка и на представителството им пред австрийските власти.
Въпреки усилията на българските първенци, Тимишката управа много години не се съгласява да бъдат дадени всички привилегии и на павликяните, за да не загуби повече приходи от намаляването на техния паричен данък, „контрибуция”, и за да не се предизвикват нови прецеденти и поводи за завист и недоволство у другите народности в Банат. Тя се противи и на разрешението всички да се настанят в едно селище. Поставила си е целта да оживи колкото е възможно повече райони на опустошения и обезлюден от войните Банат. Заради това й е нужно българите да се заселват и в двете определени им вече селища, Винга и Бешенов. Още през 1689 г част от 40 000 бежанци от Карпошовото въстание се преселват в Банат под закрилата на австрийската войска. Преди тях дунавски шваби се заселват около банатските брегове на Дунав. Доста влажният тогавашен климат на Бешенов и мочурливата и блатиста околност на Винга ги оставят незаети, но властите упорстват да намерят население за тези места и успяват да настанят в тях българите, принудени да приемат предложенията след дългогодишни неволни скитания и много тежки загуби на хора и имоти.
Заселването на Винга е дълга, сложна, и трудна за разплитане драма, чиито резултат е окончателното размесване на чипровчани и павликяни в една културна, езикова и религиозна общност наричана днес Банатски българи. Няма единно и категорично мнение кога да се датира това заселване.
Според винганските предания то е станало през 1741 г. когато голяма група от 60-70 семейства се преселват от Седмиградско-Трансилвания.
Безспорни факти от изследванията на Л. Милетич за Седмиградските българи сочат, че първите заселници са други чипровчани в по-ранни години.
През 1747 г. феодалният владетел на Голям Чергед-Седмиградско търси съдействие от държавната власт да му бъдат върнати крепостни селяни-бегълци, българи от няколко века по-старо преселение, намерили убежище през 1740 г. във Винга. Искане за връщане има и за друг крепостен беглец, българинът Янош Рац, приютен също във Винга 14 години преди 1747г, още през 1733 г. Тези 12-13 семейства бегълци от крепостния гнет са приети и защитени във Винга от други българи, чипровчани, мигрирали там от Седмиградско през 1703-1711г. заради Ракоциевото въстание и враждебното към тях местно население, а преди това избягали и от Къмполунг след татарско нападение през зимата на 1690 г. Възможно е да има заселване на Винга от чипровчани и през първите години след напускането на Родината. При свое посещение във Виена в началото на 1689 г. Никополският епископ Антон Стефанов моли австрийското правителство да приюти бежанците в унгарските земи и властите им правят такова предложение. Като очакват скорошна и окончателна австрийска победа, чипровчани отказват поканата и остават във Влашко, близко до родните огнища, за да могат лесно да се завърнат при тях след прогонването на турците. Не е изключено отделни чипровски семейства да са се възползвали от предложението. Чипровчани са висококвалифицирани занаятчии и познаващи тези земи предприемчиви търговци, говорещи и хърватски и влашки език и сравнително леко биха могли да уредят живота и препитанието си из тях. Разположена между големите селища Тимишвар и Арад, Винга на пръв поглед изглежда удобно място за упражняване на търговия.
Чипровчани са потомствени рудари от векове, а в Банат по-отдавна има рудодобив, металодобив и металообработване. Учудващо е, че няма предания и документи те да са упражнявали там, а преди това и в Седмиградско, този си най-ценен занаят. Все пак, Винга е относително недалеко от Карпатите с техните рудни находища. Не е известна информация за пренасяне в Банат на златарството-другият чипровски занаят достигнал европейско съвършенство. Възможно е, големите майстори рудари и златари, а също собствениците и арендаторите на мини и самокови, да са се изселили в Славония с колоната бежанци водена от Георги Пеячевич. Във Влашко пък се изгубват следите на 200 чипровски семейства, от които 60-70 православни.
За павликянското заселване във Винга също има неясноти. Сведение за него дава селищната HISTORIA DOMUS на Бешенов, известна по препис от 1830 г, но започната от първия свещеник на селото Блазиус Христофор Мили. Авторството му на нейното начало се доказва от пристрастните описания на собствените му старания и заслуги към енориашите и общината. Той е съвременник и активен участник с важна роля в събитията през 1731-1748 г. Няма основания за съмнения в добросъвестността и обективността му в отразяването на записаните събития. Няма поводи за съмнения и в превода от латински на Венц Гергулов и в публикацията в сайта Стар Бишнов, откъдето може да се черпи информация. Според тази история, делегация водена от чипровските първенци епископ Никола Станиславов и Никола Качамаг през късната есен на 1737 г. получава предложение за заселване на Бешенов и Винга, и през пролетта на следващата година, докато чипровчани от Седмиградско упорстват в преговорите за защита на привилегиите си, половината от колоната бежанци от Крайова и Юриц се заселват във Винга заедно с францисканците и начело с Никола Качамаг. За заселване непознато от винганските предания и от други документи косвено говорят надеждно документираните факти:
- в преговорите си с властите чипровчани успешно постигат привилегии
равни на техните за 36 павликянски семейства и причината да успеят с
искането си за тези привилегии е, че павликяните са били заселени преди
устното потвърждение на привилегиите на Винга през 1741г;
-в данъчния списък на Винга от 1756 г по-голямата част от павликяните са
записани в раздел „Стари католически павликянски семейства”.
Определението „стари” най-приляга ако са заварени във Винга при
потвърждаването на привилегиите, а пък заварването се потвърждава от
малкия размер на начислявания данък-по 5-10 флорина (един флорин=
3.5 гр. злато с чистота 0,986) на домакинство.
За самонастанили се преселници общината е задължена с „контрибуция”,
в пълен размер, който няколкократно превишава тези суми. Такива случаи
в списъка няма;
-12 години след като Винга получава императорска грамота за
привилегии, в града са записани като данъкоплатци:
43 обикновени чипровски домакинства, 66 павликянски домакинства и
още 7 домакинства на членове на общинската управа.
Без разрешение за масово преселване и при невъзможен голям приток
на нелегални преселници от Бешенов, павликяните числено преобладават
и няма друго обяснение за това, освен че са със заварено положение;
Когато привилегиите на Винга са потвърдени с тържествена грамота няколко видни бешеновски семейства се самонастаняват във Винга, а колона други потеглят след тях. Някои бешеновци предварително разорават ниви във винганското землище. Всички те са върнати от властите обратно под войскови конвой. След това вингани, а чак до 1777 г и бешеновци, безрезултатно молят за разрешение да се съберат във Винга. Получават формално разрешение, но то така е обвързано ограничителни условия, че е невъзможно да се ползва, а и след време съвсем се обезсмисля. Епископ Никола Станиславов и свещеник Блазиус Мили тихомълком се поставят в услуга на властите като убеждават бешеновци да се откажат от преселване във Винга, където наистина местността в сравнение с бешеновската е по-нездравословна, по-неплодородна за земеделие и съвсем негодна за животновъдство. Потвърждение на това е, че през 1758 г. вингани безуспешно се молят на властите за разрешение да се преселят другаде. Те се жалват, че през 1742-1757 г. от смъртоносна епидемия във Винга умират 529 човека, повечето жени и отраснала младеж и 20 цели семейства. Мор от отровна паша години наред унищожава и стадата домашни животни, а градушка съвсем съсипва зърнената реколта и лозята на земеделците. Тези беди нанасят големи загуби и на търговията с угоен добитък, силна и традиционна още от Чипровско. Още през първите години разочаровани павликяни (11 семейства), които имат близки роднини в Бешенов се преселват там. Много от богатите западни българи и тук не намират условия за своята търговия и бързо се изселват най-вече в големия град Тимишвар и из цяло Маджарско. Младите, които не владеят земеделието често правят същото. Павликянският елемент постепенно надделява със своята многобройност и родовитост.
След тежките демографски и икономически удари, новата Винга, очаквана с големи планове и надежди, е изправена пред заплахата да изчезне. Само черните спомени от броденето немили-недраги из чуждите земи и големите данъчни отстъпки, които не биха могли да получат отново, предизвикват упорството и подхранват надеждите на повечето жителите да останат. Просветената монархия и собствената земя, каквато и да е, вдъхват куража и силата на винганските павликяни да се изправят срещу неволята и за пореден път да й надделеят. Имат допълнителната възможност да наемат и земята на чипровчани, които нямат традиции в земеделието и дават под аренда своите ниви. Държавната администрация обявява Винга за селището, в което с всички привилегии ще заселва новите българи-емигранти дошли отвъд Дунав. А такива идват в Банат още през 1739 г. след т.н. Въстание на архиереите засегнало Пиротско и Берковско, където има бежанци от Чипровското въстание 1688 г. Дали във Винга са настанени бежанци от въстанието през 1739 г, за сега няма сведения.
През 1739 . Австрия губи войната с Турция, но военнополитическата обстановка на Западните Балкани се стабилизира за десетки години напред. Военното управление на Банат като фронтова зона, е сменено с цивилно камарално управление. То енергично въвежда подобрения за да повдигне икономическите резултати на региона. Едно от първите мероприятия е да оздрави климата. С мрежа от канали пресушава блатистите зони. Намаляват заболяванията от малария и другите епидемии. Българите оценяват грижите, усещат се сигурни и като се отдават на мечтания мирен съзидателен труд, започнат да преодоляват кризата изглеждащата до тогава безизходна.
Винга си отдъхва и здраво стъпила върху възможностите на привилегиите от 1744г. започва българската си история под новото име Терезиополис.
28.02.2012 г.