За централните селища на Чипровското въстание от 1688 г.: Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, най-често се споменава като за едно цяло. Понякога се изтъква водещата роля на Чипровец. Отделният участник в събитията е уважен с упоменаване имената на няколко предводители. Описано по такъв начин, миналото има отвлечен образ и нашият съвременник трудно намира връзката си с него. В старите документи и изследванията има преки и косвени сведения за копиловските бежанци на север от Дунав, за връзките с днешните копиловчани, вингани и асеновчани и връзките между родове от трите села. Следващите страници са опит с особен прочит на източниците да бъдат извадени от анонимност родове на обикновени бежанци, да се разкаже за начина им на живот, драмата на съдбите им, да се свържат с нашето време.
Въстанието, погромът и бягството
През първите седмици на месец октомври 1688 година въстаниците от Чипровско и другите северозападни български земи с отчаяние разбират, че борбата им няма да успее. Напусто са десетилетията грижлива подготовка и седемте месеца победни битки от Оршова до Белград и обратно до Кутловица. Австрийската армия, от която чакат помощ и която са подкрепили, сражавайки се с трихиляден елитен турски отряд, е на брега на Морава и няма сили за обещаното освободително настъпление на изток.
След кръвопролитните сражения при Жеравица и бунтовниците от полските села са изоставили балканджиите.
На осемте чети от въстаническата войска им остава само грижата за безопасността на семействата им в огнището на въстанието: Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура. За да спечелят време за напускане на обречените селища, четите дават последен отпор в долината на с. Челюстница и теснината Метериза до с. Клисура. В яростни сражения задържат врага, напиращ да плячкоса богатите домове, църкви и манастири и да накаже непокорната рая с плен и смърт.
Хиляди от мирното население се разбягват из околните планини и от там във всички посоки към отдалечени български краища. Най-много се запътват към чужбина в две колони. Едната, под закрилата на конницата на Георги Пеячевич и четниците на Богдан Маринов, се оттегля на запад в Славония. По-голямата колона, съпровождана и от копиловски чети, преминава във Влашко. В нея е и духовният вожд на въстанието, Софийският архиепископ Стефан Кнежевич. За да не бъдат погубени или заробени всички, ако ги настигнат турски потери, родове и големи семейства се разделят между двете колони с надеждата някой ден отново да се съберат. Всички, които не напускат селищата, много от тези, които се откъсват от колоните и много от укрилите се в горите и планинските усои в очакване да отмине опасността, са изловени от преследвачите. Повечето са избити. Пощадените са продадени в робство. Малцина от заробените успяват да избягат. Други са откупени от своите близки.
Във Влашко
Отвъд Дунава княз Константин Бранкован посреща бежанците най-гостоприемно и ги настанява в няколко села, в Крайова, в Римник и най-много в Къмпулунг.
На един ден път от Къмпулунг е тривековната столица на Влашко Търговище със саксонска католическа енория и францискански манастир от диоцеза на Софийския архиепископ Стефан Кнежевич, който отсяда в манастира.
Десетилетия преди въстанието най-богатите копиловски търговци присъстват в Търговище, когато изкупуват из Влашко волове за службите по прехрана на турската армия. Българите отлично познават отвътре пазара на Османската империя, доминират в този най-ефективен износ на полунезависимото Влашко княжество и реализират от това много сериозни печалби. Преди въстанието те предвидливо прехвърлят тук голяма част от наличния си търговски капитал и ценно имущество. Пренесени са и скъпа църковна утвар, икони и книжнина от храмовете и манастирите на католиците в цялото Чипровско, дори тежката каменна статуя на пресветата Божия майка в пълен човешки ръст, украсявала преди Въстанието чипровската катедрала „Санкта Мария”. И днес, тя краси фасадата, в ляво от камбанарията, на българската църква в трансилванския град Дева.
Спасение в Седмиградско от татарската напаст
Четиринайсет месеца по-късно върху успокоилите се и посъвзели се бежанци връхлита нова беда. Татарски чети разбойнически нападат Къмпулунг и Търговище и оставят ограбените само по долни дрехи. Спасението е бягство в Трансилвания. През фъртуни, преспи и по заледените планински пътеки на Карпатите, злощастните българи на 10 февруари се добират до закрилата на австрийската войска в Kronstadt (Брашов). В близките околности на града, в Ръжнов, заварват последните останки на колония от православни българи, която е тук от 1392 г. Свита благородници и военна дружина, съпровождащи младия княз Фружин, умрял по-късно, през 1460 г, в Брашов, са дошли тук от нападнатото от османците Търновско царство.
От онова време е останала готическата „Черна църква”, най-забележителната сграда в Брашов и най-големият румънски християнски храм днес, построена от български майстори. Българите от Ръжнов и бежанците от Къмпулунг се срещат, разпознават се като сънародници и в продължение на десетилетия общуват. Като резултат от това след 1700 г. колонията от Ръжнов прави постъпки за статут на самостоятелна община, която на основата на общата народност да ползва привилегиите дадени на копиловската община в Алвинц.
Привилегированата копиловска община в Брадичен
През лятото на 1690 г. татарската напаст отминава и повечето българи-католици отново се връщат във Влашко. Завърналите се получават и няколко нови селища за настаняване, между тях и Брадичен на 23 км западно от Търгу Жиу. В Брадичен се настаняват само копиловчани и то най-богатите, както е записано във францисканската будимска история. След всяка връхлетяла ги беда те бързо възстановяват богатството си благодарение на своята предприемчивост и търговския си опит. Извън търговията на едро с волове, те, както и другите чипровчани, участват в откупуването и събирането на натурални данъци и държавни такси, като редовно печелят търговете. Между богатите си сънародници бързо се замогват и българските францисканци, които издигат в Брадичен манастира „Св. св. Петър и Павел”. През 1738 г. селото е превзето и опожарено от турците. Манастирът остава невредим, но само до следващата година, когато власите разрушително го разграбват и последните монаси са принудени да го напуснат.
Привилегированата копиловска община в Алвинц
След 1690 г. в Седмиградско, в Hermannstadt (Сибиу), остават бежанци от Къмпулунг. Властите ги посрещат с добронамереност и уважение, но местните саси-протестанти са високомерни и враждебни и бежанците молят да бъдат заселени в отделна община. Молбата подава свещеник Христофор Пейкич, а друг българин, францисканецът Илия Матеянич, добре познат във виенския двор от дипломатически мисии на Влашкия княз, успешно ходатайства за удовлетворяването й. Най-важното искане на копиловчаните, кандидати за заселници, е да останат свободни люде, не съвсем обичайно за феодална Австрия. По-голямата част от населението й е крепостно и зависимо от благородници- земевладелци, на които работи ангария по 3-4 дни в седмицата.
На 15 май 1700 г. император Леополд І подписва грамота за настаняване на тези бежанци в гр. Алвинц (Винцу де Жос) с осем привилегии и първата българска колония в австрийските владения е основана от 48 копиловски семейства, като на територията на града Алвинц има заделени дворове за още 452 български семейства. Колонията се управлява от съдия и съветници. Съдията (по-късно „биров”-унг.) е изборна длъжност за срок от една година. Има юридически права и задължения (във Винга да издава и смъртни присъди) и функциите на кмет. Събира и паричния данък-„контрибуция”.
През 1703 г. маджарите-протестанти вдигат в Трансилвания Ракоциевото въстание за независимост от Австрия и повечето българи-католици от Алвинц се разбягват. Някои се заселват в крепостта Темешвар и в запустената Винга, за чието българско начало днес още има дискусия, но нямат права за самоуправление и привилегии. Младите българи останали в Седмиградско по принуда служат във войската на бунтовниците под командата на набедения за чипровски душманин и разорител граф Имре Тьокьоли.
Три века по-късно великата случайност среща наши съвременници, родственици на участници в събитията от 1688 г. до 1711 г., копиловчанинът Тодор Тодоров и потомък на графа, живеещ в Англия. Споделят каквото знаят за далечната история на родовете си и се разделят с добри чувства.
Духовият живот на Алвинц
През 1711 г. бунтът е потушен и българите се завръщат в Алвинц. Заварват църквата, имотите и къщите си, за които са платили двойни цени на местните власи, заети отново от тях. Започват скъпи съдебни процеси, за да си ги върнат. Построяват църква, която освещават през 1726 г. Тези разходи и конфликти спират развитието на колонията. Тя никога вече не надвишава 130-150 души, но българите се стараят да уредят общината си, както е било още в Копиловец. Към църквата дострояват манастир, в който има училище за децата от града и Висше духовно училище на францисканския орден за Провинция България. В него през 1761 г., една година преди Паисий Хилендарски, монахът Блазиус Клайнер написва своя история на България, останала най-точна чак до Иречековата „История на българите”, издадена в 1876 г. на чешки и немски език.
В ляво и дясно се виждат части от двуетажните сгради на манастира. Комплексът има формата на „П”. Солидният градеж, надвил на времето, се осветява през дарени от миряните многоцветни стъклени витражи, а вътре са блестели сребърни и позлатени свещници, полилеи, църковна утвар и икони. Най-ценната и в наше време е иконата на св. Богородица, спасена и пренесена от Копиловец. Пред олтара са гробниците на най-влиятелните и богати алвинцки български родове Прентич и Пуенин. Благозвучно настроени камбани приканвали верните за молитва, а орган огласял вътрешността на храма и съпровождал църковните песнопения.
През 1729 г. общината и францисканският орден подписват договор за манастира Договорът дава повече права на общината и повече задължения на манастира към нея за сметка на материалната поддръжка от миряните. Търговецът Марко Пуенин завещава в разпореждане на манастира, но под контрола на общината 2040 флорина, равняващи се на над 7 кг. злато, от чиято лихва да се заплаща на „добър учител за сиромашките деца”.
Образованието на западните български католици има силни традиции от началото на ХVІІ век. Била е постигната всеобща грамотност. Училището в Копиловец е имало 130 ученици, изучаващи четене, писане, правопис, смятане и катехизис. И в новите им поселения първата грижа на общините, заедно с изграждането на църква и манастир, е да се основе училище към него. Преподаватели са монасите францисканци. Децата тръгват на училище на 7-годишна възраст и го посещават шест дни седмично. По австрийския закон „Норма регия”, в малките градове, каквито са българските седмиградски колонии, действа т.н. „народно училище”. Учението продължава две години и се води на майчин език. По традициите от Чипровско, в алвинцкото училище всъщност се преподава на „илирийски”, побългарен вариант на хърватския език. Посещението на училището е задължително за всички деца и когато не са редовни, родителите им са наказвани с поправителен труд. По степен на грамотност българите превъзхождат всички народи от Империята, дори и австрийците-неколкократно (100% / 29%). Учениците плащат такси, като в някои случаи момчетата са освободени от това. Така насърчават бъдещите търговци да учат. Издръжката на училището се осигурява от държавата чрез специален фонд, допълван от общината и богати благодетели от нея.
Общината и богатите благодетели поемат и някои от данъците на най-бедните си съграждани. Данъците се събират от общинската управа и държавата не приема от нея оправдания за затруднения на данъкоплатците. Когато общината не внесе цялата сума определена за данъка, представителят й подлежи на арест до набавяне на недостига. За да не се стига до това, се правят и дарения за данъците.
Стопанският живот на Алвинцката община
Основните приходи на общинския бюджет са от общинските имоти: просторни земи, воденица, производство на алкохолни напитки, кръчма, кланица, пазарни такси. Пазарището на българската община в Алвинц е в чертите на селището, има площ 20 дка и работи всяка седмица. Такси заплащат и продавачите и купувачите. Строги правила задължават продавачите достатъчно време и добре да показват стоката си, за да могат купувачите да направят добър избор. В тогавашното време пазарището е основната форма за търговия на дребно, а за някои стоки и на едро, и властите са заинтересувани от ефективната му дейност, за да е оживен и да се развива стопанският живот на региона. По застроителния план на Асеново, изготвен почти 200 години по-късно, в центъра на селото също е оформено пазарище с площ 20дка, запазено в този си вид до 60-те години на ХХ век.
Личните доходи на българите от Алвинц са най-вече от успешната търговия с говеда и по-малко с друг едър добитък. Пролетно време търговците закупуват до десетина хиляди животни в Трансилвания, откарват ги в унгарските равнини, където ги угояват и през есента ги продават в кланиците на Будапеща и Виена. При дългите до 500 км преходи конвоите се проточват по 10-15 км. Придружават ги десетки злобни и силни кучета пазачи и многобройна въоръжена конна охрана. Не са редки сблъсъците с разбойници-джамбази и ощетени собственици на полски имоти по пътя на стадата. Понякога влиза в действие оръжието. Падат убити и ранени и от двете страни. Може да се направи сравнението, че заради рядката населеност и нищожния дял обработваеми земи, работата на легендарните каубои в прериите на Северна Америка е по-лесна от тази на българите-търговци на волове в австрийската империя. Рисковете и несгодите на месеците живот по чуждите кърища не прилягат всекиму и българите цяло столетие са най-добрите в този вид търговия. Австрийските власти снизходително подминават неизбежните по-дребни провинения при важната им за държавата работа. Този начин на живот и препитание неизбежно вземат своето и в данъчните списъци на българската община в Алвинц вдовиците са двойно повече от естественото.
Копиловчани се налагат в тази много особена търговия, защото идват в австрийските земи с опита на три поколения доставчици на говеда от Влашко за Цариград. След 1688 г. мястото им в това направление заемат арменски търговци.
Професионалните умения на търговците на добитък в ездата и боравенето с оръжие са основата при създаване въстаническата конница на Георги Пеячевич. Тя действа от 1687 г. до 1699 г. и в много схватки побеждава отряди на спахийската конница и хусарите на васала Тьокьоли.
Освен рисковете при преходите, търговията с волове има и финансови. За да бъдат закупени животните са необходими хиляди флорини. Ползват се големи кредити, а след големи разбойнически нападения над стадата по пасищата и масов мор по добитъка връщането им е невъзможно. Търговските банкрути с изземване на цялото имущество, включително личното оръжие и домашните икони, са част от живота на Алвинц.
Малко се знае и рядко се споменава за търговията на преселниците от Чипровско със сол и зърнени храни, но унгарски изследовател твърди, че в началото на ХVІІІ век българските кервани, превозващи тези стоки по поречието на Муреш към Буда и Виена, са достигали до 400-500 коли всеки един.
Търговци с по-малки капитали и по-малко склонни към риск търгуват с угоени овце и наемат пасища в близките планини. Обикновено стадата им са по 200-300 глави според възможностите на пастирите.
Има и търговци на индустриални стоки, занаятчии, каквито са жените, избелващи платно и боядисващи прежди, земеделци отглеждащи зърнени култури и нововъведените картофи, собственици на мелници и кръчми. Някои по-образовани българи от Алвинц работят като по-дребни или по-висши държавни чиновници. Притежателят на благородническо звание Илия Прентич, със съпруга от благородно местно потекло, печели и от лихварство, престъпление според закона. Прави го, макар отлично да знае закона. Той е първият документиран българин със светско висше образование – юридическо.
Относно земеделието в Алвинц има твърдения, че според традициите пренесени от Копиловец, такова не е развивано с търговски цели. Това се опровергава в някаква степен от отчета на общинските приходи за 1779 г. В него е записано, че от продажбата на царевица, пшеница и сено от общинските земи има постъпления 90 флорина, което означава десетки тонове продукция, съвсем не малко при добивите от единица площ по тези времена. Копиловските потомци може и да не са крачили след ралото и да не са копали с мотиката, но успешно са управлявали общинското земеделие.
След стихването на маджарските размирици, през 1712-1714 г. в близкото до Алвинц градче Дева се заселват българи от Чипровец, Железна и някои от Копиловец и получават привилегии, каквито са измолените първоначално за Алвинц, допълнително разширени. Заради неразбории с местните феодали и най-много с влашкото население, мнозина избягали от Алвинц през 1703 г. българи, след завръщането си също се заселват в тази нова колония. Тя става по-многобройна от Алвинц (52 срещу 25 семейства).
Привилегиите от император Карл VІ
Австрия побеждава Турция във войната през 1716-1718 г. и с Пожаревацкия мир от 1718 г. присъединява към територията си и Малка Влахия. Крайова, Римник и Брадичен влизат в новата австрийска територия управлявана от съвет начело с Георги Кантакузен. Територията е разорена от честите опустошителни войни и слабо населена. Малобройни власи се крият из горите и планините, нямат постоянни жилища и селища, някои живеят в пещери, обработват земя само за собствената прехрана и държавата не може да разчита на приходи от тях. По тази причина правителството отделя голямо внимание на цивилизованите и предприемчиви българи, вещи в търговията и занаятите и лоялни данъкоплатци. Като използват това, те поставят в 12 точки искания за много широки привилегии. На 1 октомври 1727 г. император Карл VІ подписва грамота за исканите привилегии, които стават темели на българското присъствие и развитие в новата им държава през следващите векове. Със същата грамота „албанската” община Брадичен (Жителите на стария Копиловец са потомци на българи от албанските земи по времето, когато България е граничила на три морета) получава право на собствени печат и герб: две зелени дървета, между тях слънцето и звездите и от двете страни на дърветата местните реки Бистрица, Суходол и Белла.
От 1690 г. две поколения копиловчани се оказват разделени на части от Карпатите: на изток, основно в Брадичен – Малка (Австрийска) Влахия и на запад, най-много в Алвинц и Дева – Седмиградско и на други места из Седмиградско и Банат. Планинската верига дели тези земляци до есента на 1737 г., когато Австрия в съюз с Русия води поредната си война с Турция.
Бягството на българите от Влашко в Седмиградско
В очакване на тази война, още през 1736 г. българите във Влашко под патронажа на епископ Никола Станиславов сформират „хиляден” доброволчески отряд, готови да проливат кръв за свободата на Отечеството си рамо до рамо с австрийските войници, а и да настъпят преди тях в българските земи. Недоверието на австрийското командване към доброволците и неблагополучният ход на войната провалят плана.
Модернизираната турска армия изтласква австрийските войски от Малка Влахия, а българите от Крайова, Римник и Брадичен не очакват нищо добро от турците. Бащите и дедите им са воювали с тях през 1688 г. на живот и смърт и много агаряни са изпратили при Аллаха. Само при превземането на крепостта Оршова са избили 800 пленници. Турското население на Кутловица също се добавя към тази сметка. С отстъпващите императорски войски българите побягват на запад през заснежения проход Вулкан. Някои за втори, най-старите за трети път, изоставят имоти и стока придобити с труда на поколения, а пък колите с покъщнината и инвентара им и впрегатните им животни са иззети за нуждите на оттеглящата се австрийска войска без някой да има грижата да ги върне. Несретниците отново остават само с дрехите на гърба си и каквото могат да носят самите те. В прошение до императора определят стойността на загубите си след това австрийско отстъпление на 300 000 флорина.
Достигнали до Седмиградско, те се подслоняват при тамошните си сънародници, но, още докато над 200 семейства прекарват дни и нощи по пътищата и из горите под открито небе, 20 семейства целите загиват от студ и глад. Православните чипровчани, към които турците не изпитват твърде голяма неприязън, не виждат вече смисъл да понасят прекалено тежката поредна неволя. Седемдесет такива семейства се връщат обратно при имотите си в Малка Влахия. След четири-пет години някои от тях отново заселват напуснатите преди половин век Чипровец и Желязна. Двеста католически семейства от Чипровско са се разпилели при предишните скитания из влашките земи и е трудно да се разбере каква е съдбата им. Ако се приемат загубите пропорционални на населението на отделните селища, във Влашко се „губят” 470 копиловчани. Съвсем основателно може да се предположи, че след султанската амнистия през 1741 г. поне няколко десетки от тях са се върнали в бащиния Копиловец. И все пак, дори да се прибавят само 400-те останали във Влашко към 400-те загинали и заробени, общите загуби приближават половината население на Копиловец преди годината на въстанието и са плашещи дори за онези сурови времена. Загубена е незаменимата подкрепа на близки роднини, разкъсани са вековни родови връзки. Цели родове губят българското си самосъзнание след няколко поколения, изложени на асимилация.
Към просторите на Банат
Според постигнатото от българите-заселници на Седмиградско след зимата на 1690 г. и невъзможността за повечето новодошли да намерят обичайните си препитания в затънтените планински селища на Седмиградско, всички решават, че трябва да търсят по-подходящо място за постоянно задомяване. Поглеждат с надежда към безкрайните равнини и по-централните пътища на Банат, където вече са бежанците от Ракоцевия метеж, а от 1738 г. и сънародниците им-павликяни. Темешварската управа им предлага Винга и мястото изглежда подходящо за тяхната търговия. То е на търговските пътища между Влашко и южна Трансилвания на изток и големите пазари на Буда и Виена на запад. Съставят прошение за заселване в самоуправляващо се, привилегировано селище и провождат делегация от Михаил Станиславов, Никола Качамаг и Франциск Бибич начело с епископ Никола Станиславов да го предаде на властите във Виена и да води преговори, като се опита да стигне и до стария император Карл VІ. Исканите привилегии никак не се нравят на някои от висшите имперски чиновници, започват трудни преговори и продължават цели 3 години. През 1741 г. е дадено устно потвърждение на привилегиите и започва заселването.
Заселването на Винга
Може да се предположи, че и преди потвърждаването на привилегиите, някои от 110-те семейства-бездомници от Крайова, Римник и Брадичен, избягали през прохода Вулкан и останали в Трансилвания, се настаняват във Винга, а останалите веднага след това. Постепенно се преместват във Винга и 60-70 семейства стари заселници в Седмиградско. От тях: 30-40 от Дева, десетина от Алвинц, двайсетина от други селища на Седмиградско. През 1744 г. императрица Мария Терезия потвърждава с тържествена грамота обещаното от своя баща и възкръсналата за нов живот Винга се превръща в привилегирования град Терезиополис. Първият изследовател отбелязал присъствието на българите в Банат е Франческо Грезелини. В първите години след заселването на Винга той я описва като втори по значимост банатски град (първи е Темешвар) с 1128 жители.
При сравнение на данъчните списъци на Алвинц от 1733 г. и 1735 г. и на Винга от 1756 г., осем фамилни имена се срещат и в двата данъчни списъка: винганският общински съветник Антон Качамаг, Антон Каталенин, Богдан Барбирович, Георги Качамаг, Йозеф Нанчин, Петър Менкин, Себастиян Качамаг, Стефан Пуенин. Техният корен е от Копиловец. Според хрониката на францисканския манастир в Дева от Алвинц във Винга се преселва още Антон Якин. Във Винга се преселва и копиловското семейство на Георги Качамагович (Качамаг) от Дева. И други преселници от Дева във Винга са копиловчани, но е трудно да се посочат кои са. Освен това, както вече беше отбелязано, голямото заселване заварва във Винга копиловчани избягали от Алвинц през 1703 г. с неизвестни за сега имена, но навярно не по-малко от 8-10 семейства, за да могат да посрещнат и дадат закрила на избягали от Голям Чергед крепостни българи-йобаги, за което Л. Милетич намира архивен документ и каквито три семейства има в данъчния списък на Винга за 1756 г. Избягалите йобаги са 13, но не всички се задържат във Винга след 1740 г. Някои продължават към Стар Бешенов и други места в Банат.
Като се вземе предвид малкият брой православни семейства във Винга през 1756 г (7 български), съотношението на чисто католическото население на Копиловец към общия брой католици в Чипровско, фактите, че колоната бежанци, отведена от Георги Пеячевич в Славония, е преобладаващо от жители на Чипровец, че водачите на колоната бежанци във Влашко са от Копиловец, с голяма увереност може да се предположи, че около половината от западните българи-католици във Винга са от Копиловец. Освен изброените по-горе десет копиловски семейства, във Винга през 1756 г. има още двайсетина такива с неизвестни ни фамилни имена.
През 1895 г. и 1898 г. Л. Милетич посещава Винга с изследователска цел и намира отделни родове, които по предания все още знаят, че са от Чипровско, но не е отбелязал от кои селища са корените им, включително и кои са от Копиловец.
Залезът на българския Алвинц
Във Винга не се преселват 15-16 семейства с копиловски корен останали в Алвинц и неизвестен брой в Дева.
Част от копиловските семейства в Седмиградско се изселват в по-големи населени места на района, с по-добри условия за търговия и по други причини. Семейството на Антон Койкин, търси простор за търговската си инициатива в Алба Юлия, където открива кръчма. В описа на населението на Дева от 1733г е записано, че Антон Нанчин се е преселил при омъжената си дъщеря в Крайова след като съпругата му е починала предната година и е изоставил къщата си.
От началото на ХVІІІ до първата половина на ХІХ век българските общини в Алвинц и Дева са малобройни, но живи. През октомври 1801 г. Алвинц тържествено, с панахида за предците, литургия и топовни салюти отбелязва 100-години като привилегированата българска община. Събитието е отразено в братиславския „Pressburger Zeitung”. В средата на ХVІІІ век, след изселванията във Винга и холерна епидемия, двете общини имат общо 200 жители.
През 1848-1849 г. унгарците въстават за независимост от Австрия. Стохилядна руска армия помага на Хабсбургите да потушат революцията. Австрийците закриват всички форми на унгарско държавно и местно управление, което се отнася и за Трансилвания, и армията поема властта. Така през 1850 г. прекратява живота си и привилегированата община на копиловчани в Алвинц.
След суспендирането дейността на общината им в Алвинц българите запазват още няколко десетки години общинските „български имущества” като основават дружество за тяхното стопанисване. Пазарното право на привилегированата българската община в Алвинц е продадено през 1885 г. от Франциск Дерводелин за 900 флорина, а през 1926 г. внучката му Малвина Дерводелин продава общинското гробище от 8 дка. След 226 години съществуване са заличени и последните следи от собствеността на българската колония. Малвина доживява до 96-годишна възраст до 1976 г и навярно е последната копиловска издънка в Алвинц, която съзнава своя български произход.
До края на ХІХ век икономическите условия се променят и българският етнически елемент в Трансилвания се загубва. Българите останали в Алвинц, Дева и другаде из Седмиградско се поунгарчват и причината за този им избор е в религията. Като верни католици не позволяват на православните румънци и саксонците-протестанти да ги претопят. Последните оцелели родове, помнещи българския си корен са: от Алвинц Дърводелин с благороднически статут, в Дева – Каликин и Кокелин и още някои. По същото време в околностите на Кarlsburg (Алба Юлия) се срещат родове с фамилии Болгар, от които вероятно има и копиловски.
Днешните потомци на старите копиловчани
Копиловски бежански родове намират спасение и в противоположния край на днешна Румъния, а някои се прехвърлят през Дунава и в Бесарабия. Млад българин от скоро проучва родовата си история, в която има копиловско начало и преминава през Тулча и Атина. Според семейното предание фамилното име е Катели и проучванията на младежа показват, че е разпространено италианско фамилно име. Много е възможно да има връзка с копиловската фамилия Каталенин (Каталенич).
Дори едно непълно сравнение на съвременните и някогашните фамилни имена на копиловчани показва, че немалка част от днешните жители на Копиловци са потомци на участници в Чипровското въстание и имат кръвно родство с българи с родословие от Винга. С достатъчно голяма сигурност може да се твърди, че днешните родове: Андреин, Кокин, Лалин, Лилин и Пешин от Копиловци и Янчин и Себин (от „албанското” лично име Себо) от Асеново имат връзка с бунтовния стар Копиловец и винганските родове, носещи същите имена. За асеновските родове пряката винганска връзка е извън всякакво съмнение, защото са преселници от Винга.
Като цяло, дори във Винга, основана от бежанци от Чипровско, днес родовете от същия край не са много. Освен рано разпилелите се из Влашко и Трансилвания чипровчани, скоро и след заселването на Винга, много я напускат в търсене места по-подходящи за търговията и занаятите им и по-здравословни за живеене. Поминъците им не са свързани със земята, до голяма степен са индивидуални и лесно се интегрират в различна етническа и икономическа среда. Това прави чипровчани по-динамични и мобилни и като търсят по-добър живот, мнозина се изселват в близките големи градове и другаде из земите на австрийската империя, където се разтварят в католическото население, най-вече между маджарите.
Изселванията от Винга в освободена България са сравнително късно, свързани са с промяната на поминъка на винганите и възникналият по тази причина остър недостиг на земеделска земя за разрасналото се население, повечето вече с павликянски корени. В Асеново родовете с произход от Чипровско се броят на пръсти, от които два, споменати вече, най-вероятно са от Копиловец. В данъчния списък на Винга населението е разделено на „българи”, т.е. католици от Чипровско и „католици-павликяни”, т.е. от Никополско и Свищовско. В Асеново всички преселници от Банат наричат себе си „пълкѣнѣ”, а наричат „българѣ” православните преселници от Ловешко.
Без да е общовалидно правило, най-рано загубват българското си самосъзнание родовете с благороднически звания. Удостояват ги с тази чест и привилегия за заслуги към императорския двор, най-често по повод на военни кампании. Някои се сдобиват с имения, където се преселват. Когато останат в привилегированите български общини, новите благородници излизат от юрисдикцията на общинския съд и не плащат данъци, както останалите. Още по-лесно се отчуждават служещите в администрацията и във войската, които се преселват в административните центрове и гарнизонните градове. Освен Дърводелин, от копиловско потекло са и благородниците: Михаил Прентич и Никола Качамаг. Прентич получава званието през 1725 г., Качамаг след 1741 г.
Можем да се надяваме, в не съвсем далечно бъдеще да бъдат запълнени голяма част от белите петна в историята на копиловските въстаници и бежанци и новите българи, и най-напред копиловските потомци, да видят в пълно величие героизма и драматизма на живота на тези предостойни наши съотечественици.
14.01.20014г.
Александър Антонов Лавров
