В село Гостиля заедно с банатските българи са живели и преселници от Македония. За тези 120 години от основаването на селото двете преселнически вълни са натрупали много общи спомени, а историята на шестте македонски семейства в Гостиля ще ни покаже как този процес се е осъществил:
По следите на нашите деди и техните корени!
О, нещастна Македонийо,
За теб българският войник води три нещастни войни, даде хиляди жертви, реки от кървави сълзи течаха по твоите полета. Ти успя да запазиш своята вяра и религия, своите духовни ценности, за това говорят спомените на нашите предци, които ще се постарая да опиша.
Началото на Балканската война 1912 год. Никола Иванов, братя Минчеви с техни братовчеди от Македония заселили се в България.
Изпитвах известно неудобство и страх дали ще мога да отразя правилно фактите и събитията около тези фамилии, тъй като историческият период е дълъг, а родовите връзки и контактите с отделните фамилии се заличават с времето, но благодарение на връзките ми с отделни представители от тези фамилии, успях да се добера до тази информация и да направя този материал. Тези данни са много ценни със своя смисъл и съдържание, защото всеки наследник има с какво да се гордее, а именно - това, което е наследил от своите предци!
През далечната 1891 год. гръцкото правителство излиза със закон, който гласи, че всеки жител на Гърция, който се обяви за българин, го очаква смърт. Много българи предпочитат смъртта пред безчинствата на гърците и злодеянията на турските нашественици. В този период излиза Международен декрет от императора на Австро-Унгарската империя Франц Йозеф III. Всички българи, преселили се в областта Банат по време на Чипровското въстание, имат право да се завърнат в България. По това време в България властва цар Фердинанд. Така в периода от 1891 до 1912 год. започват да се заселват банатските българи и се образуват пет села в цяла България.
Тези, които се завръщат, получават от правителството по 30 дка. земеделска земя и 3 дка. дворно място за жилище. Така се заформя и нашето село Гостиля.
Многократно съм задавала въпрос на дядо ми Никола Иванов, защо са избрали именно това село, преминали през толкова красоти, през цяла България, а той през сълзи ми отговаряше: „В онези тежки за нас времена, тормозени от гърци и гонени от турци, и Дунава щяхме да прегазим и у Влашко щяхме да стигнем, само да се спасим!"
Така в с. Гостиля в периода от 1891 до 1912 год. се установяват като бежанци и преселници шест фамилии от Егейска Македония.
Идвайки в България те се заселват на различни места: в с. Долни Луковит, в с. Остров, в с. Горна Митрополия, в с. Ставерци, а някои от тях и в с. Гостиля. Тук дядо ми не пропускаше да каже защо именно в това село са се заселили: харесала им почвата, била чернозем, имало и рекичка, макар и малка, но от голямо значение за животновъдството, което развили впоследствие, а най-вече жителите и те били преселници, така че съжителството с тях, щяло да бъде по-лесно осъществимо. Много акуратни и предприемчиви, македонците идват с образование и някакъв занаят и за кратко време се устройват. В селото те създават добри контакти с местните жители, и добри взаимоотношения със съседните села. Развиват занаятчийска дейност, започват работа, като строители, кръчмари, яйчари, фурнаджии, отварят магазини, кафенета, кръчми и много бързо се стабилизират и започват да закупуват земеделски земи.
Така след разгрома на Илинденското въстание около 1912 год. в с. Гостиля идват като бежанци Атанас Лясков и съпругата му Пена от далечното село Кономилати, Костурска област.
Атанас минавал за комита. Бил здрав мъж, борбен, със силен дух, известен бил с това, че ходел винаги въоръжен и защитавал българите от турците. Когато гръцките власти научили за него (той знаел, че го очаква смърт) хвърля пушката и както е бос и почти гол, с бакърен котел преплувал Охридското езеро и преминал в България. Отначало се установил в с. Долни Луковит, след няколко години идва в с. Гостиля, където идва и жена му Пена. Тук му се раждат двама сина: Коста и Димитър. Димитър се установява в с. Ставерци - там създава семейство и има три деца - Наум, Иванка и Атанас. Коста остава в с. Гостиля, тук се задомява и му се раждат три деца. Отначало става яйчар, след това сладкар. Отваря собствена сладкарница, в която продава боза и халва, които той сам произвежда. Впоследствие отваря и кръчма. Раждат му се три деца: Атанаска, Христо и Димитър. Атанаска, като девойка отива доброволка на фронта с още две девойчета баначенчета - Станка Миклошовата и Клара. Христо създава семейство в София и там остава да живее. В дома на Коста остава най-малкия му син Димитър. Понастоящем в този дом живее синът му Христо, който се грижи за възрастната си майка. Самият Димитър беше изключително услужлив. Той се изявяваше като ветеринарен техник. Няма къща, която да не е посетил по повод на заболяло животно. Това семейство живееше в голяма хармония и уважение със съселяните си.
Друга голяма фамилия бежанци от Македония е Мочкови.
Томани и Димитър от далечното село Емборе, Костурска област се оженват и им се раждат пет деца. Най-големият син на фамилията е Васил. Като служител в общината на с.Емборе е оклеветен в предателство и за наказание го заравят жив в земята до шията и така в невероятни мъки той умира. Уплашени от случилото се останалите членове на семейството идват в България като бежанци. Преминали през много митарства и перипетии, те се установяват в България и създават семейства. Един от синовете Коста се установява в с. Гостиля. Той се е занимавал с търговия на коне. Неговите потомци още пазят печата с метални букви К.М. Печата се нажежавал до червено, допирал се до кожата на животното и след заздравяване се е отличавал печата на търговеца. По този начин кражбите на животни били невъзможни.
Коста е търгувал от Дунава до Бяло море. Установил се вече в Гостиля, той се жени за хубавата мома Радка, от богат род от с. Ставерци. Тук е мястото да отбележа, че баба Радка беше „бабата" на селото. Тя е посрещала детския плач , идващия нов живот. На много семейства е дарявала радост - тя селската акушерка. Раждат им се шест деца. Момичетата се омъжват сполучливо в други селища. В с. Гостиля остават да живеят двама от синовете: Ефтим и Димитър, с родителите си. Те създават собствена цигларна фабрика, която работи до 1948 год., до национализацията й. Тази фабрика създаваше поминък на младите хора от селото ни, и на баначени, и на българи. Фамилията е особено горда с една от дъщерите на Васил, Дора Василева, която завършва ВВВУ „Г. Бенковски" в гр. Долна Митрополия. По това време само три момичета завършват това мъжко училище: Мария Атанасова, Мария Недялкова и Дора Василева. На Мария Василева поверяват международен полет, а на Мария Недялкова и Дора Василева - вътрешни линии!
Не по-малко горда е и фамилията на Ефтим. Неговият син Васил (Веско) беше генерал от Военно¬морските сили, понастоящем пенсионер, живущ в гр. Варна. Синът на Васил, Емил на 48 год. става генерал от Натовските военно-морски сили и живее в САЩ. Сред многобройната фамилия Мочкови има бизнесмени, учители, икономисти, техници, художници, оперна певица.
Тази фамилия винаги е живяла в голяма хармония с роднините си, в чудесни взаимоотношения с банатските българи. Една от снахите на фамилия Мочкови е моя съседка и приятелка от детските ми години – Ленчето на Мито Софранов. Тя е от католическо семейсто. Нейният баща свиреше на хармониума в черквата. Ние с Ленчето бяхме редовни черковници. Лъснати, пременени, молитвите научени до съвършенство на сутрешната и следобедната миса, всяка неделя за нас беше закон. Колко ни е било хубаво и весело в тези детски години! За един голям католически празник сестрата на отеца (която идваше в нашия дом при баба ми Райна на гости, казваше се Стефка) бе направила причастия. Бяха ги покрили с бяла покривка да не се виждат, но ние с Ленчето ги открихме и ги изядохме. Каква беше паниката, когато видяха, че липсват причастията. До мисата имаше малко време, с големи усилия баба ми и сестра Стефка успяха да направят нови и така се размина с боя. С Ленчето много се обичахме и си играехме. Тя имаше роднини в София и бяха й изпратили шевна машина (играчка), и ние решихме да ставаме шивачки. Аз отрязах един ръкав на майка ми от жарсената рокля, а Ленчето – едно голямо парче червено на майка й от венчалното сукно. Изненадата дойде, когато майка ми извади роклята да ходят на сватба с баща ми в съседното село Ставерци. Изпаднала в ужас, майка ми отива при майката на Ленчето и я кара да провери дрехите си. Резултатът беше бой и на двете забрана да играем повече, но това трая до вечерта. На другия ден бяхме пак заедно.
Много деца имаше в нашата махала все баначенчета: Анчето Окушовата, Марийка Миклушовата, Анчето Фабянчето, Марийчето Врежачето, Марийка Котешовата, Бончо Джакера, а Личко, Коци, Рози и Кати Милеровата бяха по-малки от мен и много ги обичах. Когато Ленчето се омъжи, аз бях ученичка в Плевен. Много ми беше мъчно за нея и много плаках. Нашите добри отношения и до днес се запазиха.
През далечната 1893 год. в България, в с. Гостиля се заселва фамилията на Минчо Марелов от с.Емборе, Костурска област. Тази фамилия за кратко време се устройва стабилно и много бързо забогатява. Това се дължи на следните фактори: всички в семейството са грамотни, много задружни и изключително трудолюбиви. След 1900 год. много от заселилите се вече банатски българи започват да продават земите и къщите си, като някои от тях се завръщат обратно в Банат, други пък се заселват в други селища в България.
Именно от това се възползват братя Минчеви и така за кратко време закупуват доста земеделски земи. Първият син на тази фамилия е Илия. Той е завършил Солунската гимназия, където един от учителите му е Димитър Благоев. След това завършва колеж „Българска семинария" в Истанбул за свещеник. С това си образование той пристига в България. Първо при свои роднини в гр. Плевен с цел да става свещеник. Пристигайки тук той се запознава с обстановката и вместо свещеник става първия учител в с. Гостиля.
Учениците от Първото училище в с. Гостиля и свещеника Рихард Хофман 1921 год.
Вторият син на фамилията, Христо, се занимава със земеделие и скотовъдство, а третия – Атанас учи в гр.Плевен. За кратък период от 1900 год. до избухването на Балканската война 1912 год., фамилията закупува земеделски имоти, къщи, градини, гори и лозя около 500 дка. Освен, че е учител, Илия става и кмет на селото доста години. През 1925 год. селото го сполетява беда -изгаря училището. Тук проличава благотворителността на Илия Минчев, който дарява собствен парцел от 3 дка. за направата на новото ни училище. Това става в периода на неговото кметуване. И така през 1927/28 год. селото ни има ново училище и първи прогимназиален клас.
През следващата 1929 год. е построен скотовъден дом, в съседство на който са направени две стаи за кметството на селото ни. С голяма щедрост, доброта и благородство Илия Минчев се раздаваше за селото ни и за жителите му. Тази фамилия остави трайни следи в обществото. Тя внесе много колорит и много добродетели. В нея неграмотни хора нямаше. Тя даде на обществото ни икономисти, инженери, агрономи, учители, военни, прависти, хора на изкуството. Наследниците на Илия Минчев живеят предимно в София.
В Гостиля остана да живее един от синовете на Илия Минчев - Стефан. Изключително трудолюбив земеделец и животновъд. Както преди 9.IХ.1944 г. така и след основаването на ТКЗС, той беше неуморен труженик в земеделската работа. За неговата съпруга, стринка Марийка, работата не се делеше на мъжка и женска, а се вършеше с много усърдие и лекота от нея. Тяхното трудолюбиво семейство отгледа и възпита две деца: Невена - икономист и Минчо - инженер. Те от своя страна създадоха семейства с достойни за тях партньори и се реализираха в обществото.
През 1963 г. отчуждиха дома на фамилия Минчеви и чичо Стефан замина за София, където изживя остатъка от живота си. След връщане на земеделските земи неговия син Минчо си купи къща в Гостиля и сега неговото семейство и съпругата му Вера обитават своя дом.
Наследник на тази фамилия е Методи Минчев - адвокат по граждански дела. Той се отличаваше със своята колоритност, всеотдайност и трудолюбие. На много банатчани, преселили се в София, той е помогнал с жителство, с жилище или с работа. Неговите наследници - двама сина, са юристи. Михаил - покойник, а Димитър е следовател в софийския затвор. Гордост на тази фамилия беше Петко Ганчев, който завършва с отличие Академията за музикални изкуства в гр. Прага, Чехословакия. Дълги години работи в БНТ, като режисьор на развлекателни програми. Жените от този род се омъжват сполучливо и даряват фамилиите си с добри наследници.
Фамилията на втория брат от този род Христо Минчев е пръсната из цяла България и в чужбина. Той се изселва при една от дъщерите си в гр. Кнежа и там прекарва остатъка от живота си. Неговата съпруга, баба Божана, беше дълголетница и почина на 104 години. Особена гордост за фамилията беше синът им Александър Минчев, който беше на работа в социалното министерство. Завършва икономика със завидно образование и култура, той е последовател на марксическите идеи. Става директор на Търговската камара в София, а впоследствие - директор на направление „Пенсии". На много хора от нашето село е оказвал помощ. Другият син на Христо - Илия е учител по професия. Завършва школата за запасни офицери. Бил е в специална конна състезателна рота с генерал Стойчев и генерал Лекарски, с които са разнасяли конната спортна слава на България из европейските столици. Дъщерите на Христо Минчев се омъжват за стабилни и авторитетни мъже и семействата им заемат достойно място в обществото.
Третият брат Атанас - завършва гимназия в гр. Плевен. След делбата с братята си продава своя дял земеделски земи, завладян от комунистически идеи, намира работа в София и там се устройва за постоянно със семейството си. След 9 IX 1944 г. е дългогодишен директор на „Винпром". Домът му е пристан на прогресивни студенти и комунисти. До края на живота си той е прогресивна личност, всеотдаен и гостоприемен. Това се дължи на марксическите му убеждения и човешките добродетели. В такава светлина е възпитал и своите деца: Лиляна, Танка и Димитър. От тази фамилия, наследници, които да живеят в Гостиля, няма, но гостуват на семейство Иван Букович, които са в топли приятелски отношения от годините на техните родители.
От фамилия Минчеви има на какво да се поучим. Тя е оставила трайни следи в обществото с техните ценностни качества на трудолюбие, морал и уважение.
Фамилията на дядо ми Никола Иванов Христов е в родствени връзки с братя Минчеви.
Никола Иванов и братя Минчеви Снимка за спомен от края на войната 1917 год.
Майката на дядо ми баба Велика (Ика) и майката на братя Минчеви - Султана (Тана) са сестри. Това беше нашият най-голям и единствен род в с.Гостиля. Цариградската махала „Фенер бахче" това е търговският център на Истанбул. Прадядо ми Иван Христов работи там. Има баничарница – прави бюреци, милинки, мекици и козунаци. Дядо ми Никола Иванов учи в Солунската гимназия. Който завърши в това училище получава солидно образование, защото там се изучават чужди езици: френски, латински, гръцки и турски. Едва завършил девети клас и баба Велика изпраща писмо на дядо Иван в Истанбул, да го вземе при него да учи занаят и да не се връща в Гърция, защото гърците колели учените момчета. Така дядо Никола заминава за Истанбул при баща си да учи занаят. След две години усвоил занаята, започва да прави бюреци, милинки, баници, мекици и козунаци. В това време дядо Иван е извикан от баджанака му Минчо Марелов, вече устроил се в с.Гостиля и развива добра търговска дейност, да поеме магазина, който бил манифактура и железария. През 1907 год. пристига семейството на дядо Иван от с. Емборе. Баба Велика и дъщерята Гликерия облечена като мъж с потури, навуща и калпак, идват в България. Тази екипировка била необходима, защото турците крадяли хубавите девойки, а момчетата колели. Настанявайки се в Гостиля, дядо Иван купува къща от Франц - баначенин, завърнал се от Банат и решил отново да се връща, защото обстановката не му харесвала. Предложил на дядо ми и малкото земя, която имал. Така започнал живота на моите прародители в с. Гостиля.
Първата ни къща в с. Гостиля. Годежа на дядовата сестра Гликерия. Госпожите и господата с капелите са сватовете македонци от гр. Оряхово и гр. Лом
На малкото земя, която имали, посадили овощни дървета, направили лозе, и за кратко време отворили кафене, после кръчма.
В това време дядо Никола се завръща от Истанбул, но няма желание да се занимава със земеделие и се установява в гр.Плевен. Тук попада в известната фамилия Върбенови (също македонци), които имали големи площи с ниви и лозя. Харесали дядо ми, като добър занаятчия и му направили фурна и дюкян. Започва да прави хляб (нафур), баници, бюреци и баклава. Фурната се намираше в центъра на старата главна улица срещу театъра. Харесали дядо ми, като добър занаятчия. Много трудолюбив, предприемчив и акуратен, започнал да се харесва на плевенските моми.
Така харесан, дядо Никола го сгодяват за баба ми Райна, която била племенница на Димитър Върбенов (по това време министър на правосъдието). Баба ми произхожда от заможно семейство от с. Садовец, също преселници от с. Емборе. Те са имали 1500 дка. земеделска земя и вършачка на онова време. След смъртта на чичото на баба ми, нейния баща поема отглеждането на братовите си деца и така тази земя била поделена на момчетата по 200 дка. и на момичетата по 100 дка, а те били 9 деца. Бабата на баба ми се е казвала Катерина, тя била със силен характер, много борбена и властолюбива, минавала за комита, държала е хазната на Димитър Благоев, като негова довереница, защото била сестра на жена му. Семейството на дядо Никола и баба Райна заживява в гр. Плевен, където дядо ми си купува къща. Раждат им се двете дъщери - Еленка и Евдокия, но това не било за дълго.
Дядо Никола и баба Райна с двете си дъщери Еленка и Евдокия.
В с. Гостиля дядо Иван купува земеделска земя на името на дядо Никола (с цел да го привлече да си дойде и той на село), отваря кръчма, работата се разраства. Така принуден дядо Никола се връща на село и цялото семейство се събира и се ражда баща ми Иван.
Сестрата на дядо ми Гликерия се омъжва за Филип от гр. Оряхово – търговец на зърнени храни. Имал магазини за манифактура в гр. Лом, където по-късно се преселва. След национализацията на магазините, той фалира и сравнително млад умира. Раждат им се четири момчета, които умират на различна възраст. Последният Иван, учител, умира на 37 години и оставя наследница - една дъщеря, Емилия, която дарява фамилията с двама наследника, Росен - инженер, живее в гр. Лом и Албена - балерина в Музикалния театър в гр. Велико Търново. Дядо Никола има три деца. Дъщеря му Еленка умира на 16 год. - ученичка, Евдокия омъжена на 22 год. и остава един син Петър - икономист, който умира на 59 години след две години умира и синът му Николай, също икономист, на 30 год. Така от страна на дядо Никола оставам само аз – Райна, дъщеря на Иван. Аз имам дъщеря Мария, родена 1972 год., а тя има дъщеря Ирена, родена 1993 год.
През 1962 год. след смъртта на дядо Никола и баба Райна, ние напуснахме с. Гостиля и се преместихме да живеем в гр.Плевен, където имаме много роднини македонци. Тук майка ми и баща ми изживяха своя житейски път до 1996 год., когато починаха. Баща ми Иван Николов и Павел Янчик са единствените за времето си от с. Гостиля, завършили земеделската гимназия в гр. Кнежа - единствената в Северна България. Дипломирал се е като агроном-зоотехник. През целият си съзнателен живот е работил в областта на земеделието и животновъдството. Това са кратки биографични данни за моите родители. Важно е друго - как е протекъл съзнателния ни живот в с. Гостиля, а именно в хармония, разбиране и уважение между роднини и съседи. Кражбата, като явление не беше познато, А какви празници имаше!!! Нашите банатчани са силно религиозни и много уважаваха празниците си.
Нашето семейство празнуваше двойни празници. Първо католическите и след една седмица идваха българските. Ние бяхме обградени отвсякъде с банатчани и на Коледа и Великден ни носеха сладкиши за здраве и берекет. От всяко семейство ни затрупваха с вкусотии. След една седмица ние също трябваше да връщаме. Така, че и у нас се правеха сладкиши в промишлени количества. На майка ми роднините от с. Ставерци, като идваха у нас на тези празници, се чудеха и удивляваха на топлите взаимоотношения. Създали сме и роднински връзки с католически семейства.
Дядо Павел Букович и баба Ката се женят (като млади втори брак и за двамата). Католическият свещеник няма право да ги венчае според каноните на католическата религия. Тогава дядо Никола и баба Райна им стават кумове. Иванчо Букович е кръщелник на баща ми и му носи името. Това е най-големият ми роднина в Гостиля - кумеца Иванчо.
Топли приятелски взаимоотношения моите родители са имали и с други фамилии от селото ни. С Кукови ги свързваше общият им интерес към конете. Павел Куков беше учител в гимназията в с. Ставерци, където учехме 8-ми клас.
В час по история влиза най-малкият брат Куков – Гришата. Аз като го видях се изсмях. Не можех да си представя Гришата учител. Той беше толкова млад и беше приятел на баща ми. Той като ме забеляза между учениците му стана приятно, че ще го представя добре, на него сега му започваше учителската кариера и беше притеснен. Накара ме да разкажа урока, а аз отказах под предлог, че съм изпитвана от предшественика му. Ядосан Гришата ми взе бележника и ми извъртя една двойка на цялата страница на бележника. Сърдит Гришата си предаде урока и часът свърши. Цяла седмица не се прибирах у дома с двойката, стоях си у бабини на Ставерци, беше ме страх от баща ми. Но Гришата срещнал баща ми и му разказал за случая. След домашни съвещания, аз се извиних на учителя си и годината завърших с отличен по история.
Весели и хубави спомени имам от детството си в с. Гостиля. Католиците имат един празник „Фършанги". На този празник се връзваха люлки по високите дървета из селото и момците люлееха момите. Най-голямата люшканица ставаше на Миклошовия бряст. На тоя празник целия ден свиреше селската ни духова музика. Дали, защото не бях чувала по-хубава музика от Гостилската, но много хубаво ми се струваше, че свирят. В нея свиреха и банатчани и българи. Всички музиканти бяха слухари, нито ноти, нито петолиние знаеха какво е. По време на социализма, като направиха новото читалище, закупиха нови инструменти и музиката стана още по-хубава. Свиреха мелодии от банатския фолклор и маршове. Най-емблематичен беше „Земеделския марш". Такава известност беше получила Банашката музика, че имаше покани за сватби в околните села. Нашето село е най-малко в общината ни. Благодарение на хармонията между двете религии, католическа и православна, се запазиха вярата, традициите, надеждата за доброто, съхранила се до ден-днешен. В момента в селото ни има трупа за автентичен банатски фолклор „Банатски ритми", която участва на много фестивали, откъдето се връща с дипломи и грамоти. Тя е гордостта на селото ни.
Банатчаните в нашето село бяха много трудолюбиви, честни и колоритни. С уважение и умиление си спомням за някои от тях. В голяма хармония живееха хората в селото ни. Не мога да не спомена Мартин Банчев (Фаркаш) с неговата артистичност и извор на банатски фолклор. Дедо Палчо Галушката, дедо Дерко Инцата, за които се разказваха вицове и анекдоти, баба Таца, баба Ката Предачовата, която още не се е съмнало и знаеше новините в селото, а дедо Стоян Шилето с недоволството си към властващите и управниците беше незабравим и оригинален със своите попържни.
Така се празнуваха общоселските празници „Зарезан", 1962 год.
В размирните години след Илинденско Преображенското въстание от далечното село Търсия, Леринско, намира убежище и друга фамилия македонци. Жилави и борбени двамата братя Христо и Илия били честни и искрени, истински патриоти защитавали българщината в Гърция. Селото е опожарено. Много жени убити, деца изклани. Жената на Христо е убита. За България потегля Илия. След дълги митарства из България, първо се установява в гр. Пловдив, после в с. Ставерци и тогава в с. Гостиля. Установил се вече в Гостиля от Македония пристига неговата годеница Неша, която довежда и сирачето на брат му Христо - Елена. Неша и Илия се оженват и им се раждат двамата сина: Костадин и Йото и дъщеря им Иванка (Данка). Идвайки в с. Гостиля, тази фамилия се отличава с голямо трудолюбие, те са добри майстори-строители. В селото ни построиха много къщи, както преди 9-1Х.44 год. така и след това. И до днес ми звучат думите на баба ми Райна с нейните благословии към двамата братя Йото и Коцо за хубавата къща, която са ни построили.
Под топлите грижи на близките си малката Елена израства скромна и трудолюбива девойка и скоро се омъжва за Нино Цеков. С това семейство ни свързват роднински отношения. На тях са им умирали децата и според поверието трябвало да хвърлят новороденото дете на улицата и който го намери да го кръсти и да продължи кръстничеството. Така детето го намира прабаба ми Велика и го кръщава Велик -това е Велик Нинов. По-късно се ражда и сестра му, която е кръстена от баба ми и се казва Райна. Всички деца от тази фамилия са кръстени на някой от нашето семейство. Сега аз продължавам това кръстничество. Децата на кумеца Велик бяха като мои братя и сестри и до днес сме в чудесни отношения. С много трудолюбие и честност членовете от тази фамилия създадоха добри семейства, отгледаха и възпитаха честни и достойни деца. Сестрата на Йото и Коцо - Иванка се омъжва сполучливо за Пано Маринов. С бистър ум и силна памет той беше дълги години кръчмар в селото ни. Строг и авторитетен човек с Иванка създават добро семейство. Отглеждат и възпитават три дъщери: Лиляна, Дора и Любка. Те създават добри семейства. Техните наследници са трудолюбиви и възпитани деца. Семействата на братята Йото и Коцо имат по три деца. За отбелязване е, че в тези фамилии има смесени бракове, българи и банатчани, но това не пречи за добрия синхрон в браковете им. В момента в домовете на Йото и Коцо живеят техните синове със семействата си. Тук цари голямо разбирателство и уважение, както в семейството, така и с роднините и съседите.
В началото на съществуването си в селото ни не се допускаха смесени бракове. Но с течение на времето и настъпилите социални промени, това беше отживелица и религията не се намесваше. Така в селото ни бяха осъществени много такива бракове. В Гостиля имаше преселници българи от с. Реселец, от с. Гложене, от с. Драшан. Един случай на такъв брак има между българин и банатчанка през 50-те години на миналия век. Синът на Христо Нечев от с. Реселец се влюбва в Розка на Мито Бонкова дъщерята от богат банатски род. Любов неосъществима. Не може синът на бедния българин да вземе богатата мома. Любовта не пита. Петър е авиатор, минавайки над селото ни го обсипва с листовки, на които пише „Обичам Роза" - Петър. На помощ се притичват моите родители. След дълги преговори и кандърми всичко приключва с годеж, с весела и богата сватба, на която кумуват майка ми и баща ми. Този щастлив брак е дълготраен. Плод на този брак са две прекрасни деца. Цветанка, икономист, и Иванчо, кръщелника на баща ми, артист. И други случаи има на смесени бракове в с. Гостиля, които са сполучливи, доживели до дълбоки старини с много топлота и уважение.
Красивото село Смърдеш - Костурско, намиращо се в днешна Северна Гърция, е опожарено от турците. Останалите живи жители се пръскат по цял свят. Най-много се преселват в Истанбул. Така след опожаряването на селото със свои приятели заминава и Георги Димитров Панков за Истанбул. След известен престой в Турция се отправя за България. За кратко време се заселва при богат търговец в гр. Оряхово. Както вече писах по това време е в сила правителствено решение за оземляване на банатските българи, завърнали се в България след разгрома на Чипровското въстание, като им предоставят земеделска земя и парцел за жилище. За да се възползва от това Георги напуска Оряхово и се заселва в с. Гостиля. Великодушен човек, с голямо сърце, добър и честен за кратко време се стабилизира и създава семейство. Оженва се за хубавата мома Гета от богатия Бинчовски род от с. Ставерци и им се раждат четири деца: Христо, Пенка, Горан и Методи.
Георги Панков се занимава със земеделие и търговия на едро и дребно и става един от заможните хора на селото ни.
След смъртта на Георги начело на семейството застава Христо - най-големият син. Той продължава традицията на семейството, земеделието и търговията.
Дъщерята Пенка се омъжва сполучливо в с.Долни Луковит, отглежда и възпитава двама сина с техническо образование. Синът Горан - офицер и икономист по образование, работи в сферата на туризма. Дълги години е управител на курортния комплекс „Златни пясъци". Умира през 2009 год. Най-малкият син Методи е учител. Със съпругата му са били учители в селото ни. Устройват се в гр. Кнежа, където продължава тяхното учителствуване. Методи Панков дълги години е директор на гимназията в гр. Кнежа. Раждат им се две дъщери - лекарка и медицинска сестра.
Най-големият син Христо остава в с. Гостиля. Той беше човек хуманен, спокоен с широко сърце. Непосредствено след 9.1Х.44 год. Христо Панков става кмет на селото ни. В тези размирни години за цялата страна, със своя бистър ум и спокойствие, той не допуска инциденти в селото ни, нито от политически, нито от битов или обществен характер.
Гордост за тази фамилия е неговият син Георги. Ученолюбив и трудолюбив, той завършва стопанската академия по финанси и кредит в гр. Свищов. Трудовият му стаж преминава в областта на икономиката. Целият си съзнателен живот посвещава на професията си. Става генерален директор на БНБ гр. София. Достига поста заместник министър в комитета-по икономика и планиране. Има добро семейство. Единствената му дъщеря го дарява с две прекрасни внучки.
Дъщерята на Христо Панков - Маргарита, покойница, за която си спомням с много обич и умиление, беше моя съученичка и добра приятелка. Завършва учителския институт в гр. Смолян, където създава своето семейство. Тя дарява фамилията с двама сина - възпитани и образовани момчета. Всички наследници на фамилия Панкови са образовани и с професии, които заемат достойно място в обществото ни. В момента в с. Гостиля от тази фамилия никой не живее. При провеждане на културни мероприятия и тържества касаещи спонсорство, Георги Панков редовно се отзоваваше.
Това са македонските фамилии, заселили се в с. Гостиля. Нека се знае, че за тази нещастна Македония нашите предци са жертвали своите домове, близките си и всичко създадено от тях, погълнати от носталгията до сетните си земни дни. Нашите деди оттеглили се във вечността, ни оставиха домове, съградени с много обич и разбирателство, пълни с деца и внуци в тях, които живеят помежду си с усмивки по лицата, с топлина в сърцата.
Всичко написано от мен на тези бели страници го направих с голямо задоволство и уважение към нашите предшественици. Направих го за поколенията след нас, да знаят, че са наследници на достойни българи, стойностни граждани, които заслужават нашата почит и уважение.
