Банатските българи трудно се предават. Особено пък трудно се отказват от илюзиите си и още по-трудно признават това. Затова и ми е трудно да пиша тези редове, но смятам, че времето е дошло да си кажем нещата открито. Банатските българи притежават особен тип инат, които не винаги им е помагал, но обикновено е бил залог за оцеляване. Същевременно притежават завидна способност да рушат сами собственото си гнездо, изяждайки се помежду си и срутвайки всичко създадено до момента, погребвайки го в пасивност и псевдозагриженост. Последните години на затишие и липса на творческа активност в живота на общността са показателни за настъпилия момент за поглед навътре и преоценка на собствената си представа за нас самите, за другите около нас, за очакваното и желаното, за реално осъществимото и за великите илюзии, които приспиват и без това заспалото ни съзнание.
Напоследък беше назряла отново идеята да се възобнови Дружеството на банатските българи в България, основано през 1991 г. от Михаил Шипков, преминало през години на затишие след смъртта му и отново мъртвородено през есента на 1998 г. с една пререгистрация, която само записа на хартия липсата на ясна представа за ставащото и подпечата за пореден път приемането на илюзиите.
Разбира се, нужно е да се организират банатските българи в България, да се поддържат традиции, родови връзки, да се предава паметта и да се помни миналото, да се говори мекият и мелодичен диалект, да се пеят песните на предците ни… Всичко това е хубаво, но… Почти никой от младите не реагира на тези сигнали. С възстановяване на Дружеството са се захванали пак побелелите глави, насърчени от спомена за издавания навремето в Бърдарски геран вестник „ФАЛМИС-Uvec falim!” и една нова активност, която някога са пропуснали момента да оценят…
Възрастните хора, последните помнещи славното време, искат Дружеството да свърши нещо, което те самите не са направили – да предаде на децата им съзнанието за принадлежност към общността на банатските българи. Организация, родена с тази цел, няма бъдеще. Всеки банатски българин трябваше лично и отговорно да изпълни собствената си роля в преноса на общностната идентичност, предавайки на децата си, а те пък на своите деца родното, спомена, паметта. Този процес не се е състоял. И затова сега осемдесетгодишните с мъка установяват, че са загубили бъдещето си, няма ги наследниците, няма го пътя пред нас. Никакво дружество, където и да е основано, от когото и да е създадено, няма да обърне процеса на умиране и изчезване на паметта, а и на общността.
Ние, банатските българи, трябва да спрем да се вторачваме в легендата, в до болка познатата история на загубването на родното гнездо и повторното му намиране, а да започнем да проумяваме, че загубата в същност не е на земя или родина, а на духовното пространство, което би трябвало да обитаваме. Някога, много отдавна, сме объркали понятията. Лутайки се по земята, сме загубили Отечеството си – връзката с Бога, и сме хукнали да възпяваме пространствени реалии и връзки. Хванали сме се като удавници в една история за въстание и преселение, за мъки и преход през „пустинята”, за да стигнем до ново място за заселване, на което да изградим нашия свят, които обаче се оказва много крехък и пропукан още в сърцето си.
Църквата, към която се числим, биейки се в гърдите, че сме католици, остава някак встрани от нас, не я допускаме до себе си наистина. Само максимално се възползваме от нея, когато ни е нужна за легитимация пред другите и за изтъкване колко сме екзотични и всичко най-най-най…все в положителна светлина. Църквата ни е помогнала да поддържаме паметта си, иначе да сме се разпилели още в първите години на прехода към новото място в Банат, а и после при завръщането в България, но ние не допуснахме да промени нищо в нас, самозабравени в самодостатъчността си.
В общността на банатските българи съществува пълна липса на обективност - те се преекспонират, виждат само своята реалност, тя е единствената за тях – всички други са (почти) винаги с отрицателни характеристики. Нарцистичното изкривяване на реалността води до гибел, която вече се долавя все по-осезаемо. Трябва да спрем да се взираме в представата за себе си и да се замислим къде сбъркахме, защо всичко се разпада с главоломна скорост, защо ще изчезнем… Въпроси, отговорите на които са мъчителни и трудно появяващи се, защото болката е силна и всяко ровене в сърцата за намиране на истината води до рани, но затварянето на очите за проблемите и заспиването не са спасение, а само по-бързо ще повикат смъртта. Къде е духовната страна на нашата история, на нашето вечно преселение в търсене на по-добра земя, където създаваме населени места, обречени на умиране?
Вторачили погледи в разказа за славното си минало сме забравили да обичаме и да се жертваме. Гонейки лични амбиции и ползи, използвайки съкровището на общността си, ние само взимаме, разграбваме, унищожаваме – спомените, разказите, някогашното красиво минало. А какво сме дали? Най-много да сме го затворили между кориците на книга, да сме запечатали на лента образи в стотици минути, да сме оставили документи и снимки, които така и ще изгният непотърсени, защото няма да има кой да се сети за тях. Загубили сме наследниците си някъде по пътя, когато сме забравили, че любовта към нещо се изразява в това да се трудиш за него, да се грижиш за него, да му помагаш да израсне, да се раздадеш целия за него.
Да обичаш общността си означава да се грижиш, да си отговорен, да уважаваш другите и това, което правят, да знаеш и помниш, да се трудиш. Обективно да погледнеш на проблемите, да смириш стигналото до небесата самозабравяне и, проявил разум, да започнеш да градиш отново. Защото само тогава ще може да се отвори път към бъдещето, ако излезем от черупката на егото си и погледнем с други очи, осъзнали грешките си и опитвайки се да се променим.
А като начало нека да намерим пътя към Бога…ясното виждане за другото ще дойде в последствие…
Напоследък беше назряла отново идеята да се възобнови Дружеството на банатските българи в България, основано през 1991 г. от Михаил Шипков, преминало през години на затишие след смъртта му и отново мъртвородено през есента на 1998 г. с една пререгистрация, която само записа на хартия липсата на ясна представа за ставащото и подпечата за пореден път приемането на илюзиите.
Разбира се, нужно е да се организират банатските българи в България, да се поддържат традиции, родови връзки, да се предава паметта и да се помни миналото, да се говори мекият и мелодичен диалект, да се пеят песните на предците ни… Всичко това е хубаво, но… Почти никой от младите не реагира на тези сигнали. С възстановяване на Дружеството са се захванали пак побелелите глави, насърчени от спомена за издавания навремето в Бърдарски геран вестник „ФАЛМИС-Uvec falim!” и една нова активност, която някога са пропуснали момента да оценят…
Възрастните хора, последните помнещи славното време, искат Дружеството да свърши нещо, което те самите не са направили – да предаде на децата им съзнанието за принадлежност към общността на банатските българи. Организация, родена с тази цел, няма бъдеще. Всеки банатски българин трябваше лично и отговорно да изпълни собствената си роля в преноса на общностната идентичност, предавайки на децата си, а те пък на своите деца родното, спомена, паметта. Този процес не се е състоял. И затова сега осемдесетгодишните с мъка установяват, че са загубили бъдещето си, няма ги наследниците, няма го пътя пред нас. Никакво дружество, където и да е основано, от когото и да е създадено, няма да обърне процеса на умиране и изчезване на паметта, а и на общността.
Ние, банатските българи, трябва да спрем да се вторачваме в легендата, в до болка познатата история на загубването на родното гнездо и повторното му намиране, а да започнем да проумяваме, че загубата в същност не е на земя или родина, а на духовното пространство, което би трябвало да обитаваме. Някога, много отдавна, сме объркали понятията. Лутайки се по земята, сме загубили Отечеството си – връзката с Бога, и сме хукнали да възпяваме пространствени реалии и връзки. Хванали сме се като удавници в една история за въстание и преселение, за мъки и преход през „пустинята”, за да стигнем до ново място за заселване, на което да изградим нашия свят, които обаче се оказва много крехък и пропукан още в сърцето си.
Църквата, към която се числим, биейки се в гърдите, че сме католици, остава някак встрани от нас, не я допускаме до себе си наистина. Само максимално се възползваме от нея, когато ни е нужна за легитимация пред другите и за изтъкване колко сме екзотични и всичко най-най-най…все в положителна светлина. Църквата ни е помогнала да поддържаме паметта си, иначе да сме се разпилели още в първите години на прехода към новото място в Банат, а и после при завръщането в България, но ние не допуснахме да промени нищо в нас, самозабравени в самодостатъчността си.
В общността на банатските българи съществува пълна липса на обективност - те се преекспонират, виждат само своята реалност, тя е единствената за тях – всички други са (почти) винаги с отрицателни характеристики. Нарцистичното изкривяване на реалността води до гибел, която вече се долавя все по-осезаемо. Трябва да спрем да се взираме в представата за себе си и да се замислим къде сбъркахме, защо всичко се разпада с главоломна скорост, защо ще изчезнем… Въпроси, отговорите на които са мъчителни и трудно появяващи се, защото болката е силна и всяко ровене в сърцата за намиране на истината води до рани, но затварянето на очите за проблемите и заспиването не са спасение, а само по-бързо ще повикат смъртта. Къде е духовната страна на нашата история, на нашето вечно преселение в търсене на по-добра земя, където създаваме населени места, обречени на умиране?
Вторачили погледи в разказа за славното си минало сме забравили да обичаме и да се жертваме. Гонейки лични амбиции и ползи, използвайки съкровището на общността си, ние само взимаме, разграбваме, унищожаваме – спомените, разказите, някогашното красиво минало. А какво сме дали? Най-много да сме го затворили между кориците на книга, да сме запечатали на лента образи в стотици минути, да сме оставили документи и снимки, които така и ще изгният непотърсени, защото няма да има кой да се сети за тях. Загубили сме наследниците си някъде по пътя, когато сме забравили, че любовта към нещо се изразява в това да се трудиш за него, да се грижиш за него, да му помагаш да израсне, да се раздадеш целия за него.
Да обичаш общността си означава да се грижиш, да си отговорен, да уважаваш другите и това, което правят, да знаеш и помниш, да се трудиш. Обективно да погледнеш на проблемите, да смириш стигналото до небесата самозабравяне и, проявил разум, да започнеш да градиш отново. Защото само тогава ще може да се отвори път към бъдещето, ако излезем от черупката на егото си и погледнем с други очи, осъзнали грешките си и опитвайки се да се променим.
А като начало нека да намерим пътя към Бога…ясното виждане за другото ще дойде в последствие…
