Евгени Босилков

ИЗ „БЕЛЕЖКИ ЗА ДУХОВНА БЕСЕДА НА Д-Р БОСИЛКОВ ПО ПОВОД ТРУДНОСТИТЕ, СЪЗДАДЕНИ ЗА ИЗПОВЯДВАНЕ НА ВЯРАТА И ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА РЕЛИГИОЗНОСТТА ВСРЕД КАТОЛИЦИТЕ СЛЕД НАСТЪПИЛИТЕ ПРОМЕНИ ЗА КАТОЛИЧЕСКАТА РЕЛИГИЯ В СТРАНАТА“

ДА – ВРАЦА ; ф. 69к, оп.1, а.е. 80, л. 63-67. ОРИГИНАЛ. РЪКОПИС.
 
Ръкописът е на немски език; не е датиран и не е подписан, но доказано принадлежи на перото на монс. Босилков и по съдържание сравнително сигурно може да се отнесе към периода 1949-52 г., когато се увеличават пречките, създадени  пред католическата царква след приемането на Закона за вероиздповеданията.
 
Състоянието на религиозността сред нашите кръгове в момента е един факт, относно който не бива да изпадаме в заблуждение – външно или вътрешно. Който познава с точност условията би могъл понякога да се стресне от бездната, която се открива пред погледа му.
Един значителен процент от възпитаните в католицизма напълно са обърнали гръб на религията. Друга част остават външно равнодушни, макар вътрешно да са дълбоко разстроени и да се съпротивляват. Навярно още по- голям от броя на напълно индиферентните е броят на тези, които са станали колебливи и несигурни в своята вяра и в крайна сметка се примиряват с едно “може да бъде, може и да не бъде.” Поради това практикуването на религиозната ативност се ограничава до най-необходимото. Човек може да се уплаши от антипатията в проявлението на религиозния живот. Затова нищо чудно, че твърдостта на вярата, както и огънят на вярата все повече отслабват.
 
Но всъщност не – не всички искат да признаят своята намаляваща християнска набожност и отчуждение от църквата… Човек предпочита да мисли, че трябва да се направи разлика между Християнството и Църквата и счита – да, наистина, според една много предпочитана  днешна догма човек счита, че би могъл да се моли на Бога в душата си и в същност за това няма нужда от кокилите и патериците на външната религиозна практика… и така се разпространява т.нар. еманципация от изградените християнски идеи … и човек все по-малко се бои да проумее последствията от това в личния, обществения и гражданския живот. … Ах , да наистина, надделява убеждението, че  дивия път на новия практичен начин на живот е толкова удобен… Някои се отървават от досадните предписания на християнските морални закони.. Да, понякога свещеникът става един досаден нравоучител … и той е вероятно навсякъде такъв – понеже колкото и да би желал той също да бъде модерен, не допуска отстъпки на модерното време в принципните положения и предписания на вярата и защото с цялата си душа се уповава на великата Истина на Спасението, чиято непобедима благословена сила той познава от опит.
 
Тук някои – които съзнават или несъзнават, че се заразяват от възникващите болести на съвремието, си казват : “Думите са тежки – кой може да ги слуша? “
 
А формулировките на модерните свободни проповеди, които се противопоставят срещу прекалено строгите норми на древния християнски морал, в името на един рационален и пълен с удоволствия начин на живот, звучат в техните уши приятно и намират един многостранен отзвук вътре в тях.
Ах, сирените се люлеят в морето на нашите сърца, подслушват нашите слабости и пеят точно тази песен, която потвърждава нашите инстинкти.
 
И така християни, трябва и ние да издигнем нашите възгледи, същите, с каквито е израснало християнството, може би те са пред нашите очи – тези, за които вярваме, че са нашите устои на смирената вяра, която би трябвало да пазим и съхраним повече или по-малко от завладяващия дух на обкръжението ни, което обръща гръб на Църквата.
 
Християни, ние сме хора – тела и души – с една склонна към злото натура …
Във всеки от нас шума на нашата кръв говори с гласовете на прадедите, които шепнат и ни викат. Във всеки от нас говорят и предишните падения и разрухи на жизнения опит. Всичко заедно говори с нас. Когато се молим, работим, изоставяме. Но в нас шуми и един глас – гласът на съвестта, на вярата – и тя винаги е водещият глас. Затова този, който остава привързан към вярата, дори да изглежда като чужденец между съвременниците си, въпреки това, макар да изглежда понякога като чист героизъм, трябва да продължи пътя си като верен привърженик на вярата открито и смело. Разбираемо е, че съвременния чувствителен католик предпочита да не показва религията си открито. Възможно е и той лесно да профанизира светците. Обаче ние трябва да го кажем високо – негативното отношение към това не винаги е подходящо – по-често трябва да се отнасяме позитивно – вярвайки във вътрешната побеждаваща сила за въздействие на Евангелието, която не може да бъде отречена дори от нашите врагове. Образованият съвременен човек, нападнат по всевъзможни начини от религиозни съмнения, би желал на всяка цена да се отърве от мъчителния скептицизъм и върху основата на смелото ни религиозно поведение някои съмнения сигурно биха утихнали. 
 
Но само ако ние самите смело се издигнем над нашето банално ежедневие – ще се почувстваме отново единствено хора – хора с могъщи криле – всред сивото еднообразие, всред изморителния хаос, монотонността на грижите и трудностите – наше всекидневие и обичайност … и ако “човешкото – Аз“ на някого е свързано с религията, която разкрива и показва идеала “да бъдеш човек”, тогава той самият чувства извънмерно и необичайно израстване – може да се каже – героично. Не преувеличавам – в едно обкръжение като това, в което ние всички живеем – където религиозната индиферентност е така голяма… Човек трябва да продължава плува срещу течението…Всички реки на земята текат надолу и не могат да се обърнат. Нашите души обаче могат да се понесат срещу самите себе си и това е, трябва да се изпълни, когато те тръгнат по пътя на собственото си течение, което ги води надолу и пада към пропастта – но душите ни произхождат от Небето и се стремят и винаги трябва да търсят и да искат към Небето.
 
Ах, християни, да не измъчваме нашите бедни души – да погледнем с отворени очи всички наши рани… дали някои трябва да стенат от болките на разкаянието или от болка за загубите, ако изследваш до дъно твоите рани, главното е да установиш дали има причини за сълзи на разкаяние или за сълзи на желание, а тези  поточета и двете имат за цел все същото безконечно море, което е Бог, чиято Божествена същност и битие прочистват всички рани.
 
А коя е най- дълбоката рана в живота, от която ние кървим? Това е нашата липса на вяра и невежество. 
 
Трудностите за нашата религиозна активност се увеличават от обкръжаващата среда, в която живеем и ни принуждават да забравим и занемарим един кръг от задължения, като ни принизяват надолу до нивото на най-елементарните схващания за същността на католика. Тези трудности за някои размиват границата между добро и зло и те се лутат в опасната зона на изкушенията  в нестабилната песъчлива почва на срутващото се мочурище, в което мнозина са потънали, някои – до коляно – до сърцето – до гърлото, а някои – до  устата вече – те не могат дори да призоват за помощ към небесните сили! Това не е измислица…нито фантазия, но е действителна картина – и тя изгаря нашите устни – и кърви в нашите сърца – когато човек се запита: ”Какво ще стане с всички тези хора, ако наистина има задгробен живот? Какво ще стане с всички тези човешки души, когато се изпълни казаното: който не повярва, вече е осъден; който не повярва, ще бъде прокълнат… Какво ще стане с масата от хора, които са станали напълно враждебни на Църквата, когато се изпълни казаното: “Който вас слуша, слуша мен... който вас пренебрегне, пренебрегва мен – а който мене пренебрегне, той пренебрегва, който ме е изпратил!”
 
Църковната камбана бие високо за всеки, във всяко ухо и едва ли някой може да каже, че нее чувал за Църквата, нито е виждал свещеник, нито е чул  нещо за спасението със средствата на  религията и вярата… 
 
 Християни, дълбоко във всяко човешко сърце има един религиозен пласт, чийто пулс чувства дълбоко в своето същество от първите си дни, […] който му напомня , когато иска да разбие дълбокият религиозен пласт в него  и му напомня за свещеното слово: ”Който днес чува своя глас, то не закоравявайте вашите сърца!” Оставете връзката с Бога да издигне клони  като плодно дърво… Очистете се от отровите, на чист въздух. Разчупете леда на религиозното безразличие… и направете от трудностите на обкръжаващата ви действителност в живота да бъдат арена, на която ежедневно да воювате… Понякога ще бъде трудно – болезнено … но победата ще бъде сладка – благородството зове във всяко сърце …Не може да се печели и изгражда без остра борба […] и точно тази титанична борба ще ни доведе до идеала “да бъдеш човек” – ще ни разкрие цената на живота.  Едно е – да си човек и католик, също едно е да си вярващ и практикуващ вярата си – едно единство осветено чрез Божието благословение и копие на триединния Бог.
 
Да изричаме истината има един начин – за това действително трябва да се жертваме без отплата – като винаги и навсякъде да гледаме само според съвестта си – За да изправим християнството на крака – трябва преди това да осъзнаем своята благородна човешка същност. За това е нужно човек да бъде вярващ открито, за това трябва човек да се откаже от своята саможивост и понякога дори да понесе оскърбление и неправда  в името на Бога. Така остава верен на дълга на религията си, при възхвала и ненавист – той ще бъде истински католик – и тогава ние всички ще разберем, че религията си остава най- добрия възпитател от всички . Амин.
 
[…] – нечетливо написана дума
Добавете коментар



Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/falmisog/public_html/components/com_jcomments/tpl/default/tpl_form.php on line 210