Страница 1 от 5
За пътника почивката е сладка, а за този, който търси място за дома си, надеждата намира кътче, за да накара живота да продължава. Банатските българи пътували през пространството и времето, търсели поредния дом за себе си, от пустошта създавали градината на мечтите си и я пълнели с деца, за да има кой да продължи пътя и да стигне до следващото място. Поредицата от тези сладки почивки и мъките по създаването на поредното селище се крепи на стремежа да тръгнат отново, да намерят земя, която да обработват, да изплетат в света своята паяжина от извървени пътеки, пролети сълзи, скъпи жертви, любов и омраза, успехи и провали.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.
