Слънцето огрява рътлините отсреща. Селцето е притихнало в деня си, изтъркулващ се полека между склоновете и канещ след себе си вечерта. Празникът предстоеше, чудейки се как ще се случи в тишината на празните къщи, празните улици и тъгата, пронизваща като хладен повей гърдите на малцината, взрени в случващото се.
Село Огняново, на ръба на пукнатината между Шоплука и Средногорието, някъде там в Елинпелинско. Толкова близо до София и без да можеш да го проумеш, същевременно вече и в Тракия. И изведнъж, именно от тази пролука, от тишината на къщите започват да се стичат към паметника при Старата чешма жени в носии. Възрастни, всички от 70 нагоре. Едва креташи, но нито една с тояжка, всяка гордо поставила ръце на пояса си и, полюлявайки се в търсене на стабилност, пристъпващи към мястото на своята младост.
И в границата между слънцето и сянката, до чешмата на мегдана отслабналите им очи мерват стройна фигура на жена в огняновска носия, стояща до паметника. Тя сякаш чака именно тях. Усмивка пробягва по устните, очите се срещат, сърцето трепва и именно в този проблясък оживяват веселбите и тъпана, отмерващ ритъма на живота им. Целият онзи живот, който вече съществува само в пролуката на времето, когато къщите бяха пълни, деца тичаха по улиците, стада слизаха от баирите, а тръпката от сливането между деня и нощта гали с мисълта за връщането в тихата омая на дома.
Каналът на времето минава през носиите, които обвиват уморените им тела. Всяка от тях, дълго преди да излезе на мегдана, е отворила скрина, където грижливо е скътала своята носия, погалила е стегнато плисираните гънки на фустата, тежестта на пафтите и грубото домашно тъкано платно на кошулята. После бавно се е облякла, нагласила и полека поела към мегдана. Към онова, което знае, че предстои – поредната й среща с миналото в пролуката на времето.
Младите, дошли от София да изтанцуват някогашните огняновски хорца, носят същите носии в куфарите си. Припряно бързат да облекат чуждите дрехи, да забрадят кърпите, да обуят вълнените чорапи, мърморейки нещо за жегата и чакащи последния момент, за да наденат върху телата си цялото това минало, което не разбират. Няма я тръпката или поне никой не й се оставя да го разтресе. Защото ежедневието ни е бързо, нямаме време да мислим, а какво остава пък да умеем да се връщаме в спомени. Скриновете ни са се превърнали в куфари, живеем живот на колела, местим се постоянно, а усещането за дом е останало някъде там на село, в къщата на детството и същия вечерен проблясък между деня и нощта.
Тази година, на 31 август танцьорите от ансамбъл „Фалмис“ бяха част от тази среща с времето. Селото, в което вече няма млади хора, които да изпълняват фолклора им, дойдоха младите от „Фалмис“ и формацията „Асти Денс“, за да помогнат на времето да залепи пукнатината на сърцата. Стари и млади се гледаха, едните се радваха на другите, но тъгата попиваше през очите и се утаяваше в сърцата.
Бяхме там заради хореографа на „Фалмис“ Димитър Корчаков, който ни научи на унгарските танци, а наусетно чрез автентичните хорца от родното си село ни въведе в онова магично място, за което бленува душата му, пазеща приказките на бабите. Когато гледаш как ръцете му умело украсяват женските глави със специфичното огняновско забраждане, как стягат пафтите около кръста на момичетата или замотават пояса на момчетата, си даваш сметка, че нишката търси къде да бъде заплетена отново.
Намира в настоящия момент мястото си сред танцьорите на „Фалмис“ и другите формации, с които работи, защото нещо по-велико от всеки един от нас търси начин да оцелее в страшното време на висене в пролуката на времето.
Фалмис се представи и с една от солистките си - Михаела Ангелова изпълни песента "Облаче ле, бяло", а танцьорите показаха и специфичната танци, визитка на ансамбъла – банатския български танцов фолклор и унгарски чардаш като причудлив нюанс на пътуването чрез танца през времето и пространството.
