Докладът е част от конференцията по случай 400 години от покръстването на павликяните в България, организирана от Радио „Аве Мария, Обществото на отците францисканци – конвентуалци и капуцини и Дружеството на банатските българи в България – Фалмис.
Форумът се проведе на 16 декември 2023 г. в католическа енория „Свети Йосиф" в София.
Всеизвестен факт е, че отец Паисий е смятан за родоначалник на българската модерна историография от XVIII в. насетне. Първото печатно издание в Буда (1844 г.) под заглавие “Царственик”, дело на Христаки Павлович, е един от вариантите на Паисиевата история, в който липсва известният Паисиев апел за национално пробуждане. Съвременната наука все още не е достигнала до заключение кой от преписите стои в основата на издадената книга. Разпространението и дискусиите около автентичността им са обект на изследване на редица изследователи, най-вече на филолози текстолози, и те стоят в страни от днешното ми изложение.
Тук отварям страница за текстове от ХІХ в. излезли изпод перото на католици от Пловдив и областта, тяхната връзка с паисиевото слово и предходници от Западна Европа. Някои примери от тях, представени в сравнителен план биха осветлили мястото им в националната ни писмена култура.
Пловдивските ръкописи на латиница са частично издадени. Написани са на регионалното пловдивско наречие. Четири от тях са съхранявани в Ръкописния отдел на Националната библиотека. В издадените каталози за отец Паисий и неговата “История славяноболгарская”, фигурират като преписи на “Царственика”. Другаде в научната литература са посочени като павликянски преправки.
Спирам се накратко само на някои видими разлики по съдържанието, които се установяват в паралелно изследване между тях и издадения навремето “Царственик”. Zaropismo (или Царско писмо) е заглавието и на четирите ръкописа. Единият от тях, известен като „Павликянска история“, е публикуван частично от известният книговед Маньо Стоянов. Изследователят има заслугата да публикува откъсите, които не съвпадат с „Царственика“ на Христаки Павлович. По всяка вероятност те са плод на реакция срещу делата на пловдивския пропагандатор на гърцизма Георги Цукала, публикувал статии срещу православните българи и католицизма. В научната литература „Павликянска история“ се приема като Трета павликянска преправка на „История славяноболгарская“. Припомням че тя е част от обемист сборник, превод от италиански, датиращ от средата на ХІХ в., в който са включени и жития на светци, съкратена библейска история, католически месецослов и др. Накрая на ръкописа е изписано на кирилица името Иван. Други два от ръкописите са идентични по обем (ок. 70л.) и по съдържание, а четвъртият (1864) е съвсем кратък – 12 листа.
Маньо Стоянов изказва предположение, че преписвачът на „Павликянската история“ е дон Едуардо [Валпа] (1812-1873), капуцински монах в село Калъчлий (дн. квартал в гр. Раковски), а авторът Андреа Канова (1806-1866), начетен францисканец, апостолически викарий в Пловдив. Историята е наречена „павликянска“ поради факта, че католиците по българските земи са потомци на покръстените през XVII в. павликяни или еретици. По всяка вероятност Канова е имал сътрудници измежду католиците от пловдивско и на тях се дължи местното наречие, на което е написан текстът. Същият Едуардо става известен с началото на печатното дело в католическата общност. Той е споменат на титулните страници на други два от ръкописите. Датиращият от 1856 г. ръкопис е преписан от Петър Балсамаджийски, “ucenik u skolio Katoliciansko u Filipo-grad (Filibe)”.
Почерците са различни, някъде се срещат добавки с друг почерк. Независимо от тези констатации, забелязват се общи теми, които се отнасят до събития свързани с християнството. По образеца на Паисий централно място заема историята на средновековна България, съставена по домашни, византийски извори и руските варианти на въображаемото „Царство на славяните” от бенедиктинеца Мавро Орбини и на “Църковните летописи” на кардинал Цезар Бароний. Разказите започват традиционно с потопа и Ной като се следва очертания паисиев модел за произхода на българите от Мешех – Мосхос – Москва и се побългаряват легендарни личности като цар Илирик и славянския бог Перун. Католическият дискурс е обогатен с много дати и хронологични пресмятания, явно заимствани от латинския оригинал на Бароний или на други католически автори. Наблягайки на Древността и събития от Римската империя авторите правят и някои езикови разсъждения. Съпоставката между езика на българите и на власите въвежда читателя в различията между обитателите на долнодунавския регион и в същото време разкрива позицията на автора, явно представящ власите като наследници на недостойни хора: „Drughi jesik, hortovat Vlazite, deto niscto ne prelice na Bolgarski jezik, emi povice na Rimskiat jesik, zascto ne Bolgare emi Rimzi se bili parvite zaselnizi na onaja zeme sirec Trajanovi razboinizi.”
Наравно с тези добавки римската история е много по-разгърната у пловдивските автори, отколкото у Паисий и последователите му от православна среда. Акцентът пада на борбата между езичество и християнство, между злосторници и блажени, между Добро и Зло. Вселенските събори, включително и Сердикийският (343) твърде слабо загатнат в „Царственика”, намира нашироко място в католическите текстове. В такъв контекст, където акцентът пада на религиозни проблеми, са споменати гоненията във Византия на еретици от времето преди иконоборството (VІІІ в.) и разрушаването на манихейски църкви в името на “Katolicianskata vera i ciarkva”.
Вдъхновени от Барониевите летописи пловдивските автори се спират обстойно на дългия и сложен процес на християнизация в Римската империя. Отново два от текстовете 1849=1856 са най-подробни в разказите за вярата на Константин Велики и за усърдието на майка му Елена да открие Христовия кръст в Ерусалим. В крайна сметка, читателят се убеждава, че в “328 Godina pak ustana Bolgariata pod Rimskata raka, kakoto pissova Baronio”. Целта е да се покаже, че християнизацията на Балканите датира от най-стари времена. Затова и българите са идентифицирани като древни обитатели на римската провинция по времето когато реално са извършвали само набези в пограничните зони на Византийската империя. Събитията са преплетени един в друг и прокарват традиционната линия на Доброто или на християнството, несъмнено споделяно и от българите. Делата на кановете - езичници от Аспарухова България постепенно се появяват в разказите.
Процесът на покръстването на българите се представя с няколко стереотипа. Кан Тервел е един от героите в него. Разсъжденията за българския кан от VІІІ в. са въз основа най-вече на йезуитски писатели. Същата констатация правим и за Борис кръстителя, за когото информацията е почерпена директно от кардинал Бароний и Боландистите. Отчитайки преписката с папа Николай авторите на хрониките отнасят Борисовото кръщение (865) задължително сторено в родната България, а не в “Kostantinograt”. По този начин се усеща дистанция от Византия и православието. От контекста се долавя и създаването на Патриаршия по същото време. А както е известно, това става при управлението на цар Симеон. В този контекст католик и католичанска вера се повтарят на няколко пъти и читателят остава с убеждението, че колебанията между Рим и Цариград на църковно ниво са довели до приема на правата вяра от страна на всички Борисови поданици и създаване на своеобразна църковна институция просъществувала до османските завоевания. Тази интерпретация е подбудена и от желанието на авторите да извинят еретичните вярвания най-вече павликянството, за което се споменава на места в текстовете като незабравено от някои и изоставено от приелите католицизма.
Изложените дотук примери от католическите текстове от средата на ХІХ в. са начален опит за проследяване съдържанието и тематичните акценти в тях. Прави впечатление, че по-голямата част от използваните извори са западни и не са налични в България. Възможно е, както „Павликянската история“, така и останалите хроники да са превод от италиански език. „Църковните летописи“ на Бароний - най-често цитирани - не са в наличност в латинския им оригинал у нас. Редакторите и продължителите на Бароний в Европа са няколко десетки за периода ХVІІ-ХІХ в. Същото се отнася и за писанията на други католически духовници, приемани или критикувани от пловдивските автори.
В средата на XIX в. са се развивали два паралелни процеса въз основа на две различни групи от преписи или преработки на „История славяноболгарская“: едната е със съдържание на Паисиевия апел (по ръкописа на Софроний Врачански), популярна сред православието и посредством школското светско образование. Другата група (католическа или павликянска), която не може да се похвали с популярност, останала в служба на начетени духовници от района на мултикултурния Пловдив и без връзка с Паисиевата агитация за национално пробуждане. Ако се приеме, че гърцизмът е поводът и изходна точка за писанията и на едните, и на другите, то разделението в духовно отношение между Изтока и Запада дава своя отпечатък върху процесите сред българите и изграждането на ценностната им система. Темата за религиите и християнизацията заема основно място в католическите текстове, без да се измества поставената от хилендарския монах хронология. Паисиевият неканонизиран модел е разчупен и допълнен от своеобразни виждания за процесите станали на Балканите от древността до османското време. Както при православния монах, така и при католиците се усеща Божията ръка, която дарява живот и движи съдбите човешки. Докато у Паисий тя е събрана, рационална и дори светска, у пловдивчаните е съзнателно подробна и развита най-вече според римски църковни автори. Подобни истории, написани и преписани в българска католическа среда показват своеобразен подход към процесите от миналото. Без да се забравя изоставеното павликянство, “новопокръстените” католици си послужват и с митологични образи, за да изградят нов модел на покръстването в България, избягвайки от “razmetnizite” във Византия. Гръцкото лукавство и сребролюбие остава идентично с Паисиевия стереотип. Някои от тезите застъпени в споменатите ръкописи намират място в католическите календари “Св. Св. Кирил и Методий” от 1930-те г., останали също неизвестни на фона на светската историография. Като цяло католическата писмена култура е част от паметта за българското минало. Бихме могли да я определим като отделна и паралелна традиция в историографията. Макар и маргинална, в духовно отношение тя показва приемственост и дистанциране от общоприетата православна и светска линия. Споменатите процеси са показателни за идентичността на пловдивските католици, самоопределящи се и изтъкващи се за „други“ и до днес.
Проф. д.н. Рая Заимова