Статии за банатските българи

Мъртви гълъби и свята надежда

Втората спирка в нашето пътешествие е добре позната за мен и затова придвижването този път е повече във времето и спомените, отколкото в пространството. В родното ми село Бърдарски геран има два храма – единият действащ, а другият рушащ се под въздействието на природните стихии и безхаберието на хората. Действащият е „Свети Йосиф”. Намира се в центъра на селото и на него засега няма да се спираме с надеждата, че няма толкова скоро да мине в групата на изоставените. Другият обаче е много интересен както архитектурно, така и с историята си, съхранила раздори, противоречия, отминала пищност и високомерие, всичко това така преплетено, че има материал за много по-дълъг текст от намиращия се на тези страници.

Когато пътувате към Бърдарски геран по единствения път, водещ до него, първото, което виждате в далечината е кулата на така наречената „немска църква”. Ако с вас пътуват гости, ще трябва да им обясните защо се нарича така и неминуемо ще задълбаете в историята на селото, която е учудващо добре позната на всеки негов жител, гордеещ се с миналото и предците си. Колкото повече наближавате, толкова повече ще започне да се вижда и камбанарията на другия храм и така, навлизайки все по-навътре в пространството на банатските българи, ще бъдете посрещнати от два храма, издигащи кулите си в небето и извличащи сълзи от очите на всеки, който се завръща вкъщи след прекалено дълго отсъствие.

Влизайки в селото по пътя, украсен от двете страни с величествени иглолистни дървета, ще спрете до „Свети Йосиф”, който е естествения център на населеното място и съвсем ще забравите, че сте видели още една кула на идване. Потъналият в забрава и поставен встрани от главния път храм чака търпеливо погледа ви да се обърне на изток, да повървите малко в тази посока и тогава пред очите ви вляво ще се покаже една старинна кула, обвита в буйна растителност като излязла от приказките за омагьосани принцеси и очаквано откритие сред гъсти дебри, гъделичкайки приятно откривателската ви страст.

Аз самата открих твърде късно загадъчния храм, макар да се намира в мястото, където е протекъл почти целия ми досегашен живот. Фактът, че е разположен в противоположният край на селото, най-вече тегнещата с години забрана да се влиза в него, а и липсата на интерес вероятно, дълги години ме държаха надалеч. В големия двор на бившия манастир на бенедиктинките, където от началото на 50-те години досега се помещава „Дом за деца без родителски грижи” се намира освен бившата манастирска сграда, храма и сградата на бившето немско училище. Познавах мястото, но първият ми спомен от съзнателен интерес към тайнствената църковна сграда е от началото на 90-те години, когато с една приятелка решихме непременно да влезем вътре, въпреки заключената врата. Такова неизследвано място не биваше да се остави без оглед, а и май само това беше останало непознато за нас от всички „забележителности” на селото. Обиколихме я отвън, провирайки се през гъсталаците, които тогава все още не бяха толкова гъсти както сега, и открихме един по-нисък разбит прозорец на сакристията. Покатерихме се и се прехвърлихме вътре успешно и без контузии въпреки височината. Тръпката от влизането в храма по този „неестествен” начин бе заменена с шока от видяното. Навсякъде имаше купища мъртви гълъби в различна фаза на разложение, а горе под купола се чуваха и звуците от все още живите им събратя. За пръв път виждах толкова много птичи мъртъвци на едно място. Нямаше къде да се стъпи без да нагазиш сред трупове, цели изсъхнали скелети, разчленени кости, пера и изпражнения. Картината беше потресаваща, а най-вече изоставеността на самата сграда плашеше и обвиваше в тягостна мъгла душите ни. Обиколихме навсякъде, пазейки се къде стъпваме; качихме се на „хора” по скърцащите и поизгнили стълби, за да погледнем отвисоко; разгледахме с незнаещи какво трябва да видят очи; дишахме въздуха, тежък от смъртта в него и слушахме пърхането и цвърченето на птиците в кулата; чувахме вятъра, промъкващ се през единиците разбити прозорци и в сърцето ми се загнезди нещо неопределено – беше по-скоро тягостно, отколкото някакво доволство от откритото.

Не стъпих повече там няколко години. През 1996 г. завърших висшето си образование, постъпих на работа като възпитател в Дома за деца и юноши и тогава отново открих изоставената сграда, защото ежедневно бях до нея, гледах я, усещах мамещото й присъствие, но този път имаше промени. Сега децата ме заведоха вътре, за да покажат какво са направили. Главната врата отново беше заключена, но страничната за сакристията вече не съществуваше и на мястото й имаше зееща дупка. Бяха изчистили всички трупове, измели старателно боклуците и играейки си, бяха се опитали да наредят някак пространството, което беше забравило какво е човешка ръка. Малките им крака тупаха по загладения от метлите прах, а гласовете кънтяха в празнотата. Този път нямаше гълъби, но имаше деца, незнаещи защо чистят наоколо, интуитивно усещайки, че трябва да го направят.

После интереса ми към този храм премина на страниците на „ФАЛМИС – Uvec falim” като данни, изровени от архивите благодарение на родолюбиви хора, като красиви снимки или просто като споменаване. А „немската църква” е невероятно красива. Дори и сега, когато се руши и умира бавно, тя привлича погледите и задържа дъха на посетилите я. Мами и плаши едновременно, но когато свикнеш със смъртта в нея, виждаш и другото, което се крие зад разрухата.

Все още не знаех дори името на храма (дори не се сещах, че може да има някакво „друго” име от прозвището, с което бях свикнала), а изникващите данни или чак сега забелязани гробове в гробището само допълваха и нареждаха картината. Откривах го бавно, не бързах, сякаш имахме цялото време на света. А и защо трябваше да бързам след като бях видяла вече труповете на гълъбите и бях започнала връщането на лентата от тлението към живота, минавайки през хартията и записаното. Стигаше ми красотата му, тайнствеността и забулената в миналото история на съществуването.

Когато през 2000 г. съзнателно „влезнах” в Църквата, вече имах друг поглед за това тайнствено присъствие сред гъстата растителност в източния край на селото, който не придобих с магическа бързина, разбира се. Трябваше да мине малко време, за да се появи един случаен повод да погледна на сградата с очите на фотограф и да видя светлината в нея (направих серия снимки не за себе си, а по нечия молба и вероятно затова вложих повече старание, упоритост и най-вече съзнателно вложих сърцето си). И тогава в дългото „ухажване” между обектива и храма избликна светлина и размисъл. Ходих многократно, в разни часове от деня, за да се любувам на проникващите слънчеви лъчи и на величието и красотата на изоставената сграда. Главната врата вече не беше заключена, а в дупките, оставени от изчезналата брава имаше провряна връв, с която се връзваше и „заключваше”. И незнайно как светлината, проникваща от счупените прозорци на рушащия се храм и играеща в праха, вдиган от стъпките ми, проникна в душата ми и остави спокойствие и хармония. Открих че най-после съм била допусната до истинската същност на „немската църква”, която дълго е чакала мен, нас, всеки, които би дошъл да погали с поглед стените й, да отвори тежката врата и да влезе вътре с любов и разбиране, да остане поне миг замислен за отминалото, за да може вече недействащия храм да предаде посланието си.

Историята

В гробището на село Бърдарски геран, точно срещу централната алея и под големия кръст, са гробовете на починалите в селото свещеници и на една сестра бенедиктинка. Покойната е сестра Хелмтрудис Ленер, за която намираме сведения в Държавния архив във Враца, публикувани във „ФАЛМИС” (брой 7, 1998 г.) благодарение на труда на Весела Пелова, превела ръкописа на сестрата, носещ гръмкото име „Хроника на немската енория в с. Бърдарски геран”. Повече сведения от други архиви за развитието на енорията има в книгата на Благовест Нягулов „Банатските българи”. Тук ще очертаем само накратко историята, за да се опитаме да видим защо се е стигнало до разрухата на храма.

Немците в селото идват заедно с банатските българи и са от групата на т.нар. „шваби”, които са доста многобройни в Банат по това време. Първите заселници се откриват в Бърдарски геран още през април 1893 г., когато идват семействата на Хайнрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл, Йохан Вингеронг и един свещеник с тях, чийто дири после се губят. Те не идват по спогодбата, по която се преселват банатските българи, но получават също толкова земя, а вече добре съжителствали с българите в Банат и тук се надяват да успеят. Банатските българи, които са земеделци, имали нужда от занаятчии, каквито сред немците се срещали по-често, макар и те да били главно земеделци. През август същата година идват още семейства, а през следващата година броят на семействата нараства на 95. И те, като банатските българи, се стремят да се заселят така, че да не се смесват с другите – отделят се в източния край на селото, но ползват същите храм и училище, които се посещават и от българите. През 1936 г. немците вече съставляват 11 % от населението на селото.

Първоначално в селото нямало свещеник говорещ немски, но през 1886 г. идва отец Паул Йохан Кобилски, от Еринек, край Глатовиц в Полша и вече има отделна литургия за немската колония – вероятно първата неделна литургия. Имали отделен певец (Х. Яков Бекер), молитвеници, книги, донесени от Банат. Внезапната смърт на отец Кобилски през 1909 г. предизвиква идването в селото на немскоговорящи свещеници пасионисти: 1909-1910 г. отец Адалберт Клинген, а от 1910 до 1920 г. отец Бартол Тошков, родом от Винга, от 1920 до 1924 г. отец Анастасий Венер (от Холандия); от 1924 до 1927 г. отец Алойзи Манушев, родом от Винга, но отраснал в Асеново.

Въпреки многобройните допирни точки между двете съжителстващи общности, отношенията им не са спокойни и мирни. На 19 април 1920 г. в полето край селото немец убива 17-годишно момче от банатските българи. Българите хващат убиеца и му хвърлят такъв бой, че суматохата води до идването на жандармерия и окупацията на селото, за да може да се въдвори някакъв ред. Това е част от войната между двете преселнически общности, която тече по всички „фронтове” – в училището, в църквата, на полето, по седенките и по баловете, като там воюването е и заради момите, тъй като смесването не се е толерирало особено, макар да било неизбежно. Колко сълзи са се излели и колко сърца – разбили, само спомените и потърпевшите могат да кажат, но факт е, че забрани е имало, а и неспазването им също е било факт.

Сега навлизаме в областта на данни, в посочването на които в двата източника, които цитирахме, има сериозни разминавания. Поради липсата на трети източник, ще избегнем споменаването на много дати и години, и ще оставим любознателния читател сам да се опита да се справи със ситуацията. По-заможни от българите, разполагащи с по-модерна техника и с по-високо самочувствие немците започнали отрано да водят политика за обособяване в отделна енория. През 1913 г. колонистите отправят молба до епископ Дамян Теелен за изпращане на немски монахини, които да се грижат за обучението на децата им. Споменава се, че две монахини е имало още през 1890 г., но десет сестри от ордена на бенедиктинките от Тутцинг идват чак през 1923 г., а три години по-рано им се купува къща (покупката е толкова ранна по неизвестни причини). През 1925 г. със смяна на имоти става възможно построяването на манастира на сестрите върху площ от десет декара, където освен новата сграда на манастира имало и детска забавачница, а по-късно се построяват училище и църква. В забавачницата сестрите се грижат за децата от 3 до 7 години и на двете общности в селото и ги обучават на немски език без да правят разлика между тях. Отделно водят курсове по книжовен немски език и за възрастни. Интригите се разпалват, когато се започва борбата за построяване на немско училище. Сестра Хелмтрудис Ленер като старша сестра била на мушката на войнстващите българи, защото желанието за отделно училище и отделен параклис за немците, а най-вече високомерното им поведение, се възприемали като заплаха от българите, които били основали селото и отгоре на всичко били много повече на брой. Подкрепата от никополския епископ, която получавали немците, също се възприемала като заплаха, а банатските българи се чувствали изоставени и онеправдани.

От 1924 г. енорист в Бърдарски геран е отец Алойз Манушев, който е роден във Винга, но живял в Асеново. Той бил обичан от банатските българи, защото бил един от тях. Решението на епископа да го премести през 1927 г. и на негово място да прати двама свещеници чужденци взривява обстановката и се започва едно бурно писане на писма от църковното настоятелство до епископа, а натискът е толкова голям, че отец Алойз не след дълго е върнат отново в енорията, за да обслужва българите, а за немците си има друг свещеник. Интриги не липсват и около построяването на отделен храм. Там разправиите текат и на общинско ниво, защото разрешение от министерството не се издава лесно, т.е. то напълно липсва в случая, а когато на 2 юли 1929 г. тържествено се освещава една новопостроена сграда с вътрешно оформление на храм под името „Дева Мария - Майка на святата надежда” се започва такова разследване, че дори се споменава даването на подкупи, задържат се под стража свещеници, има обвинения в диверсия и споменаване на „крути мерки” – все неща, подходящи за сценарий на филм за събитието. Епископ Дамян Теелен обаче си затваря очите и разрешава използването на сградата за църковни служби, а чрез негов натиск през есента на 1929 г. министерството все пак издава разрешение да се ползват помещенията до построяването на истински храм. И така се стига до 1933 г. когато е осветена настоящата красива „немска църква”, бляскава, с пищна вътрешна украса за гордост на цялата немска енория.

Нагорещяване на конфликта не липсва и около откриването на немското училище в селото. Правителството не дава лесно разрешение, а и отпор имало от страна на банатските българи. Разрешение се дава чак през 1932 г. и тържествено е открита учебната 1932/1933 г. в новопостроената сграда за училище. Алойз Манушев пак си спечелва неприязънта на епископа и защитата на българите поради факта, че посочва пред епископа някои факти, които доказват, че немският свещеник и монахините защитавали интересите само на немците в селото, а другите оставали изолирани. Ако разгърнете книгите на немското училище от времето ще видите, че много деца започват в първи клас – всички немски и голям брой българчета, като всички напредват много добре, но във втори клас остават само немските деца, а другите са отпаднали не поради несправяне с езика (всички българчета показват много висок успех по предметите), а най-вече поради факта, че не могат да си платят таксата за обучение, а и нерядко сами се отказват поради лошото отношение на сестрите към тях. Остават само тези български деца от околията, които са от заможни семейства и могат да си позволят твърде скъпите такси. Обучението се води на немски и на български до трети прогимназиален клас, а накрая, с полагане на изпит през комисия, на децата се издават дипломи, признати от министерството, което отчита, че усвояването на немския език е повече от отлично, а оценките по всички предмети са с много висок успех.

Нажеженото съжителство между немци и банатски българи приключва по време на Втората световна война, когато Хитлер решава да пресели всички етнически немци от източноевропейските страни обратно в Германия. Правителствата се споразумяват и между 1941 и 1943 г. от пределите на България се изселват общо 2 150 етнически немци, които били български поданици. По това споразумение през пролетта на 1943 г. от Бърдарски геран на две вълни се изселват 164 немци и 33 немци от Гостиля. Някои решават да останат в България и все още има техни потомци в селото, а някои от преселилите се са с български фамилни имена, което е доказателство за смесените бракове. На мястото на изселените през пролетта немци, през есента на 1943 г. идва последната вълна банатски българи и ги населват в къщите на немците в източния край на селото, като дори ползват и храма, който все още е действащ. Така приключва действителното немско присъствие в Бърдарски геран, осеяно с конфликти и раздори, но остават сградите на манастира и училището, построени от тях, типичните красиви средноевропейски къщи, един храм, който издига кулата си към небето и напомня за старото време, приканвайки всеки от нас да се замисли върху историята, която лъха от заобикалящото го, и върху въпроса защо всичко се е разпаднало толкова бързо.

Майка на Святата надежда

Името на този напуснат храм е „Дева Мария – Майка на святата надежда”. Малцина го знаят, защото то не е в употреба отдавна, а и вероятно никога не е било използвано активно, защото винаги е бил определян и назоваван като „немската църква”. Има надпис над главния олтар, изписан с красиви готически букви, който сега се лющи и скоро вече няма да има и спомен от него. Вероятно защото никога този храм не е бил възприеман като дом на святата надежда, а винаги като доказателство за етническо присъствие и различност. Най-шокиращото и донякъде опрощаващо всички претенции на бившите енориаши на този храм е, че от двете страни на надписа с името на храма стоят образите на двамата братя Кирил и Методий. Какво търсят те тук и защото са поставени наред, че и като че ли „над” всичките светци пасионисти, накичени по стената зад олтара?

Сградата външно все още изглежда цяла и стабилна, но като влезете вътре ще видите зееща рана точно в чупката между кулата и покрива над кораба, сякаш е ранена от гръм. През „раната” струи светлина и огрява вътрешността като внася мистицизъм и отвъдност. Изоставена от построилите я немци, красива и самотна, тя намира за кратко стопани в лицето на новодошлите банатски българи, невкусили още от враждата между двете общности в селото. Богато украсен храм, разполагащ с повече одежди и църковна утвар, с клавесин, на който са свирили и новодошлите, може би надеждата за продължение на живота все още е съществувала, макар и бегло, но гоненията след 9 септември и най-вече съзнателния отказ на хората да мислят за него, го затваря и заключва вратите му за доста дълъг период. Всичко ценно е пренесено още навремето в „Свети Йосиф”, за да не се загуби. Верните, посещаващи храма, намаляват до една шепа и никой й не помисля да се грижи за обитаването и на изоставената „немска църква”. Обичат я, пазят я известно време, заключват я старателно, за да оцелее и да премине през премеждията, но не е лесно да опазиш красотата и надеждата от човешката злоба и ненавист. Тайни набези я разграбват до такава степен, че сега вече и дъските от пода липсват, а едното крило на красивата външна порта от ковано желязо от десетилетия е изчезнало. Раните зеят в разбитите прозорци, в скърцащата врата с разбита ключалка, стенание проглушава ушите ни, ако решим да се изкачим по витите стълби, пазейки се да не се продънят под тежестта на греховете ни и да ни погълне мрака на тъгата й.

На този свят сме изтръгнати от корен преселници, които се лутат и мислят, че пътувайки ще намерят родината си, ще оградят своето място и няма да допуснат никой вътре, за да го съхранят и опазят, ограждайки го с високата стена на високомерие и претенции. Крием дребните си души зад вражди, войни и дори битки за построяване на „наши” храмове, за „наши” дейности и изтъкващи ни пред света постижения, а забравяме, че не това е задачата ни на тази земя. Поставяме свети имена на изграденото и забравяме какво всъщност означават, дори забравяме името, защото по-важното е било да изпъкнем ние, да се докажем, че сме велики, че сме по-добри, че можем да оцелеем и сами, забравяйки кои сме всъщност.

Така и Дева Мария, Майка на святата надежда, чака някой да се сети за храма, посветен на нея. Все още го пази от бурите и разрушението, като послание, започващо от мъртвите гълъби и преминаващо през тайнството на скрития за неподготвения посетител живот на красивата сграда, за да ни даде още един знак, да потърсим надеждата, която сме заровили в сухите кости на гълъбите, над които витаят изтръгнатите ни от корен души.

Светлана Караджова

Католическият вариант на българската култура

"...човекът, който ни открива смисъла
на нашето загадъчно пътуване към себе си,
трябва да бъде чужденец, да бъде с друга вяра
и от друга раса."
(Мирча Елиаде)1

Дружеството на банатските българи – пътят до тук

Какво се случва, когато се обърка посоката, можем да видим в една малка общност, която също е храм на Божието присъствие. Банатските българи в България като част от голямото семейство на католиците, са показателен пример за всички общи процеси, които текат както в малката по численост, но не и по качество група, така и в цялата католическа общност в България.

Преди да започнем някаква дейност с възстановеното Дружество на банатските българи в България, трябва най-напред да погледнем назад и да видим какво са направили тези преди нас. Поучавайки се от постиженията им, да се опитаме да избегнем, доколкото е възможно, повторението на грешките им.

За банатските българи, живелите до 50-те години на XX век в обособени села, не е било нужно да се обединяват по някакъв друг принцип, освен познатият им от векове. Те били затворени общности, обединени единствено около църквата, а храмът и училището били първите неща, които построявали на новото място при завръщането си в България. Нямало смесени бракове, лесно се справяли с поддържането на изолацията си от околните, която била естествен гарант за предаване на традицията на поколенията. Празниците били общи, селата общували активно, идилията на своето си пространство била красива и като че ли ненарушима, но идват промените в социално-политическите условия и всичко започва да се руши, полека и не изведнъж, но процесът е тръгнал и сега вече сме на крайната фаза.

Започват да се разселват по градовете и да се претопяват сред масата други, защото вече няма какво да ги държи заедно. Църквата се явява забранено място и не може да играе обединителна роля, а и за свързаните само с традицията банатски българи, освобождаването от веригите на енорията и принципа „какво ще кажат хората, ако не ходя на църква”, като че ли ги освобождава от каквото и да било задължение. Благоприличието се размива в големия град и вече не сме длъжни да се показваме, защото чудесно можем да се скрием в анонимността и голямата си заетост със служебни задължения. Единственото нещо, което ги свързва все още, е землячеството – спомена за родното село, общи познати, събития и празници в селата...

 

Основаването

И тогава се появява един човек, който вижда, че загиването е неизбежно, и използвайки политическото си влияние, решава да предприеме с помощта на още няколко човека, сдружаването на основата на банатския български произход, тотално измествайки центъра колкото може по-далеч от Църквата и превръщайки историята и произхода в център на себеопределянето. През 1966 г. Михаил Шипков от Асеново, живеещ в София, създава първото Дружество на банатските българи в България. Остава негов председател до смъртта си през 1996 г. Богатият архив на този човек се намира в Народната библиотека като фонд № 881 и е достъпен за всички, които се интересуват. От дружеството не са останали много документи, защото вероятно са били предавани на следващите, а до нас сега е стигнал само един списък със 140 имена на банатски българи в София с адреси и телефони за връзка.

Няколко са основните линии, които се забелязват в дейността на това първо дружество. Главният двигател е бил Михаил Шипков и край него са се завихряли и останалите, но след смъртта му, няколко години работата върви по инерция, докато не спира окончателно. Дружеството е учредено на 24 март 1966 г. в София като „патриотична организация”, обединяваща банатските българи и техните потомци, живеещи в София. Като цел на дейността е посочено, че ще поддържа тесни връзки със селата и земляческите групи в другите градове, за да се запази традиционния бит и култура и банатското българско самосъзнание. Като цяло тук е първата слабост на организацията – тя се ражда като „софийска” и това я преследва до мига на окончателния й разпад през 1998 г. Концентрирането и обособяването в столицата, изолирайки всички други, оставени да се сдружават сами, скъсва окончателно връзките, защото поражда вражди и съперничество. Узурпирането от софийското дружество на името „Дружество на банатските българи в България”, което със своята неустановеност се мярка из разни документи със или без „в България”, поражда още повече неприязън сред другите, останали по селата, защото ги изключва.

 Опитът показа, че софийската организация не може сама да направи никакъв общ празник, защото не разполага с ресурсите, които има общността в селата. Всички ансамбли, които идват да им пеят и танцуват, са от селата. Силата на младостта идва от там, защото софиянци са лишени от потомците си, които вече не се интересуват от заниманията и въжделенията на старите. Столичани могат само да се срещат в ресторант „Харков”, където работил един от банатчаните, и там да обменят новини и да се виждат помежду си. Сбирките остават на ниво ресторанти, а върхът е голямата среща, проведена в ресторанта в ЦУМ на 10 март 1984 г. , когато се събират над 300 човека банатски българи в София. Отново им пеят и свирят дошлите специално за случая банатски българи от Бърдарски геран главно…

Като историк, дългогодишният председател е знаел, че трябва да се популяризира широко всичко свързано с банатските българи и успява да го направи благодарение на работата си в Комитета за българите в чужбина, с помощта на редица институции като Министерството на образованието и науката, Националния исторически музей, Министерство на културата и т.н. По негово време се провеждат няколко важни чествания, в чиято организация участва активно – 250 години от основаването на училището в Стар Бешенов, 300 години от Чипровското въстание, организират срещи със студенти от Банат, учещи в България, „Вечер на банатските българи”, проведена в Столична библиотека, постоянно се популяризират срещи с гостуващи банатски българи от Румъния… Тази дейност почти не е останала в паметта на оцелелите досега членове на „софийското” дружество, пази се все още сред малцината все още живи активисти, работещи около Шипков.

Дружеството постоянно е изпитвало „глад” за членове на ръководството. Това виждаме в записките на Шипков, като една от първите задачи е попълване на ръководството на софийското дружество. Планирал е създаване на подобни дружества и в другите градове и накрая да се създаде дружествен съвет, а към всяко дружество да има хорови и танцови състави, да се организират фестивали, търси спонсори за подобна дейност. Всичко това остава в рамките на плановете, без да се стигне до осъществяване.

Сили в дейността на дружеството дава притока на студенти от Банат. Покрай тях кипи трескава дейност – срещи, интервюта, песни, танци, оказват им помощ във всяко едно отношение. Същото раздвижване се забелязва и при организацията на летуване в България на българчета от Банат. Всичките им деца и младежи са дошли отвън, няма дейност с принадлежащите деца към самата „софийска” общност, което е предопределило загиването й като активна такава. Беглите опити за детско участие са документирани на корицата на първия брой на ФАЛМИС по повод поредното събитие с банатско участие в Столична библиотека – момиченце в народна носия, сплетено на плитчици, наречени „бикуле”, както са се плели бабите ни в Банат. Като цяло с дейност не са били ангажирани младите. Те се оправдават главно със „заетостта си”, а дружеството остава за дълго в ръцете на „старите”…

Църквата като място за единение остава със символичното си значение. Дори и вярващи, част от банатските българи избягват да посещават храма. Ходят в църквата само, за да се видят с другите. Всеки е виждал запомнящата се картина как понякога до 10 човека стоят отвън и чакат да свърши литургията, за да излезнат тези вътре и да се съберат в близкото заведение да се почерпят, да обменят новини и да си поговорят на диалект. Стъпили главно на историята и земляческите срещи общността е загубила единственото, което я е крепило през годините на преселение и живот в Банат – вярата и Църквата. Може да се приеме, че подобна насока е била съзнателно търсена, като се отчете партийната ангажираност на председателя на Дружеството и връзките му.

 

Инерцията и спирането

След смъртта на Михаил Шипков през 1996 г. дружеството се движи по инерция известно време. Председател става дългогодишния секретар Иван Топчев, който е родом от Бърдарски геран. Срещат се предимно в салона на Агенцията за българите в чужбина, все още има някаква работа със студентите от Банат, но се усеща как всичко започва да замира.

Тъкмо в това време на преход през 1998 г. се появява в Бърдарски геран първото печатно издание на банатските българи в България „ФАЛМИС-Uvec falim” (Идва от католическия поздрав Laudetur Jesus Christus!” – „Хвален да бъде Исус Христос!”, като Falmis идва от съкращение на този поздрав. Отговорът Laudetur semper!” – “Винаги да бъде хвален!” за банатските българи звучи катоUvec falim!” – “Увекь фалим!”). И то тръгва от читалището, старата позната територия на обществена дейност. Всичко започва уж случайно, но всъщност налице са всички необходими фактори и то просто се случва. Избраното име е свързано с Църквата, но в съзнанието ни тогава то не функционираше по този начин, а беше символ на миналото, на връзката с другите, с предците ни, беше поздрав, които да е като кодова дума, която да отваря сърцата на всички банатски българи. Помнеше се някак подсъзнателно и излезе изпод пластовете, за да оглави един процес, който закономерно трябваше да заведе отново стадото в кошарата, от която то беше изкарано.

Когато списвахме бюлетина все още не бяхме осъзнали, че формата, която използват банатските българи е много центростремителна към тях самите – „ние хвалим”, а не „да бъде хвален”. Тази насоченост към себе си е може би основното объркване, което ни съпътства през целия ни път във времето, защото не ние сме центъра, а Исус трябва да бъде центъра на нашия живот и онова, към което да се стремим.

Бюлетинът технически се роди с помощта на софийското дружество. Димитър Мирчев, родом от Бърдарски геран и работещ във в. „Демокрация” урежда първият брой да бъде страниран в редакцията на „Демокрация”, което е и отбелязано на първата книжка. Всъщност той лично странира целия брой и съпътства бюлетина до излизането му от печат в една софийска печатница. След като прави предпечата и на втория брой ни оставя да се оправяме сами и тогава работата се прехвърля изцяло в Бърдарски геран.

През 1998 г. бюлетинът набира сили и желанието за реално участие на ниво Дружество избликва от Бърдарски геран. Предизвиква се инициатива за събиране на банатските българи и избиране на нов управителен съвет на вегетиращото дружество и след излизане от тесните му „софийски” рамки в него да намерят място всички банатски българи в България. За целта се организира концерт и един автобус със самодейци от Бърдарски геран идва да участва в изборите и да припомни фолклора на отдавна преселените в столицата. На проведеното събрание на 24 октомври 1998 г. се издигат две кандидатури за председателското място – софиянци предлагат Димитър Мирчев, а бърдарчани - Светлана Караджова. След ожесточена битка между двамата кандидати за председател е избран Мирчев, поради факта, че „старите” от предишното ръководство  се страхуват от нахлуването на младите и от „преминаването на властта” в Бърдарски геран. Тази стъпка им изиграва лош номер, защото от този момент дружеството е мъртвородено. С оттеглянето на младите, софиянци се обричат на капсулиране и умиране. Срещат се няколко пъти на заседания в Агенцията за българите в чужбина и постепенно всякаква дейност спира. Постепенно умират най-дейните от предишните членове и всичко потъва в очакване на нещо ново….

От комунистическото начало „властта” преминава към силните на деня – избрани са на главните места хора, свързани със „синята идея” като гарант, че ще продължи развитието. Обаче, това отново не е правилния път. Да си смениш цвета, не означава, че си сменил нещо вътре в себе си.

 

Началото на обръщането

Идеята, залегнала във „ФАЛМИС” беше всички банатски българи да са едно, да работят заедно за общността и границите между  живеещите на различни места да не съществуват. Другата линия беше да се търсят връзките с останалите католици в България, с които ни свързват далечни родствени връзки отпреди преселението. Празникът по случай първият брой на бюлетина бе нарочно избран да е на 25 януари, Обръщането на апостол Павел, но до истинската промяна на курса се стигна едва след принудителното спиране на издаването от есента на 1999 г. През 2002 г. в Бърдарски геран се основава сдружение, носещо името на бюлетина и имащо главно за цел да продължи издаването му. Междувременно бавното обръщане към Църквата вече бе започнало – поне за част от екипа, което определя и пътя нататък. И тогава на помощ ни идва свещеник Петър Кьосов, който по молба на новосформираното сдружение „ФАЛМИС създава знака, който стои в „главата” на възобновения бюлетин. Семантиката му е описана в уводната статия на брой 1 за 2002 г.

Изданието спира за пореден път през 2003 г., а идеята за възраждане на Дружеството на банатските българи в България отново се появява на бял свят през 2007 г. На 26 май 2007 г. по време на честванията на 120-годишнината от основаването на Бърдарски геран се извършва избора на новия управителен съвет, в който влизат петима 30-годишни, като четирима от тях са родом от Бърдарски геран и един от Стар Бешенов (Румъния), а живеят на различни места из България. За председател е избрана, този път с активната подкрепа на разкайващите се за грешката си софиянци, главната редакторка на „ФАЛМИС”. Основната идея на новото ръководство е, че няма значение къде живееш, щом искаш и можеш да работиш за общността. Виртуалния свят на интернет позволява всички банатски българи по света да бъдат едно цяло във всеки миг, нужно е само да имаш сърце и то да е пълно с искрена любов към другия.

Финансовата подкрепа по регистрацията на възобновеното дружество поема католическия вестник АБАГАР в лицето на архим. проф. Георги Елдъров, който застана твърдо зад идеята за обединение на банатските българи. А софийската католическа енория „Свети Йосиф” обеща да даде една от залите в новия си комплекс на разположение за сбирки и заседания. Полека-лека завръщането към Църквата набира скорост. Процесът е труден и много са капаните по пътя, но важното е, че когато се заемем всички заедно с осъществяването на една цел и забравим за враждите и егоизма си, следвайки Истината, тогава и успехите няма да закъснеят. Дружеството на банатските българи в България може да е първия опит да бъдем всички Едно.

(Текстът е писан през 2007 г. по повод възстановяването на дейността на Дружеството и е публикуван за пръв път в католическия вестник "Абагар")

.............................................................

В днешно време

Ентусиазмът на лидера увлича и през 2008 г. към дейността се присъединява Александър Живков с корени от Бърдарски геран, неотлъчен помощник в проектите и инициативите, особено полезен с познанията си по информационните технологии. През същата година двамата със Светлана Караджова създават сайт на Дружеството на банатските българи в България „Falmis”. Александър построява и подържа сайта, а Светлана набавя информацията. Сайтът придобива широка известност и става любимо четиво за стотици посетители, банатски българи по света, а кръгът на авторите публикуващи в него и тематиката на публикациите непрекъснато се разширяват. Статиите му се посещават и от хиляди други българи търсещи специфична информация. През 2009 г. Светлана и Александър Живков заедно създават и сайт на село Бърдарски геран популяризиращ уникалността на жителите му и техните традиции.

От 2009 г. Дружеството започва да издава поредицата „Родовата памет на банатските българи“, чийто инициатор и главен редактор е Светлана Караджова. Излизат общо три книжки (2009, 2010 и 2012 г.), които събират най-вече родовите истории на банатски българи от банатските български села в България и малко от Румънски Банат. Представянията на сборниците са на високо ниво, подкрепени винаги от съдействието на Държавната агенция за българите в чужбина, а двата последни тома са представени в Софийския университет, радващи се на отлична оценка от страна на обществеността.

През 2010 г. на общо събрание, събрало все още малцината активни членове, които не забравят високите цели на Дружеството е избран нов Управителен съвет: Светлана Караджова (председател), Александър Живков (зам. - председател на Дружеството), Маринела Ангелова (родом от Асеново, живееща във Враца – за секретар на Дружеството) и членове Даниела Петкова (родом от Бърдарски геран, живееща в Плевен) и Даниела Дочева (родом от Бърдарси геран, живееща във Враца).

С преместването на Светлана Караджова в Бърдарски геран от есента на 2007 г. дейността на Дружеството леко замира, насочвайки усилията главно в издателска дейност, изразена с поредицата "Родовата памет на банатските българи", тъй като активността преминава към читалището в Бърдарски геран, а по-късно и към Кметството след избирането й за кмет през 2011 г. до 2015 г.

Преместването на Светлана Караджова отново в София в началото на 2016 г. отново завихря плановете на Дружеството за по-мащабна работа с хората по градовете, такава, за каквато е мечтал още Михаил Шипков в началото на организацията.

На 16 януари 2016 г. е проведено общо събрание и е избран нов Управителен съвет с председател Светлана Караджова, Александър Живков (зам.-председател), Маринела Ангелова (секретар) и членове Ралица Велчева (родом от Бърдарски геран, живееща в София) и Александър Лавров (родом от Асеново, живеещ във Враца).

През декември 2017 г. Ралица Велчева напуска УС и на нейно място влиза Тереза Чуканова.

На Общо събрание на Дружеството на банатските българи в България, проведено на 17 февруари 2019 г. в Пасторалния център на Католическа енория "Свети Йосиф" в София, се променя името на сдружението, което вече става "Дружество на банатските българи в България - Фалмис".

"Фалмис" е името на концепцията ни, на някогашния вестник и сега на ансамбъла към Дружеството. Една последователна политика по превръщане на обикновеното ни ежедневие в издигната към небето молитва. Такава, с която са вървели нашите предци към Банат и обратно. С която вървим по пътя и ние днес. За да останем, за да ни има.

На същота събрание е приета молбата за напускане на УС от Маринела Ангелова и на нейно място е избрана Наталия Братанова.

Коригирай настоятелно с любов твоя брат

ХХIII Неделя – Йезекиил 33, 7-9; Рм.13, 8-10; Мт.18, 15-20

  В тази литургична неделя на годината, Словото Божие ни представя за размишление скъпата в очите на Бога личност на Божия страж – онзи, който е получил важното задължение от небесния Отец да бъде като глашатай и глас Божи пред целия народ. В първото четиво, от книгата на пророк Йезекиил, срещаме личността на Божия страж, отведен в плен във Вавилон /около 597 пр.Хр./, който е получил от Бога три задължения: да се вслушва в Божия глас, който ромоли в сърцето му; да вразумява онези, които са се отклонили от Истината, от Закона / беззаконниците, нечестивите/; да спасява като освещава, връща обратно в божия народ всички отклонили се от Бога. С една дума, пророк Йезекиил трябва да слуша, за да вразумява; да вразумява, за да спасява. Само тогава той може да бъде истински страж за целия дом Израилев. Ако внимателно вникнем в тези три задалжения на пророка – да слуша, да вразумява /наставлява/, да спасява /освещава/ можем да видим нашите три християнски задължениа, полечени даром от бога в светото Кръщение – всеки кръстен е едновременно пророк /да слуша Бога/, цар /да наставлява в Бога/ и свещеник /да спасява като освещава на Бога/. Ако в Стария Завет имаме пророци, свещеници и царе, то в Новия Завет всеки кръстен християнин е едновременно пророк, свещеник и цар, както е трябвало да бъде Божия страж – Йезекиил по време на вавилонското пленничество на Божиите чеда...

Принесената чиста жертва

ХХII Неделя на литургичната година – Йер.20, 7-9; Рм.12, 1-2; Мт 16,21-27

В тази неделя на литургичната година и трите четива ни представят за размишление красотата и величието на човешката саможертва за Бога, която бива приета на небесния престол като една жива жертва, чиста и скъпа в очите на нашия Отец. Пророк Йеремия в първото четиво ни дава своята дълбоко интимна, съкровена изповед – едновременно оплаква своята нерадостна участ (станал е за присмех и безчестие в очите на невярващите) и в същото време Йеремия споделя, че е увлечен от Бога, като Негов пророк и страж, той не може да мълчи, но трябва да издигне самотния си вик за праведност в духовната пустиня, понеже Божието Слово е като разпален въглен в сърцето на Йеремия, изгаря всеки страх и колебание, и подготвя Божия пророк като една скъпа.и чиста жертва на престола на всемогъщия Отец. Йеремия – стражът Божий, гори и изгаря като благоугодна Богу жертва...