Статии за банатските българи

Винганите в Бърдаре

Първият, който написа родовата си история и я предостави на екипа ни, е Стефан Славов от Бърдарски геран. С негово съгласие я публикуваме тук, за да се ориентират останалите как би могла да изглежда една родова история, такава каквато я виждаме от днешната ни гледна точка, такава каквато бихме могли да реконструираме с общи усилия.

Със сигурност всеки от нас ще намери различен път към миналото и към корените на рода си, но точно това ще е уникалното в бъдещата книга. Очакваме вашите текстове, които да намерят място в първата по рода си инициатива за събиране на родовата памет на банатските българи.

А ето и  историята на Винганете в Бърдаре, разказана увлекателно от Стефан Славов, създал и родовия знак на фамилията:

 винганите в Бърдаре     Винганите в Бърдаре

Родът на Мария /Винганката/ при преселването си от Банат, се заселва в с. Асеново, Плевенско.
Там в семейството на Петра и Стоян с фамилия Кърчеви се раждат децата Петър, Мария, Тинка, Матея и Стоян.

Понеже преселниците в с. Асеново са от с. Винга /днешна Република Румъния/, населението на другите банатски села  в България ги определя като Вингани.

Дамян Францов – Аристократ по дух

Дамян Францов

Дамян Францов е банатски българин роден в с. Бърдарски геран, Врачанска област. Завършил е Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" - София. Работи като адвокат. Автор е на стихосбирките: "Лутам се бясно", 1992 г., "Тъжна надежда", 1993 г. и "Деветият кръг на сърцето", 2002 г. Негови стихове са публикувани в литературния периодичен печат. За него поезията е продължение на всекидневието, където господар е духовната изтънченост, катарзисът и безпощадната искреност.

Ще започна представянето на Дамян Францов с част от негово
стихотворение. В него лирическият герой е с „професия –
       строителен работник”.

Познавайки поета, общувайки и докоснала се до него чрез творчеството му, рискувам много, той, със своята чувствителност и скромност, да се изчервява и чувства неудобно, четейки написаното. Зная, че, с ефирните си струни никога не би направил за себе си това описание. Но, ако можех да пиша като него, бих използвала точно тези слова:

ВРЕМЕ ЗА НАШЕТО ПОКАЯНИЕ

/Светата четиридесетница – времето на Великият пост/

 Във всяка литургична година има едно благодатно време на духовна подготовка за посрещане на Пасхата Христова – Великдена, и това е времето на Великия пост, който започва от Пепеляна сряда и завършва с Велика сряда преди Пасхата Господня. Великият пост съдържа 40 дни (Четиридесетница), като това число е изпълнено със символично съдържание. Самият Исус пости 40 дни в пустинята /според Евангелията на Матей и на Лука/ преди да започне Своето обществено служение; също Мойсей прекара 40 дни на Синайската планина преди да получи Десетте Божи заповеди; това число го откриваме още в самото начало на Историята на Спасението при Ной и потопа, а също и при пророк Илия на планината Хорив. За първи път в началото на IV век намираме сведения за Великия пост от 40 дни, и понеже Неделята (седмичната Пасха Христова) е Господния ден, в който не се пости, самия Велик пост бил изместен с четири дни по-рано, и така вместо в неделя, започвал в сряда със специален покаятелен жест – посипването с пепел (документирано едва от X век).

ДАДЕНОТО НИ ОТ БОГ ВРЕМЕ - ПРЕДКОЛЕДНОТО ВРЕМЕ

В началото на всяка литургична година, християните имат едно специално време за духовна подготовка преди Рождеството на Исус – Адвентното или Предколедно време. Това са четири недели на покаяние, прошка и размисъл, време наочакване и на бдение. Та нали на самата Бъдни вечер преди Рождество Христово, всички бдим в очакване на среднощната Миса, но ако не сме подготвени за тази необикновена среща с Господ как бихме могли да празнуваме като християни, като истински Божии чеда?

“…И НЕГОВОТО ЦАРСТВО НЕ ЩЕ ИМА КРАЙ”

Тържество на Христос Цар

Йезик.34,11-12.15-17; 1 Кор.15, 20-26а..28; Матей 25, 31-46

В края на литургичната година Светата Църква празнува голямото тържество на Исус Цар, с което приканва верните да обърнат погледа си към вечността, към срещата с Бога в Небето, онази среща, очаквана през целия живот, и която ще определи вечната ни участ – радост като праведни с Бога в небето или скръб и болка като отхвърлени от Бога в ада. Но това отхвърляне е следствие от нашето отхвърляне на Бога, от крайното и окончателно затваряне на човешкото ни сърце.

ВРЕМЕТО ЗА НАШАТА ОТГОВОРНОСТ

XXXIII Неделя – Притчи 31,10-13.19-20.30-31; 1 Солун.5, 1-6; Матей 25, 14-30

Човекът, сътворен по образ и подобие Божие, е сътворен за безсмъртие и за вечен живот, но тази блага надежда не е само безплатен билет от Небето за райското блаженство, но очаква нашето съдействие в спасителния Божий план. Животът ни на земята е безкрайно ценен, дарен от Бога, нашия Отец, и в същото време една голяма отговорност за нас, едно истинско изпитание с непредизвестен изход. Бог желае и очаква спасението на всеки човек, Бог предлага Своята помощ, но никога не налага на човека, понеже му е дарил свободата, свободния избор сам да реши дали да приеме или да отхвърли ценния Божий дар.