XXX Неделя – Изход 22, 21-27; 1 Солуняни 1, 5с-10; Матей 22, 34-40
Животът ни на този свят е една постоянна борба. Всеки от нас, за да живее трябва да се бори, да не се предава. Да се живее добре – това е едно призвание за всички хора, но явно, че не всички го осъществяват или поне желаят да осъществят. Особено днес – във времето на безбожен материализъм във формата на консумизъм, да живееш добре става едно маргинално призвание за малцина, понеже добрия живот е истински живот, врата към вечния живот, към живота с Бога и у Бога, към щастието което всички желаем да достигнем, но все като че ли се изплъзва прогонено от нашето “его”.
В днешната Света Литургия, Исус ни дава отговор на всички наши въжделения – коя е най-голямата заповед от целия Закон, коя е онази истинска заповед в лабиринта от 613 наредби на Закона, която може да ни направи истински щастливи. След поредната полемика със садукеите върху възкресението на телата, към Исус се приближават фарисеите, законниците, и настоятелно очакват да чуят коя е най-голямата заповед, онази, която крепи целия Закон и пророците. Христос цитира два известни текста от Стария Завет – книгата “Второзаконие” 6,5 за любовта към Бога и книгата “Левит” за любовта към ближния. “Възлюби Господ, твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум” – ето я най-голямата заповед но тя не е сама, има и втора подобна на първата, и тя е: “обичай ближния си, както себе си”. Исус дава отговор не само на фарисеите, но и на всички нас. Ако изпълним тези заповеди, ние ще бъдем щастливи, живота ни ще бъде пълноценен, и ще имаме вътрешен мир, ако ли не – ще се лутаме нещастни на този свят без надежда и без смисъл на живота и без да очакваме срещата си с Бог на онзи свят.
В Йоановото Евангелие Исус ще отиде още по-далече, ще каже, че ни е дал една нова заповед, да се обичаме един друг, “както Аз ви обикнах”/Йоан 13,34/. След като Бог е станал човек от любов към нас, след като не освободи от греха и от смъртта от любов към нас, и ни дари вечния живот като Божии чеда, ние сме длъжни да отговорим на тази върховна любов, като обичаме всеки наш ближен, както Исус го обича. Особено страдащите, малките братя на Христа, които са слаби и беззащитни на този свят, но толкова скъпи в очите на Бога. “Който притеснява сиромаха – хули неговия Творец” /Притчи 14, 31а/.
За тези низши братя говори първото четиво – пришълеца, сирака и вдовицата са напълно беззащитни и често пъти неприемани от еврейското общество, но Бог, Който е безкрайно милостив се застъпва лично за тях. Те са един вид избранници Божии, понеже са несправедливо угнетявани и притискани от хорскато злоба. Лишени от любовта на ближния, Бог им дарява цялата си Любов. Само така, ако разберем и живеем тази най-голяма заповед за любовта, ние ще спасим душите си, ще предвкусим небесната радост от срещата ни с Бога, с нашия любащ Отец.
Св.Павел хвали солунските християни във второто четиво, че са приели с радост Словото Божие и живеят месиянския мир на Исус, принасяйки изобилен плод – за тяхната вяра се говори навред. Солуняните са се обърнали от идолите към Бога – и са намерили Божията любов, която е осмислила тяхното съществуване. Любовта е вратата към вечния живот, към Бога, защото самия Бог е Любов. Ако живеем частица от тази Любов, то ние предвкусваме Рая, онова вечно блаженство на спасените, които са отворили сърцата си за Благодатта и са приели мира на Христа.
Св.Августин – учителят на Любовта – когато тълкува първото послание на Св.Йоан Апостол казва така: “Обичай и върши онова що желаеш, ако мълчиш – мълчи поради Любов; ако говориш – говори с Любов; ако коригираш някого – коригирай го с Любов; ако прощаващ – прощавай от Любов; от дълбините на сърцето ти да извира Любовта: ог този извор не би могло да произлезе друго освен добро”. / Из тълкуването на първото послание на Св.Йоан Апостол, VII, 8, от Свети Августин/
