Последните работници от единадесетия час

Неделя, 21 Септември 2008 22:44 Койчо Димов

XXV Неделя – Исаия 55, 6-9; Филипяни 1, 20с – 27а; Матей 20, 1-16а

В днешните литургични четива можем дълго да съзерцаваме необикновената среща между човека и Бога, или по-точно, между Бога и човека. В първото четиво, взето от пророк Исаия, срещаме горещия призив към покаяние, към обръщането на сърцето към Бога, към едно ново начало. Нечестивецът да се обърне от нечестието си и да стане благочестив, беззаконникът да се откаже от беззаконието и да стане праведен – и всичко това понеже Бог е близо и човека може да се надява на спасение и нов живот.

Във вавилонското пленничество, когато божия народ е без храм, без земя, без държава, а може би и без надежда за идното, Бог предлага едно ново начало, напълно неочаквано от народа, понеже Божиите мисли не са човешки и Божиите пътища не са човешките пътища. От последните редове на първото четиво се долавя твърдата вяра на Израил в Божията отвъдност /трансцедентност/ в противовес на всички околни култури и народи, започвайки от вавилонците. За вярващия е важно, че Бог е наблизо, че дори във Вавилон небесния Отец не е забравил Своя народ, а напротив, робския, пленнически живот на израилтяните всъщност е един живот в Бога, като Божии синове.
И във второто четиво, Св.Павел уверява християните във Филипи / Македония/, а също и нас, че животът е Христос, а смъртта е една придобивка. Любимата християнска църква на Филипи е за Павел като един скъпоценен плод – плод на Божието лозе, и апостола не знае кое е по-добре – живота или смъртта, но едно е ясно: и живота и смъртта в Христа са една придобивка, един живот в Бога, защото смъртта НЕ Е края, но само едно преминаване от живот В Христа, в живот С Христа, следователно, заключава Апостола, да живеем достойно за Христовото благовестие!
Тези два аргумента от първите две четива – Божията близост и живота с Бога като придобивка – в днешното Свето Евангелие според Матей, намират своя апогей в неочаквана развръзка, която можем да доловим само при внимателното четене на евангелската притча. Наричана по-често притчата за последните работници от единадесетия час, тя в същност е евангелска притча за щедрия стопанин на лозето. От древността Светите Отци на Църквата са размишлявали върху Божието милосърдие, тръгвайки от тази евангелска притча. В нея откриваме преди всичко загрижен стопанин да наеме колкото си може повече, да наеме всички безработни за лозето си, като се интересува не от това – колко са работили, но само от желанието им да работят, или по-точно само от съгласието им да работят.
Бог не познава нашите пазарни закони, които се движат по човешката логика “колкото – толкова”, но познава само закона на любовта, онази Истинска любов, която е същността на Бога, която е Божието Сърце! Евангелието казва, че при наемането на работниците, стопанинът се услови, т.е се уговори за динарий на ден. В оригиналния гръцки текст, този глагол е “симфонео”, т.е. Бог желае да се разбере с човека не като преговаря, а като шепти на сърцето му като нежна симфония. По този начин в загрижения стопанин за лозето можем да видим Бога, можем да съзерцаваме безкрайната щедрост на Божието Милосърдие, щедро към всеки, който стои бездеен въпреки наличието на лозето за работа. Бог не само предлага, но Той предлага щедро и на всички.
Ропотът на работниците от първия час спрямо онези от единадесетия час не е толкова, че са получили и те по динарий за отработеното, но по-скоро е насочен срещу самия стопанин, един ропот-безверие спрямо щедрия стопанин. Те искат да Го подчинят на своите си пазарни закони, на своята си егоистична логика “колкото-толкова”, но отсреща стои само Бог, Който продължава да се обръща към разгневения работник: “Приятелю, Аз не те увреждам”. Защо да се разваля “симфонията” между щедрия стопанин и алчния работник. След като Бог е близо до тебе /първото четиво/, и ти вече живееш един живот в плът, но в Христа /второто четиво/, ти си длъжен да живееш в любов и според законите на любовта, длъжен си да приемеш, че Бог дарява щедро, но и на всички. Ето защо, онези, които се откажат от всичко, които съблекат вехтия човек /станат последни/, само те ще се облекат в Христа /ще станат първи/. Нужно е само едно – да не смущаваме симфонията на Бога с човека!
Великият църковен Отец от IV век – Свети Йоан Златоуст, казва така в една от омилиите си върху посланието на Св.Павел до римляните: “ Остави се Христос да се изразява чрез теб. Дръж се като един инструмент, винаги готов за ръката на големия Артист. Ако Го допуснеш, само тогава ще чуеш чудната мелодия от истинската симфония с Бога, и ще видиш онова чудо, което надхвърля всички чудеса – чудото на любовта, защото Бог е Любов”.