| Съдържание на статията |
|---|
| Мъртви гълъби и свята надежда |
| Историята |
| Майка на Святата надежда |
| Всички страници |
Страница 1 от 3
Втората спирка в нашето пътешествие е добре позната за мен и затова придвижването този път е повече във времето и спомените, отколкото в пространството. В родното ми село Бърдарски геран има два храма – единият действащ, а другият рушащ се под въздействието на природните стихии и безхаберието на хората. Действащият е „Свети Йосиф”. Намира се в центъра на селото и на него засега няма да се спираме с надеждата, че няма толкова скоро да мине в групата на изоставените. Другият обаче е много интересен както архитектурно, така и с историята си, съхранила раздори, противоречия, отминала пищност и високомерие, всичко това така преплетено, че има материал за много по-дълъг текст от намиращия се на тези страници.
Когато пътувате към Бърдарски геран по единствения път, водещ до него, първото, което виждате в далечината е кулата на така наречената „немска църква”. Ако с вас пътуват гости, ще трябва да им обясните защо се нарича така и неминуемо ще задълбаете в историята на селото, която е учудващо добре позната на всеки негов жител, гордеещ се с миналото и предците си. Колкото повече наближавате, толкова повече ще започне да се вижда и камбанарията на другия храм и така, навлизайки все по-навътре в пространството на банатските българи, ще бъдете посрещнати от два храма, издигащи кулите си в небето и извличащи сълзи от очите на всеки, който се завръща вкъщи след прекалено дълго отсъствие.
Влизайки в селото по пътя, украсен от двете страни с величествени иглолистни дървета, ще спрете до „Свети Йосиф”, който е естествения център на населеното място и съвсем ще забравите, че сте видели още една кула на идване. Потъналият в забрава и поставен встрани от главния път храм чака търпеливо погледа ви да се обърне на изток, да повървите малко в тази посока и тогава пред очите ви вляво ще се покаже една старинна кула, обвита в буйна растителност като излязла от приказките за омагьосани принцеси и очаквано откритие сред гъсти дебри, гъделичкайки приятно откривателската ви страст.
Аз самата открих твърде късно загадъчния храм, макар да се намира в мястото, където е протекъл почти целия ми досегашен живот. Фактът, че е разположен в противоположният край на селото, най-вече тегнещата с години забрана да се влиза в него, а и липсата на интерес вероятно, дълги години ме държаха надалеч. В големия двор на бившия манастир на бенедиктинките, където от началото на 50-те години досега се помещава „Дом за деца без родителски грижи” се намира освен бившата манастирска сграда, храма и сградата на бившето немско училище. Познавах мястото, но първият ми спомен от съзнателен интерес към тайнствената църковна сграда е от началото на 90-те години, когато с една приятелка решихме непременно да влезем вътре, въпреки заключената врата. Такова неизследвано място не биваше да се остави без оглед, а и май само това беше останало непознато за нас от всички „забележителности” на селото. Обиколихме я отвън, провирайки се през гъсталаците, които тогава все още не бяха толкова гъсти както сега, и открихме един по-нисък разбит прозорец на сакристията. Покатерихме се и се прехвърлихме вътре успешно и без контузии въпреки височината. Тръпката от влизането в храма по този „неестествен” начин бе заменена с шока от видяното. Навсякъде имаше купища мъртви гълъби в различна фаза на разложение, а горе под купола се чуваха и звуците от все още живите им събратя. За пръв път виждах толкова много птичи мъртъвци на едно място. Нямаше къде да се стъпи без да нагазиш сред трупове, цели изсъхнали скелети, разчленени кости, пера и изпражнения. Картината беше потресаваща, а най-вече изоставеността на самата сграда плашеше и обвиваше в тягостна мъгла душите ни. Обиколихме навсякъде, пазейки се къде стъпваме; качихме се на „хора” по скърцащите и поизгнили стълби, за да погледнем отвисоко; разгледахме с незнаещи какво трябва да видят очи; дишахме въздуха, тежък от смъртта в него и слушахме пърхането и цвърченето на птиците в кулата; чувахме вятъра, промъкващ се през единиците разбити прозорци и в сърцето ми се загнезди нещо неопределено – беше по-скоро тягостно, отколкото някакво доволство от откритото.
Не стъпих повече там няколко години. През 1996 г. завърших висшето си образование, постъпих на работа като възпитател в Дома за деца и юноши и тогава отново открих изоставената сграда, защото ежедневно бях до нея, гледах я, усещах мамещото й присъствие, но този път имаше промени. Сега децата ме заведоха вътре, за да покажат какво са направили. Главната врата отново беше заключена, но страничната за сакристията вече не съществуваше и на мястото й имаше зееща дупка. Бяха изчистили всички трупове, измели старателно боклуците и играейки си, бяха се опитали да наредят някак пространството, което беше забравило какво е човешка ръка. Малките им крака тупаха по загладения от метлите прах, а гласовете кънтяха в празнотата. Този път нямаше гълъби, но имаше деца, незнаещи защо чистят наоколо, интуитивно усещайки, че трябва да го направят.
После интереса ми към този храм премина на страниците на „ФАЛМИС – Uvec falim” като данни, изровени от архивите благодарение на родолюбиви хора, като красиви снимки или просто като споменаване. А „немската църква” е невероятно красива. Дори и сега, когато се руши и умира бавно, тя привлича погледите и задържа дъха на посетилите я. Мами и плаши едновременно, но когато свикнеш със смъртта в нея, виждаш и другото, което се крие зад разрухата.
Все още не знаех дори името на храма (дори не се сещах, че може да има някакво „друго” име от прозвището, с което бях свикнала), а изникващите данни или чак сега забелязани гробове в гробището само допълваха и нареждаха картината. Откривах го бавно, не бързах, сякаш имахме цялото време на света. А и защо трябваше да бързам след като бях видяла вече труповете на гълъбите и бях започнала връщането на лентата от тлението към живота, минавайки през хартията и записаното. Стигаше ми красотата му, тайнствеността и забулената в миналото история на съществуването.
Когато през 2000 г. съзнателно „влезнах” в Църквата, вече имах друг поглед за това тайнствено присъствие сред гъстата растителност в източния край на селото, който не придобих с магическа бързина, разбира се. Трябваше да мине малко време, за да се появи един случаен повод да погледна на сградата с очите на фотограф и да видя светлината в нея (направих серия снимки не за себе си, а по нечия молба и вероятно затова вложих повече старание, упоритост и най-вече съзнателно вложих сърцето си). И тогава в дългото „ухажване” между обектива и храма избликна светлина и размисъл. Ходих многократно, в разни часове от деня, за да се любувам на проникващите слънчеви лъчи и на величието и красотата на изоставената сграда. Главната врата вече не беше заключена, а в дупките, оставени от изчезналата брава имаше провряна връв, с която се връзваше и „заключваше”. И незнайно как светлината, проникваща от счупените прозорци на рушащия се храм и играеща в праха, вдиган от стъпките ми, проникна в душата ми и остави спокойствие и хармония. Открих че най-после съм била допусната до истинската същност на „немската църква”, която дълго е чакала мен, нас, всеки, които би дошъл да погали с поглед стените й, да отвори тежката врата и да влезе вътре с любов и разбиране, да остане поне миг замислен за отминалото, за да може вече недействащия храм да предаде посланието си.
Когато пътувате към Бърдарски геран по единствения път, водещ до него, първото, което виждате в далечината е кулата на така наречената „немска църква”. Ако с вас пътуват гости, ще трябва да им обясните защо се нарича така и неминуемо ще задълбаете в историята на селото, която е учудващо добре позната на всеки негов жител, гордеещ се с миналото и предците си. Колкото повече наближавате, толкова повече ще започне да се вижда и камбанарията на другия храм и така, навлизайки все по-навътре в пространството на банатските българи, ще бъдете посрещнати от два храма, издигащи кулите си в небето и извличащи сълзи от очите на всеки, който се завръща вкъщи след прекалено дълго отсъствие.
Влизайки в селото по пътя, украсен от двете страни с величествени иглолистни дървета, ще спрете до „Свети Йосиф”, който е естествения център на населеното място и съвсем ще забравите, че сте видели още една кула на идване. Потъналият в забрава и поставен встрани от главния път храм чака търпеливо погледа ви да се обърне на изток, да повървите малко в тази посока и тогава пред очите ви вляво ще се покаже една старинна кула, обвита в буйна растителност като излязла от приказките за омагьосани принцеси и очаквано откритие сред гъсти дебри, гъделичкайки приятно откривателската ви страст.
Аз самата открих твърде късно загадъчния храм, макар да се намира в мястото, където е протекъл почти целия ми досегашен живот. Фактът, че е разположен в противоположният край на селото, най-вече тегнещата с години забрана да се влиза в него, а и липсата на интерес вероятно, дълги години ме държаха надалеч. В големия двор на бившия манастир на бенедиктинките, където от началото на 50-те години досега се помещава „Дом за деца без родителски грижи” се намира освен бившата манастирска сграда, храма и сградата на бившето немско училище. Познавах мястото, но първият ми спомен от съзнателен интерес към тайнствената църковна сграда е от началото на 90-те години, когато с една приятелка решихме непременно да влезем вътре, въпреки заключената врата. Такова неизследвано място не биваше да се остави без оглед, а и май само това беше останало непознато за нас от всички „забележителности” на селото. Обиколихме я отвън, провирайки се през гъсталаците, които тогава все още не бяха толкова гъсти както сега, и открихме един по-нисък разбит прозорец на сакристията. Покатерихме се и се прехвърлихме вътре успешно и без контузии въпреки височината. Тръпката от влизането в храма по този „неестествен” начин бе заменена с шока от видяното. Навсякъде имаше купища мъртви гълъби в различна фаза на разложение, а горе под купола се чуваха и звуците от все още живите им събратя. За пръв път виждах толкова много птичи мъртъвци на едно място. Нямаше къде да се стъпи без да нагазиш сред трупове, цели изсъхнали скелети, разчленени кости, пера и изпражнения. Картината беше потресаваща, а най-вече изоставеността на самата сграда плашеше и обвиваше в тягостна мъгла душите ни. Обиколихме навсякъде, пазейки се къде стъпваме; качихме се на „хора” по скърцащите и поизгнили стълби, за да погледнем отвисоко; разгледахме с незнаещи какво трябва да видят очи; дишахме въздуха, тежък от смъртта в него и слушахме пърхането и цвърченето на птиците в кулата; чувахме вятъра, промъкващ се през единиците разбити прозорци и в сърцето ми се загнезди нещо неопределено – беше по-скоро тягостно, отколкото някакво доволство от откритото.
Не стъпих повече там няколко години. През 1996 г. завърших висшето си образование, постъпих на работа като възпитател в Дома за деца и юноши и тогава отново открих изоставената сграда, защото ежедневно бях до нея, гледах я, усещах мамещото й присъствие, но този път имаше промени. Сега децата ме заведоха вътре, за да покажат какво са направили. Главната врата отново беше заключена, но страничната за сакристията вече не съществуваше и на мястото й имаше зееща дупка. Бяха изчистили всички трупове, измели старателно боклуците и играейки си, бяха се опитали да наредят някак пространството, което беше забравило какво е човешка ръка. Малките им крака тупаха по загладения от метлите прах, а гласовете кънтяха в празнотата. Този път нямаше гълъби, но имаше деца, незнаещи защо чистят наоколо, интуитивно усещайки, че трябва да го направят.
После интереса ми към този храм премина на страниците на „ФАЛМИС – Uvec falim” като данни, изровени от архивите благодарение на родолюбиви хора, като красиви снимки или просто като споменаване. А „немската църква” е невероятно красива. Дори и сега, когато се руши и умира бавно, тя привлича погледите и задържа дъха на посетилите я. Мами и плаши едновременно, но когато свикнеш със смъртта в нея, виждаш и другото, което се крие зад разрухата.
Все още не знаех дори името на храма (дори не се сещах, че може да има някакво „друго” име от прозвището, с което бях свикнала), а изникващите данни или чак сега забелязани гробове в гробището само допълваха и нареждаха картината. Откривах го бавно, не бързах, сякаш имахме цялото време на света. А и защо трябваше да бързам след като бях видяла вече труповете на гълъбите и бях започнала връщането на лентата от тлението към живота, минавайки през хартията и записаното. Стигаше ми красотата му, тайнствеността и забулената в миналото история на съществуването.
Когато през 2000 г. съзнателно „влезнах” в Църквата, вече имах друг поглед за това тайнствено присъствие сред гъстата растителност в източния край на селото, който не придобих с магическа бързина, разбира се. Трябваше да мине малко време, за да се появи един случаен повод да погледна на сградата с очите на фотограф и да видя светлината в нея (направих серия снимки не за себе си, а по нечия молба и вероятно затова вложих повече старание, упоритост и най-вече съзнателно вложих сърцето си). И тогава в дългото „ухажване” между обектива и храма избликна светлина и размисъл. Ходих многократно, в разни часове от деня, за да се любувам на проникващите слънчеви лъчи и на величието и красотата на изоставената сграда. Главната врата вече не беше заключена, а в дупките, оставени от изчезналата брава имаше провряна връв, с която се връзваше и „заключваше”. И незнайно как светлината, проникваща от счупените прозорци на рушащия се храм и играеща в праха, вдиган от стъпките ми, проникна в душата ми и остави спокойствие и хармония. Открих че най-после съм била допусната до истинската същност на „немската църква”, която дълго е чакала мен, нас, всеки, които би дошъл да погали с поглед стените й, да отвори тежката врата и да влезе вътре с любов и разбиране, да остане поне миг замислен за отминалото, за да може вече недействащия храм да предаде посланието си.
{gallery directory=NemskaCrkv&width=320&height=240&script=2}
Общинско краеведско дружество „Сребреня” – Бяла Слатина проведе на 16 май своите първи Краеведски четения в една от залите на Народно читалище „Развитие-1892“ – гр.Бяла Слатина. В дружеството членуват представители не само на града, но и на селата от общината. От Бърдарски геран член е Светлана Караджова, която представи накратко обширен труд, върху който работи в момента, с работно заглавие „Разпадане на общността, според степента на дефицит... 
В Картинната галерия на град Бяла Слатина на 14 май бе открита изложба, в която участие взе и Иван Василчин, банатски българин от Стар Бешенов, Румъния.
Художникът представи нови творби, които са част от диренията му в света на изкуството. Можете да ги видите тук
От 25 до 27 май творбите ще бъдат изложени в Ритуалната зала на Бърдарски геран по повод честванията на 125-годишнината от основаването на селото.
Иван Василчин е роден на 23 септември 1974 г. в семейството на б... 
На 2 февруари 2012 г. Иван Василчин, банатски българин от Стар Бешенов (Румъния), стана член на Съюза на българските художници. Тази новина дойде да зарадва банатските българи по света, защото е признание за художник, който претворява в картините си своето виждане за българското.
От 7 до 21 февруари 2012 г. в залите на ул.“Шипка“ № 6 в София ще има изложба с картините на всички нови членове на СБХ, където почитателите на Иван Василчин ще могат да видят част от тво... 
Банатското българско село Бърдарски геран се слави с мелодичния си химн, който знае и пее всеки, обичащ това място, но изненадата за днешните му жители дойде от Държавен архив Враца. Весела Пелова, главен експерт в архива, издири запазения текст на създадения от свещеник Евгений Босилков и учителя Дано Андреев през 1937 г. „юбилеен химн“ по повод честването на 50-годишнината от основаването на селото.
Ето и текста му, но за жалост не са запазени ноти:
Юбил... 
На 24 декември 2011 г. почина Петър Василчин - банатски българин от Иваново (Сърбия), който отдаде целия си живот за българската кауза. Въпреки трудностите, въпреки заплахите, въпреки гоненията, остана българин до края.
Погребението бе на 26 декември от 13 ч. в католическите гробища в Панчево. Покой на душата му!
..................................
Коварна болест сякаш за мигове покоси Петър Василчин - скъпия ни, незабравим Перо. Имах професионалната сполука да работя 16 годин... 
