Motto: „Образованието е като златото, има цена навсякъде“
Епиктет (55 – 135)
Българите, заселили в началото на XVIII век банатското селище Винга, са потомци на въстаниците от Чипровско, принудени да напуснат бащините огнища след потушаването на въстанието им през 1688 г. Те пренасят от Чипровско в новата си държава своето римокатолическо вероизповедание и преклонението си пред образоваността.
Чипровци е духовната християнска нива, в която поникват първите кълнове на католицизма в българските земи, а църквата е спасителен кораб на българския дух в тъмните векове на робия под надвисналия османски ятаган. В края на XVI век, след пристигането на духовници от Босна в този северо-западен български край, се засилва религиозното влияние между местното население. Градецът Чипровци, богат рударско - занаятчийски център на район с привилегии и местно самоуправление, и с присъствие на саксонски рудари, подема този нов полъх на католицизма, като се превръща и в най-значимият културен център в българските земи.
В Чипровци и околните селища Копиловец, Железна и Клисура калугерите от францисканския орден извисяват духовния живот и особено развиват образователното дело. През 1624 г. се създава първото светско училище, в което ежедневно се учат на четмо и писмо 80 (осемдесет) момчета, които по-късно ще понесат на плещите си кръста на възродителното време (Миланов / Milanov 1994: 10). В училището са привлечени за преподаватели „превъзходни хуманисти“. Голяма заслуга за този просветен подем има епископ Илия Маринов (1623 – 1641), заел се да построи първото училище. В горното ниво на училището, наречено Семинариум (Seminarium), покрай религиозните знания, се изучават и светски дисциплини: граматика, математика, логика, философия. Пръв учител е Лука от Соли (Тузла), след него и най-дълго време е Иван Лилов, свещеник, учил в Клементинския колеж в Италия, и той учителствува в родния си град до 1667 г., когато болен и беден е пенсиониран, като са му изплатени еднократно 30 (тридесет) гроша. След Иван Лилов учителствуват Иван Прино, Иван Иванчич, Винченцио Матевич и Иван Радоич, загинал при потушаването на въстанието.
В онези времена учителите имат и задължението да подбират ученици за горното ниво на Чипровското училище и за католическите колежи на Запад. За образованието на българската младеж изключително ценни и полезни се оказват решенията на Римската курия да се дават шест ежегодни стипендии на млади българи, за да продължат обучението си в Лорето, Италия. В списъка на учениците в този колеж през 1630 г. фигурират имената на шест български младежи (Списаревска и др. / Spisarevska et al. 1988: 69, 77).
След завършване на образованието си всички те се завръщат в Родината, давайки великолепен пример за чувство за дълг и отговорност към своя народ: епископ Илия Маринов, архиепископ Петър-Богдан Бакшев, отец Кръстьо Пейкич, архиепископ Петър Парчевич, епископ Филип Станиславов, учител Иван Прино. Други български дейци с чипровски корени завършват образованието си в университети в Перуджа, Флоренция, Анкона: епископ Антон Стефанов, архиепископ Стефан Кнежевич и др. Това са цяла плеяда културно-просветни и политически дейци от Чипровци, които през XVII век застават начело на движението за национално освобождение.
Чипровската образователна система произвежда действително високообразована интелигенция. По-късно тази новосъздадена прослойка в българското общество от епохата развива и интересна книжовна активност, намерила конкретна реализация в преводи на чужди литературни творби на роден, български език. Някои представители са ядрото на цветуща за тогавашното време литературна школа: чипровската книжовна школа внася европейска посока в българското развитие и има решаваща роля за запознаване на европейския свят с българския народ и неговата култура и проблеми.
В Чипровци Петър-Богдан Бакшев – един неуморим просветител, написва своите книги по историята на България, Петър Парчевич полага началото на автобиографичния жанр в българската литература, Кръстьо Пейкич в „Зерцало истине“ заклеймява изстъпленията на поробителите, Филип Станиславов издава първата българска печатна книга „Абагар“, Михаил Гроздич – първото учебно помагало, а отец Марко (Пеячевич) от Чипровец разработва дипломна дисертация по Обща теология, по-късно, в изгнание, Яков Пеячевич проследява страдалческия път на чипровчаните, прокудени чак в далечна Трансилвания и Унгария.
Може би най-добре е оценила по достойнство чипровските духовни дейци, служили не само на олтара на вярата, но и с постоянна грижа за просветното дело, проф. Лилия Илиева от Югозападния университет „Неофит Рилски“ Благоевград. С непрекъснати усилия и с висока професионална компетентност тя успява да издаде през 2020 г. няколко книги от трудовете на духовните дейци от някогашното „цвете на България“, както книжовникът Петър-Богдан Бакшев нарече родното си градче Чипровци преди повече от три и половина столетия.
Със своето родолюбие и готовност за саможертва, със своето чувство за отговорност за съдбините на целия български народ, чипровските дейци запалват неугасващ огън в сърцата на синове и внуци и подготвят предводители на първото голямо въстание против турската тирания – Чипровското въстание през 1688 г.
След неуспеха на въстанието най-голямата група българи чипровчани, водени от епископ Стефан Кнежевич, поемат пътя на скиталчеството из днешните румънски земи, тогава Кара Влашко и Трансилвания, като първоначално се заселват в Крайова, Къмпулунг, Търговище, Ръмник, Брадичен, Алвинц, Дева. За своите колонии в тези селища българите получават грамота с привилегии от великия войвода Константин Брънковяну (през 1691 г.) и указ с привилегии от император Карл VI (през 1727 г.).
Скоро след освобождението на провинция Банат от турска окупация през 1716 г. започва населването на селището Винга с българи католици, намиращи се в колониите в Олтения и Трансилвания. Това става възможно благодарение и на ходатайствата на българския епископ Никола Станиславич (роден в Крайова в 1694 г.), който е ръкоположен за Никополски епископ през 1725 г. и е назначен за апостолически администратор („administrator apostolicus“) на австрийска Влахия (Олтения) на 30 март в 1726 г.
Българите калугери са не само духовни пастири и предводители на населението, но и негови учители. Първите българи чипровчани във Винга са вписани още през 1723 г., първото вписано българско раждане е във Винга на 18 януари 1734 г.: името на детето е Себастиян, син на Стойко Нечов и съпругата му Лучия, кръстник е Георги Карагенов, а свещеник е Христофор Блазиус Мили – служил преди емиграцията в село Ореш.
През 1735 г. предиумът (praedium - пространен държавен имот между границите на землищата на банатските села) на Винга е бил даден под аренда от хабсбургския император Карл VI (1711 – 1740) на барон Йохан фон Моренфелд (Johann von Mohrenfeld) - офицер, оттеглил се от хабсбургска активна военна служба, който основава значително стопанство, строейки обори, обслужвани от тукашно население. Неговият замисъл е да развие едро животновъдство на коне и други животни за войската, но заради епидемии и липсата на добра питейна вода животните измират и баронът обединява. Натрупал задължения, за кратко време той фалира и напуска Винга. В една от неговите изоставени конюшни българите колонизирани във Винга временно устройват своята първа католическа църква.
С българите пристигат и калугери францискани, придружаващи ги в емиграция, и основават манастир. Първият гвардиян (игумен) във францисканския манастир във Винга, отбелязан в „Historia domus patrum franciscanorum Vingae“, е Серафим Гюричин, още през 1740 г. Той развива много разнообразна и напрегната религиозна дейност из цялата Францисканска Провинция. На 1 септ. 1742 г. го намираме като член на комисия в град Алба Юлия (Alba Carolinae), в качеството на Провинциален Министър (Minister Provincialis Bulgariae et Valachiae), намиращ се тогава в Ръмник (Ribnik, Râmnic). В Алба Юлия тази комисия анализира значимостта и обсъжда доверието в плачещата чипровска икона на Светата Богородица, намираща се в църквата на францисканите.
През 1749 г. Серафим Гюричин отново е гвардиян във Винга. Впрочем, целият списък със всички гвардияни, служили във францисканския манастир във Винга от 1740 г. до 1881 г. се намира в държавните архиви в гр. Арад, събрани в една папка в Личен Фонд на Иван Ферменджин (1895 – 1955) – архивар и публицист, родом от Винга (ANDJ 1, Dosar 6, volum II: 309 – 310). Списъкът включва 33 религиозни служители, от тях 13 са българи, а двама от тези 13 са родени във Винга: Лукас Русинович и Бонавентура Хаджя. Фондът се състои от документи и бележки отнасящи се до монография на Винга и сборник от църковни песни и молитви, използвани във Винга при ритуалите по време на църковните празници през цялата година.
Масовото колонизиране на Винга с българи от колониите в Трансилвания и Олтения се извършва през 1737 г., както отбелязват в своите изследвания учителите Леополд Косилков от Винга и Яко Ронков от Стар Бешенов. Колонизирането на Винга с българи през 1737 г. се потвърждава и в лексикона издаден в Будапеща (Lexikon 1930: 76).
След устройването на черква в изоставената конюшна на барон Йохан фон Моренфелд, калугерите францискани започват редовно да учат децата на четене, писане, смятане и особено на молитви и църковни песни за светите литургии според годишния църковен календар. Училището е под влияние на църквата, съдържанието на образованието е със силно религиозна, църковна насоченост.
Въпреки че Винга от години вече е заселена от голяма група българи католици, обслужвани от калугерите францискани, едва през месец октомври 1741 г. епископ Никола Станиславич обявява Винга за енория и реорганизира територията на целия диоцез. За да подобри управлението на диоцеза той обединява 32-те католически енории в четири деканата.
В монографията за епископията Тимишоара (Koloman, Schicht 1934: 94 – 98) е отбелязано, че българското училище във Винга е основано през 1742 г. и първият учител не е кой да е, а именно епископ Никола Станиславич. За заслугите му към императорския двор епископ Никола Станиславич е издигнат в благороднически ранг с грамота от 25 декември 1745 г. (Fermendžin 1887: 380 - 385). След първите си училища извън българските земи в Кара Влашко и в Трансилвания: Крайова, Ръмник, Брадичен, Алвинц и Дева, вече с неговото решаващо участие чипровчани откриват и първото българско училище в Банат!
Във винганското манастирско училище програмата за обучение е по шест дни седмично: сутрин по три часа и след пладне по два часа, сряда и събота само до пладне. Калугерите францискани имат главния принос за организирането и поддържането на този пламтящ факел на образованието на българите в новото селище, работейки с усърдие и правейки от Винга сърцето, което тупти с ритъма на чипровския дух на старото българско огнище! Да не забравим никога това нещо…
Съставителите на сборника „Принос в историята на развитието на образованието в Банат до 1800“, Петру Раду и Димитрие Ончулеску, също отбелязват, че първото българско училище е открито в новопостроената църквица в това селище по време, когато магистър на селото е Раду Попович (Radu, Onciulescu 1976: 325 – 329). Същият обучава 60 деца и заема длъжността учител до 1758 г. Според авторите на споменатия по-горе сборник, изследователите на германското образование Хецел (Hetzel) и Хелферт (Helfert) споменават, че в средата на XVIII век (1744 г.) във Винга действа четиригодишно училище, в което покрай българския се изучава и латински език.
Веднага след получаването на великите привилегии с указа от 1 август 1744 г. на императрица Мария Терезия (1740 – 1780), с който Винга е издигната в ранга „oppidum“ и в „град Терезиополис“, първите образователни стъпки в града са в съответствие с изискванията на църквата, но впоследствие това коренно се променя. Ако до 1750 г. австрийската държава се интересува твърде малко от развитието на образованието, а за него се грижи църквата, то след тази година държавата превръща училището в инструмент на своята политика. Държавата създава уредби, наредби и „patenti“, с които се регламентира практическата насоченост във функционирането на училищата: благородниците и богатите хора се подготвят за военни кариери и за администратори, по-малко богатите се подготвят за търговци и предприемачи в зараждащата се едра индустрия, а селяните и бедните граждани - за работна ръка в различните производства на имперската икономика.
През 1764 г. императрица Мария Терезия решава да сподели управлението на Империята със сина си Йосиф II и го издига за римски крал. Една година по-късно, през 1765 г., го обявява за съимператор на Свещената римска империя на германската нация. Йосиф II 5 е убеден и енергичен привърженик на много от идеите на Ренесанса и на моменти влиза в повече или по-малко открити противоречия с майка си – императрицата. Макар че с цялата си душа я обича и уважава, по време на съвместното им управление двамата често са в състояние на „тиха война“, заради нейната сдържаност и колебливост за силно желаното от него реформиране живота на Империята.
Упълномощен от императрицата, Йосиф II прави три инспекционни пътувания в Банат: през 1768 г., през 1770 г. и през 1773 г. Сведенията за третото пътуване са най-интересни, защото най-цялостно показват обстановката в Банат във втората половина на XVIII век и са основен извор на данни за развитието на провинцията, намираща се под прякото управление от Виенския двор. Резултатите от тези инспекции се анализират в научните трудове на румънски изследователи на Банат, като например
Михаил Дан и Костин Фенешан в „Разузнаване за подготовка на третото пътуване на Йосиф II в Банат“, изд.1977 г., (Dan, Feneșan 1977: 259 и сл.) И. Негру в „Принос в опознаване на Баната: Журнал за пътуване от 1773 г. на император Йосиф II“, изд. 1943 г. (Negru 1943: 69 - 110).
Политиката на хабсбурския просветен абсолютизъм да отнеме от църквата и да даде на държавата първенството в образователното дело, като подчини училището на държавата, среща силна съпротива от страна на духовенството. А когато императрица Мария Терезия през 1773 г. прогонва Йезуитския орден, властващ дотогава в образованието и пречещ на неговото развитие, и конфискува имуществото му, придобитите средства се влагат именно в образованието, което сериозно изостава сравнено с другите западноевропейски държави. Започва строителство на обществени начални училища във всеки по-голям град, на средни и висши училища, всички със светски характер. Така училището се отделя от църквата и получава обществен статут. Основаните нови училища наистина се превръщат във фактори за ускорен културен, икономически, социален и политически напредък.
Според традицията от Чипровци, създадена от тамошните францискани, култът към грамотността у винганските българи им дава голямо превъзходство пред старото население на Хабсбургската империя, в която грамотността преди реформите на Йосиф II не превишава 30%, а винганските мъже са 100% грамотни, дори след половинвековните им бежански неволи, също и голяма част от жените. Това го констатират съвсем независими изследователи-съвременници на епохата.
По времето на император Йосиф II се издават укази за дейността на училищата - тъй наречените „Ratio educationes“, чрез които се цели културното издигане на обикновения народ, преди всичко повишаване на интелектуалната и моралната подготовка на младежта. През 1781 г. е издаден указът за религиозната толерантност, с който се дава правото за свободно изповядване на всички религии. Всяка религиозна общност с повече от сто семейства получава правото да построи своя църква и да издържа училище (Țârcovnicu 1978: 121)
В тези условия, по инициатива на винганския манастир, подкрепена от местната администрация, през 1782 г. се отваря четиригодишно латинско училище. През първите две години (първи и втори клас) в него все още се употребява българския език, а в последните две години е предвидено да се преподава само на латински език. Но през 1784 г. императора Йосиф II решава за Унгария и Трансилвания официалния латински език да бъде заменен с немски език, което след смъртта му през 1790 г. се връща в предишното състояние, тъй като част от реформите отпадат. Във винганския манастир освен латинският език се преподава и родният майчин език на българското население. Всичко това издига културното ниво на тукашните хора. Покрай споменатите „предмети“ се изучава катехизисът, църковно пеене и „ ministrantur“ („министрантур“), наизустяват се Апостолското верую (Credo), Отче наш, Десетте Божи заповеди, Петте църковни заповеди, Седемте свети тайни, Ангел Господен, както и таблиците от Катехизмуса и всекидневните молитви.
Отначало родителите на всяко дете-ученик плащат по един империалски дукат (Kaiserlicher Dukat = 4 флорина и 10 крейцери) и в натура половин крина (Wiener Metze) жито или царевица и един кубически клафтер (1 kubik klafter = 1,3 м3) дърва за огрев, а на учителя му е осигурено жилище в училището. По-късно учителят получава заплатата си от общината – до 120 флорина годишно.
Освен преподаването на децата, учителите имат и задълженията да помагат на свещениците във всички религиозни служби в църквата и извън нея, също и да изпълняват функциите на клисар, звънар, на общински секретар (нотариус) и бирник.
От периода преди реформите могат да се споменат няколко имена на най-старите учители във Винга: Раду Попович, Георги Стойкович (роден в колонията Брадичен, Олтения), Павел Петрович, Иван Мургу и Георги Назарадинович.
През 1770 г. основава печатницата си Йосиф Курцбег (Josif Kurzböck, Josef Gellen von Kurzbeck), който получава от Виена привилегията да печати книги на латиница за употреба в църквите в Банат (Pokrajinski Arhiv u Sremskim Karlovcima 1775: 332) и (Țârcovnicu 1978: 76)
Подготовката на учителските кадри, учебните програми и първите учебници, училищният инвентар, зданието на училището, заплащането на учителите, жилищата им, педагогическите методи на обучението са в центъра на вниманието на местната власт на града Винга. Читанката съдържа най-вече текстове с религиозни наредби и християнско нравоучение, но освен общообразователните предмети, във виганското училище допълнително се преподават познания за зeмeделието, за животновъдството и за пчеларството. В края на учебната година прилежните ученици получават за награди иконки и медалиони, монети и ленти.
Новите училищни реформи водят до модернизиране на образованието, до унифицирането на частното, светското или одържавеното, оттук и до по-стройно и солидно организиране, по-организиран учителски контрол, обогатяване на дидактичните учебници, приспособяване към военните, икономическите и политическите интереси на многонационалната хабсбургска държава. В помощ на модерното образование се основават нови печатници („типарници“) за учебници и книги, и библиотеки: жаждата за култура увеличава броя на грамотните хора, учителите подготвят солидно най-добрите си ученици за бъдещи учени, за свещеници. Някои от тях ще потропат на вратите на висши училища и даже институти в Европа.
По времето на първата унгарска администрация (1779 – 1805), по-точно на 9 декември 1795 г., привилегии за издателска дейност получава печатницата на Университета в Буда, а тя има представител в близкия до Винга град Темешвар – печатаря Йосиф Клапка (Josif Klapka). Българското училище във Винга поддържа изучаването и учителя си по майчиния език (Wolf 1935: 252). Отново се въвежда латинският език в официалните дела и в училищата, но също и унгарския език, който постепенно заема мястото на основен език, особено там, където се говорят повече езици.
Във Винга главните „учебници“, по които се преподават уроците са славянски библии, молитвеници, катехизи, „Massale illirice“ от Рафаил Левакович, „Абагар“ от Филип Станиславов, учебници на хърватски език с босненска кирилица, учебници на латински език напечатани в Италия, букварът на Захарий Корфелин (1767 г.), „Первое учение хотящим учится книг словенскими називаемое буквар“ на Марко Теодорович (1792 г.), „Стематография“ на Христофор Жефарович (1741 г.), „Saveti na zdravija razum“ (Съвети на здравия разум) от Dositej Obradovič (1784 г.) (Телбизов и др / Теlbizov et al. 1996: 88 – 89). Тези книги на различни езици са свидетелство за влиянието на хърватската култура между българските католици, за просветните връзки между българите и сръбските емигранти, докато учат в хърватските просветни институции. Интересът към по-високо образование свързва винганските младежи с хървати и сърби.
Като учебник по история се употребява книгата на латински език „История на България“ от Блазиус Клайнер (Blasius Kleiner) написана в манастира в Алвинц през 1761 г. Между годините 1760 – 1770 във Винга е учител Георги (Гюро) Суборин, който има и добри музикални знания. Същият този Гюро Суборин учителствува в Стар Бешенов през годините 1752 – 1760 (Sbornik 1938: 31).
Новото светоусещане – резултат на проникване на идеите на Ренесанса и Просвещението, допринася за възприемане на новите системи за обучение и реформиране на обществените институции, за създаване на модерна култура. Като следствие от това, за откриване на по-висши училища, и през 1819 г. във Винга със собствени средства и доброволен труд е построено модерна, за онова време, училищна сграда, която струва 2000 флорина. В нея отваря вратите си първото взаимно училище. Тогава кмет на Винга е Антон Мирчов (Телбизов и др. / Telbizov et al. 1996: 94). Около 1830-та година в това училище се изучават и физика, естествена история (ботаника), славянски език. Учебниците са на хърватски език. Освен българските учители, завършили образованието си в хърватски и сръбски гимназии и семинарии, през различни периоди във Винга преподават още хървати, чехи, германци и унгарци. За изучаване на предметите от учебната програма, освен на хърватски, се употребяват и книги на сръбски и български езици, както и букварът на Марко Теодорович – Везьов, написан на руско-славянски книжовен език. Между годините 1830 – 1840 в българското взаимно училище във Винга е въведен букварът на Петър Берон, излезнал от печат през 1824 г.
Започвайки от 1840-та година се налага нуждата за по-високо образование, на по-висока училищна степен. През това време доста местни български интелигенти завършват чужди средни и висши училища. Тези учени млади хора се чувстват способни да открият и ръководят нов тип училища. Това развитие на духовното възраждане довежда до създаването на класното училище във Винга през 1842 г. (Телбизов и др. / Telbizov et al. 1996: 99). В класното училище се изучават широк кръг предмети: славянски език, немски, унгарски, латински, физика, аритметика и алгебра, всеобща история, география, естествени науки, богословие. Учебниците по тези предмети са на илирски (побългарен донякъде вариант на хърватския) език. След Унгарската национална революция 1848 – 1849 г. етносите в Банат се разграничават, илирският език е отхвърлен от училищата и църквите и се ражда инициативата за преминаване към български език – банатски говор, също и да се създаде българска книжовност, която да поддържа народностния дух на банатските българи.
В онзи период във Винга работи българина учител Якоб Малкин (Jákob Málkin), роден във Винга, родители са му Якоб Малкин и Магдалена Телбис. Той учителствува около 38 години и почива на 17 септември 1859 г. на 60 годишна възраст: В своето време той единствен представя българщината и българския език в училището (Милетич / Miletich L. 1987: 495). Редовно в училището се преподава само по илирски книги, а съвсем отчасти се преподава на немски и на български език.
Последният български учител, който преподава по кирилски книги е Никола Патришков (Nikola Pátrishkov), роден във Винга. Той учителствува до началото на ХIX век. След Никола Патришков учителствуват: Франц Черни (родом чех), Иван Покорни (родом чех), Иван Йеленчек (родом словак), Георг Раймхолц (родом немец от Гутенбрун – днес Зъбрань), Йосеф Брунер (немец от съседното на Винга село Орцидорф, днес Орцишоара), Янош Лецмайстер (родом маджарин), който преподава на маджарски език. За учителите във Винга от по-старо време нищо не се споменава.
Един от учениците ня Якоб Малкин е Иван Косилков, роден във Винга на 29 януари 1822 г. (ANDJ ARAD 2, reg. 6), Колекция на регистри на гражданското състояние от енорийския офис на римокатолическата църква Винга, родени, бр. 6). След като получава педагогическо образование в учителската „Препарандия“ („Preparandia“) в Темешвар, Иван Косилков остава учител във Винга, където с малко прекъсване (четири години е „подучител“ в близки села около Винга) учителствува пълни четиридесет години, именно от 1842 г. до 1882 г., когато се пенсионира. Този будител преподава във Винга на илирски език и сетне в Темешвар на немски и маджарски езици. От 1860 г. преподава във Винга на български език, когато всичко вече е подготвено за акция в полза на българския език в училището.
В средата на ХIХ век се появат и други учители, които възраждат българския език, придавайки му ослепителния блясък, с който ярко свети и до днес в Банат: Рафаел Будур, Йосиф Рил, Франц Глас, Антон Доброслав и тогавашният директор на училището Якоб Смръха. Тези пионери на банатската българска книжовност, българолюбци и усърдни учители, организират свое „Винганско учителско дружество“, което запалва пламъка на възраждането на българската книжнина и публицистика в Банат. Към техния „орляк“ от предвестници на възраждащия се български национален дух през 1866 г. се присъединява и синът на споменатия вече Иван Косилков, съвсем младият Леополд Косилков, който след няколко години ще поеме от тях щафетния факел на българската книжовност и публицистика и ще го носи до края на ХIХ век. И тъй Винга се превръща в средище на банатската българска възрожденска педагогическа мисъл, в културната столица на всестранното духовно проявление на българщината в многонационалния Банат.
Тогавашното училище на българите от Винга (бившия Терезиополис) работи не само за образователното им въздигане, но и за осветяването пътя на българския етнос в бъдещето, за политическото им ориентиране, за уточняване на националните стремежи, за социалното еманципиране на това „купче“ от българи в Баната. Винганският учител се извисява до просветител и будител, културен и политически предводител на своите сънародници.
Иван Ранков
Литература
1.Миланов 1994: Миланов Милан, Чипровският манастир „Св. Иван Рилски“, Монтана: Полимона.
(Milanov 1994: Milanov Milan, Chiprovskiyat manastir „Sv. Ivan Rilski“ Montana: Polimona).
2.Списаревска и др. 1988: Списаревска Йоанна, Божидар Димитров, Панто Колев, България и българската история в архивите на Ватикана и Ватиканската апостолическа библиотека XV – XVIII век, София, София прес.
(Spisarevska et al. 1988: Spisarevska Yoanna, Bоzhidar Dimitrov, Panto Kolev, Bulgaria i balgarskata istoria v arhivite na Vatikana i Vatikanskata apostolicheska biblioteka XV – XVIII vek, Sofia:Sofia pres.)
3.ANDJ Arad 1: Serviciul Județean Arad al Arhivelor Naționale: Fond personal Fermendjin Ioan, Vinga, Dosar 6, volum II.
4.Lexikon 1930: Tolnai uj világlexikona az általános tudás és műveltség tára, tizennyolcadik kötet, Budapest: Tolnai Nyomdai műintézet és Kiadóvállalat részveni-társaság kiadása. col.1. (сборник)
5.Koloman, Schicht 1934: Koloman Iuhász, Adam Schicht, Das Bistum Timișoara – Temesvar: Vergangenheit und Gegenwart, Timișoara: Tipografia „Sonntagsblat“.
6.Fermendžin 1887: Fermendžin, E., Acta Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usque ad annum 1799, Zagrabiae: Editit Academia Scientiarum et Atrium Slavorum Meridionalium.
7.Radu, Onciulescu 1976: Radu Petru, Onciulescu, Dimitrie, Contribuții la istoria dezvoltării învățământului din Banat până la 1800, București: Tipografia Universitații din Timișoara.
8.Dan, Feneșan 1977: Dan Mihail, Costin Feneșan, Informații privind pregătirea celei de-a treia călătorii a lui Josif al II-lea in Banat, în „Banatica“, IV. (списание)
9.Negru 1943: Negru, I., Cotribuție la cunoașterea Banatului, Jurnal de călătorie din 1773 al Impăratului Josif al II-lea, Timișoara: Revista Institutului Social Banat-Crișana“, Buletin istoric, XI, 1943, iul. – aug. (списание)
- Țârcovnicu 1978: Țârcovnicu Victor, Istoria învățământului din Banat până la anul 1800, București: Editura didaktică, și pedagogică.
- Pokrajinski Arhiv u Sremskim Karlovcima.
12.Wolf 1935: Wolf Hans, Das Schulwesen des Temesvarer Banats im 18 Jahrhundert, in Ungarischelandsarchiv Statth, Budapest, 1789, Baden bei Wien.
- Телбизов и др 1996: Телбизов Карол, Мария Векова, Марин Люлюшев, Българското образование в Банат и Трансилвания, Велико Търново: УИ Св.св.Кирил и Методий
(Теlbizov et al. 1996: Теlbizov Karol, Maria Vekova, Marin Lylyushev, Balgarskoto obrazovanie v Banat I Transilvania, Veliko Tarnovo: UI Sv. sv. Kiril I Metodiy.)
14.Sbornik 1938: 31, 200 gudini u BANÁTA 1738 – 1938, Života i običája na banátsćite balgare, Timișoara, Banátsći Balgarsći Glásnić..
15.Милетич 1987: Милетич Любомир, Изследвания за българите от Седмиградско и Банат, София, ДИ Наука и изкуство.
(Miletich 1987: Miletich Lyubomir, Izsledvania za balgarite v Sedmigradsko i Banat, Sofia: DI Naukai i izkustvo.)
16.ANDJ Arad 2, Serviciul Județean Arad al Arhivelor Naționale: Colecția de Registre de Stare Civilâ. Oficiul Parohial Romano – Catolic Vinga, Registrul nr. 6, Botezați.
Ioan Rankov
Bl.1A, sc. A, Ap.2
com. Vinga 317400
jud. Arad
România
