(Уводната статия на Светлана Караджова в книжката "1935-2025. 90 gudini ud katu se-j javil parvija numer na nuvinata Banatsći balgarsći glasnić", представена на 16 август 2025 г. в Културния център "Карол Телбизов" в Стар Бешенов, Румъния).
В началото на 1935 г. млади банатски българи в Румъния, придобили самочувствие след обучение в престижни училища и университети, се заемат с нелеката задача да продължат мисията по пробуждането на събратята си. Инициативата за вестника, който създават, произлиза от бешеновското певческо дружество и е наречен Banatsči balgarsći glasnić. Българите в Банат назовават музиката на някоя песен като „глас“. Така и от Pejačkotu družstvu се подема зова за новия вестник, за да се превърне в „гласа“ на палкенете, обогатен с нови ноти върху старата мелодия на разказа за преселенията. Лидер на инициативата е 19-годишният Карол Телбизов, който заедно с Антон Лебанов, Антон Дерменджин и други съмишленици работят мащабно за опазване на българското самосъзнание.
Banatsći Balgarsći Glasnić излиза от 1 март 1935 г. до 5 септември 1943 г., като за този период се появяват общо 296 броя. През всички тях върви призива за опазване на езика, културата, паметта и всичко, което осмисля общността. Най-важният елемент на тази плетеница от смисъл е името, с което се наричат представителите й. Предвид историческите обстоятелства през 30-те години на XX век се появяват необходимите условия да се даде ново значение на принадлежността към българското духовно пространство. Десетилетия наред наричат себе си palćene като белег за различност от останалите в българските земи православни българи. В уводната статия на коледния брой през 1935 г. Карол Телбизов поставя въпроса за назоваването като решаващ за хода на промяната: „Brájće balgare! Nideti se bujá ud tazi hurtá; znája, či vámu sámu tugázi vu dumat brájće balgare, kugá ištat da vu uludat“. Целта на вестника е отвътре да промени значението на думи като „братя“ и „българи“, като ги обедини, а в отношението помежду им да помести живеещите в мултиетническия Банат palćene.
Кои се заемат с тази духовна трансформация? Завършилите или все още учещи в университетите младежи тържествено обещават пред своите, че отсега вече никой няма да ги подвежда или използва. Защитници, които да бранят не само паметта, езика, традициите, но и да бъдат връзката с Майка България. Лидерството на младите образовани хора носи заряда на надеждата, че има достатъчно житейско време заложената от тях програма да се осъществи с цялата мощ, която е необходима за реализирането й.
Езикът, на който тече комуникацията в културното пространство на общността, е дълбинно свързан с църковното битие. Затова и акцентът върху рода, семейството и братството насочва към избора на деня, в който църквата, земна и небесна, чества раждането на Спасителя. Този, който идва, за да нарече всички братя. В числото на това множество има място и за изстрадалите отчуждеността си банатски българи. Вербалната сила на изричането на разказа за преселението вгражда темата за причините, които довеждат до напускане на родната земя и търсенето на нов дом. Коледната нощ край богатата трапеза с мляко, мед и всички символи на имането е времето да си спомнят за това как са тръгвали предците им с една каруца, в която са децата и най-ценното, което имат. Днес можем да кажем, че това най-ценно е било събрано в съкровената затаеност на вързопчето, в чийто възел се съединяват четирите посоки на платното, което става за повиване, за пренасяне, за трапеза и за превързване на рани. Целият разказ на преселенията, изписан в следите по плата, се прелива в платната на вестникарските страници, които продължават да говорят.
Преселниците не тръгват сами, а минават през къщите на роднините им – братя и сестри и ги викат да тръгнат заедно. Недоимъкът в старите поселища и силната някога родова връзка са противопоставени на изобилието на новото място, където, за жалост, загубват най-ценното – задружността, споделеността, грижата за другия и за общото:
„Na kráj sélu sa se prebráli sate sas ruda ij i sa najali pu sveta. Sinca smi rod dáklem! Kača rod smi napusnali stárite dumá, а tuka za dvete stotni gudini još po smi se zarudili sa ženitbite. Sámu či za za tezi dvete stotni gudini nikailnosta, mrazusta, taj sa se usadili u námu, či brát sas bráta ne se srešteli, brát i sistra sa se tužli, a baštá sas sin sa se bili“.
Телбизов използва познати от ежедневния им живот речеви формули, които директно насочват към духовното битие на общността. Като център на статията стои формулата на изповедта, която съдържа изпит на съвестта и осъзнаването: „Grešin sam, Bože!“. В акта на изповедта се търси помиряване с неприятелите, които не са никой друг, а именно ближните. Първо ближните от рода, с който са се преселили в Банат, а след това и с рода, който е останал отвъд Дунав. Зовът към обединение изтъква осъзнаването, че разрушаването на общността идва най-напред отвътре при разкъсване на родовите връзки. Затова неколкократно е повторено настоятелното желание още тази първа Коледа след появата на вестника да ги обедини и новата година да ги завари като братя. Младите предлагат стратегия за скрепяване на връзките: „Ud sigá balgarin sámu s balgarin da si ima rabota!“. Капсулирането на стопанския живот на общността през 30-те години на XX в. дава сигурност за оцеляване и предотвратяване на емиграцията. Разпиляването на малкото стадо е предпоставка да се загубят ценностите, които осигуряват единството. Когато се разселят, откъснатите емигранти сменят имената си, асимилират се и до две поколения забравят разказа, който държи самосъзнанието им на гласа на общността.
Вестникът е осъществявал връзката между разселените не само из Банат, но и със завърналите се в България банатски българи. Той е артерията, по която текат живителните сокове на словото. Думите – изговорени и записани, а след това прочетени и осмислени, са връзката между душите и надеждата, че в словото-живот ще се намерим едни други. Публикуват се обяви, в които брат търси брат си или просто близките си, преселили се в Сръбски Банат или България, за които не се знае нищо. Песента на Glasnika се променя от маршовия призив на уводните статии, през спокойния разказ от живота на общността, до рефрена, треперещ от мъка, повторен четири пъти в една обява: „Neka se ubadi žuv li ij i kakje žuvej“.
Книжката, събрала някои от най-знаковите статии на Banatsći balgarsći glasnić, идва с гласа на този рефрен, за да провери живи ли сме и как живеем ние, разпилените по целия свят банатски българи днес. Отговорът ни е, че сме „у дома“ всеки път, когато мислим един за друг и когато си помагаме в неравната битка с времето. То ще отсее словата и ще запази мелодията на общия глас, който ще продължи да разказва.
Д-р Светлана Караджова
Институт за литература при Българската академия на науките
