На 16 април 1955 г. в село Асеново отец Исидор-Антон Антонов Делин напусна земния свят. Признателните му съселяни го погребват на най-почетното място в асеновските гробища: на централната алея „vaz Križa“- големия кръст с разпятие, пред което през последните години на живота си с молитви той бе отслужвал възпоминания за починалите. Така асеновчани отдават голямото си уважение към своя виден син, един от най-образованите между тях, най-издигнат в духовния живот и в църковната йерархия, първият и единствен, за сега, историк на селото, виден общественик.
По повод на тази 70-годишнина предлагаме на посетителите на нашия сайт доклада на Александър Антонов Лавров – Ловров за Исидор Делин, представен през 2023 г. пред втората по ред научна конференция "Банатските българи - културно наследство, език и литература", организирана на Института по етнография и фолклористика и етнографски музей към Българската академия на науките и Дружеството на банатските българи в България – Фалмис. С това се присъединяваме към всички онези от нашата общност, които на този ден ще отправят признателни молитви на гроба на именития и заслужил банатски българин, роден във Винга и пораснал в Асеново, пасионист и свещеник, и дългогодишен генерален викарий на Никополския католически епископ, дълбоко убеден български патриот.
Да бъде вечна паметта и светлостта небесна за домен Исидор Делин!
От Дружеството на банатските българи в България - Фалмис
Седмо десетилетие банатските българи от с. Асеново и най-старите павликяни от с. Ореш пазят спомена за духовника и общественик отец Исидор Делин. Споменът се поддържа най-вече от писменото наследство, което той по апостолски създава, издава и разпространява. Съпътстващо длъжността му на духовник, то е скромно по обем и непретенциозно по форма, а като съдържание и стил е адресирано към най-съкровената духовна същност на читателите, за които е предназначено: многобройното паство, асеновските земляци, многолюдния му род.
Това писмено творчество се разбира най-добре и се оценява с цялото му достойнство в светлината на нелеката житейска съдба и духовната служба на автора му на римокатолическата църква, и преди всичко друго – като отражение на наследените с неговото кипровецко потекло: гордо българско самосъзнание, ренесансово човеколюбие и възвишена духовност, които напълно владеят мислите и чувствата на забележителния банатски българин, живял от края на ХIХ до средата на ХХ век.
Антон Антонов Делин, приел в ордена на пасионистите монашеското име Исидор, е потомък на стар български род от Кипровецко (днес Чипровско). (Пчелинска и др. / Pchelinska. et al. 1992: 5). Неговите предци ще да са били състоятелни и влиятелни хора, за да бъде избран един от тях, Илия Делин, за общински съветник. Това се вижда от подписа му под едно от прошенията на кипровецките католици до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим, положен на 27 август 1653 г., 11-ти подред от всичко 15 подписа. Кипровчани молят Конгрегацията за разпространение на Вярата да увеличи заплатата на учителя Иван Лилов от 15 на 30 скуди. (Списаревска и др. / Spisarevska et al. 1988: 71), също изследването на Л. Милетич. (Милетичъ / Miletich 1894: 77). През онази епоха в планинския градец има няколко рода от много високо благородно потекло, потомци на босненския княз, а по-късно и кралски син, Парчия Кнежевич; има род и с българска болярска кръв (Соймирович) и още много други богати търговци, собственици на рудници и мадани, също и големи майстори ювелири, признати далеко зад границите на Османската империя. Доверието им към Илия Делин да участва от тяхно име в управлението на общинските дела показва неговото и на рода му безспорно видно място в град Кипровец, достигнал тогава върха на своето развитие.
Разгромът на Чипровското въстание през октомври 1688 г. разпилява рода Делин на разни страни и някои негови членове намират спасение в Еленско. Там може да са стигнали по два пътя. Първият е, да са се скрили от смъртното отмъщение на османците над въстаналите католици при свои познати от времето, когато кипровчани лете са плавили (промивали) злато от речните наноси в този далечен край. Вторият път да попаднат в Еленско е, ако местен бей ги е купил за работна ръка в свое имение заедно с други млади чипровчани, заробени от потушителите на въстанието. Според краеведческите проучвания на чипровските изследователи Йордан Захариев (Захариевъ / Zahariev 1938: 154) и Никола Николов (Николов / Nikolov 2018: 161), между така наречените Еленини родове, завърнали се в родния край след султанска амнистия в средата на XVIII в., има и род с фамилно име Делин.
През 1968 г. политическото затъмнение около българските католици се поразсейва и се отбелязва 280 г. от Чипровското въстание. В делегацията от с. Асеново, посетила по този случай гр. Чипровци, влизат Петър Антонов Делин, брат на Исидор Делин и Гюра Йозов Делин, син на другия му брат. Там се запознават с незнаен за тях дотогава роднина от Еленините, чипровчанина Никола Делин – Кола Гайдаря.
Други представители на рода Делин по неведоми пътища (може и те да са минали през Еленско) попадат сред павликяни, заселени в село Варанá (Милетичъ./ Miletich 1903: 36), само на 13 км от по-значимото павликянско село Долно Лъжене (в османските регистри Долно Лъджане, а днес Малчика). Делин и други семейства от Варана вероятно се присъединяват към последната голяма група от селата Долно Лъжене и Трънчевица, с тях общо 30 семейства павликяни бежанци, които, водени от „смелия поп“ (Милетичъ / Miletich 1903: 75), българина францисканин Михаил Миркович, през 1776 г. преминават на север от Дунав и се заселват в Банат. Най-напред спират в с.Ловрин, откъдето някои се разселват в град Терезиополис (Винга) и по други места, а някои остават в с. Ловрин до началото на XIX век. Според Петър Петров Делин, братов син и биограф на Исидор Делин, ползвал неговия ръкопис на историята на рода Делин, доскоро се знаеше, че потомци на кипровецкия род Делин са се появили във Винга в началото на XIХ век (Пчелинска и др./ Pchelinska et al. 1992: 6), Изследванията на автора заедно с винганския краевед Иван Ранков във винганските матрикули в Арадския архив (ANDJ Arad:), коригират с две поколения по-рано присъствието на рода Делин във Винга. На 08.12.1879 г. свещ. Каролус Чермак е записал смъртта на Петрус Делин на 57 г. „от Варна“, а още три години по-рано, на 08.09.1776 г, свещ. Еразмус Ертел е записал смъртта на Петра на 52 г, съпруга на Павел Делин. Името на селище „Варна“ в регистрите се повтаря и за представител от рода Бегов, както твърди нашият съвременник Никола Бегов от Винга. „Варна“ е записано грешно. Видно е, че тези регистрации са правени от вингански свещеници с небългарски произход, имащи познания за големите градове в българските земи, но непознаващи павликянските поселища северно от Стара планина и неразбиращи добре българския език на своите енораши, които са записвали в регистрите. Това обяснява объркването името на село Варанá (то е и Варена, според Л. Милетич) с името на град Варна, за който никой съвременник от XVII век или днешен изследовател не споменава, че има заселени павликяни. Село Варанá, съществува и днес на 6 км. източно от град Левски. На 23.11.1834 г. във винганските матрикули е регистрирана венчавката на Себастиян Ловров, пра-прадядо на автора, с Петронела Делин. Някои представители на рода Делин остават в Ловрин и след края на XVIII век, както намира в черковните матрикули изследователя д-р Антон Петер Петри (Markov et. al. 2015: 56-57).
Незнайно, засега, кога и как в Терезиополис се заселва и Николаус Делин от с. Железна, който, според винганските черковни матрикули (ANDJ Arad:), умира на 27 май 1772 г. на 85 г.
При изследванията си авторът на този материал не намери други следи от присъствие на рода Делин северно от р. Дунав преди 1776 г. Глави на домакинства с фамилно име Делин не фигурират в описите на населението на други български колонии: Дева от 1 декември 1721 г (Милетич / Miletich 1987: 336); Крайова, Римник и Брадичен от 9 януари 1730 г. (копие от документ в Народна библиотека „Кирил и Методий“- София); Алвинц от 30 януари 1730 г. и 31 август 1735 г. (Телбизов. / Telbizov.1984: 124); Винга от 20 март 1756 г. (Милетич / Miletich 1987: 440), Ловрин (Markov et. al. 2015: 55-56, 57, 60-62, 62-63, 63-64), а също и Стар Бешенов от 1742 г. (стр. 262) и 1758-1760 г. (стр. 450), (Милетич / Miletich. 1987: 262, 450).
Според изложеното по-горе, с много голяма сигурност може да се твърди, че родът Делин е един от малкото останали днес, най-убедително доказани родове на българи с корени от Кипровецко преди въстанието през 1688 г. След 130 години неволи и скитане между Стара планина и Дунав, през Дунава във Влашко и през Карпатите в Банат, около 1815-1820 г., според автора на родовата история Емил Делин, (Караджова / Karadzhova 2012: 7) в обетования, свободен български, привилигирован кралски град Терезиополис (Винга), на някой от тамошните клонове на кипровецкия род Делин се ражда момче - Антон (известно и като Тонкил), прадядото на Исидор-Антон Делин. Тонкил стои в началото на писаната история на Тонкиловия клон на рода, започната от Исидор-Антон Делин и продължена за следващите поколения от Петър Петров Делин, и след него от Емил Петров Делин.
Героят на нашето изследване Антон Делин, първороден син на Антон Ячев Делин и Лиза Петрова Русинов, се появява на бял свят на 19.09.1888 г. във винганската къща № 1012. Ритуалът на кръщението изпълняват свещеникът Лайош Фишер и кръстниците Петронела Августин и Якуб Дупца. (ANDJ Arad) По винганска традиция с името на сина подновяват името на баща му, за да не се загуби то и да пази спомена за бащата, ако той не се завърне от някоя война или се помине по друга причина. В изчакване да отраснат Антон и сестра му Мария, родена през 1891 г., семейството на Антон Ячев Делин забавя да се завърне в земите на прадедите си. Тръгват 4 години след първата винганска група и през 1893 г. се заселват в Асеново, една година след основаването на селото. Затова 3-те декара дворна парцела, дарена от държавата на новото асеновско домакинство, е на „горната“ улица и според асеновските понятия е поотдалечена от центъра на селото – „пазарището“ със сградите на общината, черквата и училището. В Асеново семейството се раждат още 5 деца, двама сина и три дъщери.
Една от най-първите грижи на новозаселените асеновски поданици на Княжество България е образованието на техните деца. Кипровецката традиция за преклонение пред науката и грижата за грамотността на младите поколения вземат връх и сред асеновското общество. Въпреки всичките си неотложни проблеми по битовото устройване, започнало на съвсем голи дворни парцели, и по икономическото си оцеляване при неразработения още кър, преселниците не остават да чакат наготово държавата да се сети за тяхната нужда от училище, а родителите го организират за своя сметка, както са правили и предците им в Кипровецко и в банатската Винга.
Любовта, с която Исидор Делин описва ученическите си години, учителите и всичко останало около асеновското училище (Делинъ / Delin 1938: 49 - 52) е показателна за неговото отношение към книжовността и това отношение продължава и се развива през целия му следващ живот. Първите две учебни години самодейният фолклорист и учител „дядо“ Илия Карабенчов и друг млад съселянин, завършил семинария, го учат по банатската българска писмена норма. Навярно затова след цели три десетилетия, първата самостоятелна творба на Исидор Делин, родословната му история, е ръкопис на тази писменост. В тази история той оставя за бъдещите поколения своите знания и синовни чувства за род и Родина, и го прави с „хуртите и правописанието“ на майчиния език, с които най-вярно и съкровено може да изрази тези чувства. Ръкописът на родословната история на рода Делин „Familiáta na Ánton Delin u selo Ásenovo u Bulgáriá“, написана през 1928 г. с банатската българска латиница (Караджова / Karadzhova 2012: 10), след малко преждевременната смърт на автора си на 66 годишна възраст, е наследен и съхранен от братовия му син Петър Петров Делин, а родовият завет на отец Исидор-Антон Делин в него е в основата на многолюдна родословна среща през месец август 1979 г, организирана от Петър Петров Делин в Асеново. Тя е свързана с предстоящия юбилей на Чипровското въстание 1688 г. Честването на 300 годишнината на въстанието, обявено за 1988 г., е част от широкомащабната, общодържавна, патриотична кампания „1300 години България“ под възможно най-високопоставения за онова време патронаж - на Людмила Живкова, член на Политбюро на ЦК на БКП, председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 г., между 1976 и 1981 г. народен представител в VII и VIII обикновено народно събрание, дъщеря на най-висшият партиен вожд и държавен глава на Народна Република България Тодор Живков. За времето си родовата среща Делин беше едно от първите и най-масовите мероприятия на асеновчани по такъв повод. Можеше да бъде още по-многолюдна, но другият асеновски клон на Делин - „Луч`вите“, по причини, неизвестни за пишещия тук, не бе включен. С такива празници асеновчани настоятелно подчертават, не само родовата и селищната си традиция, но и своите общобългарски патриотични чувства, към което винаги са били и днес си остават особено чувствителни. По случай споменатия наближаващ тривековен юбилей, през 1968 г. асеновчани поканват на първата си междуселищна среща с чипровчани председателя на Окръжния съвет в Плевен. Администраторите от съвета за пръв път с учудване узнават, че асеновчани са „прави българи“ и то не какви да е, а са потомци на героите на едно от най-големите въстания за освобождение от османския гнет! По политически причини различните власти имат резерви в отношението си към банатските българи още през 1934 г. Католическите им свещеници зорко са следени като потенциални агенти на западни държави (между войните - Италия и Франция от бившата Антанта) и Ватикана. (Елдъров / Eldarov 2002: гл. IV, т. 2).
След две години учение по „пълкѣнскуту пѝсму“, през 1897 г. Антон започва да изучава Кирилицата, от назначени от Министерството на просвещението учители, и през 1901 г. завършва началното си образование на 13 годишна възраст (Пчелинска и др. / Pchelinska. et al. 1992: 6). Проявените голямо старание и способности на Антон в училище подтикват родителите му да потърсят начин той да продължи образованието си. Реална възможност виждат в духовното образование, което освен другите предимства според асеновския светоглед, разрешава и проблема с издръжката му, непосилна за многочелядното семейство. След кратък престой на Антон в Русе, Никополският епископ одобрява кандидатурата му и той заминава за Белгия. От мига на прощаването му със семейството и днес се помни тъжната бащина самоирония, че лишава завинаги невръстното си момче от бащини грижи и ако „даде Бог“ да се срещнат отново, то вече не ще се нуждае от тях. „И да не вземеш да си пуснеш брада!“ е сетната заръка на таткото към своя заминаващ надалеко и за много години първороден син. Може би си е помислил, че след предългата разлъка, през която малкият Антон ще порасне и възмъжее, може да не го познае, ако е с брада, според тогавашната монашенска „мода“! Последните години на раздялата са още по-драматични заради избухналата Първа световна война. В началото на войната и Белгия, и България правят опити да останат неутрални, но не успяват и са принудени от политическите обстоятелства да се включат във враждебни лагери. През цялата война на белгийска територия бушуват едни от най-тежките сражения на Първата световна война, както е при град Ипър, където към барутната и щиковата касапница се прибавя и „нововъведение“ – взаимно осакатяване и избиване между човеци чрез бойни отровни газове.
Учението в Белгия и Холандия продължава над 15 години, без нито веднъж Антон-Исидор да се завърне у дома. Завръща се на 08.01.1917 г. като монах от ордена на пасионистите, ръкоположен за свещеник през 1915 г.
През този период още десетина младежи от Асеново, изпратени от Католическата църква, завършват на Запад висше духовно (5 човека) или светско образование (Делинъ / Delin 1938: 52). Приносът им за образователното ниво на асеновското общество, наброяващо в този период от 742 до по-малко от 900 жители-католици, е респектиращ, но високо образованите младежи са разпределени в други католически села. Недостигът на българи свещеници води до брожения в енориите и до скандални кадрови размествания на свещеници, в които силно се намесват и светските власти чрез своя представител Семенов от Министерството на вътрешните работи и изповеданията.
Едвам стъпил на родна земя Исидор Делин попада във вихрушките на държавния административен и на католическия църковен хаос, породени от продължаващата т. нар. Европейска война и от много тежките в онзи период, вътрешни неразбории сред римокатолческите паства на Никополската епархия. При назначението на Исидор Делин, в Белене, където са изпратени заедно с Фабиан Кнобен, съвсем безпричинно е подложен на тежки лични нападки, резултат от религиозната партизанщина и бунтарството на част от беленските католици. Не го възприемат като потомък на старите кипровчани и наследник на кипровецките францискани, от които предците им са получили католическата си вяра. За тях и той е чужденец, и на 27.08.1917 г. го прогонват от черквата. Упорит и верен на дълга, и с благословията на своя епископ, не след дълго той се завръща в енорията си. Тогава, подкрепени и подучени от много високостоящо гражданско началство (същият Семенов), група беленчани постъпват още по-враждебно с младия свещеник. На 26.09.1917 г. го прогонват окончателно, като непоносим „натрапник“ (Елдъров / Eldarov 2002: гл. II, т.3), при това със смъртна заплаха. Десетилетия след това в рода Делин се препредава споменът за преживения от него ужас, когато бунтарите с насилие го отвличат, захвърлят го на дъното на една каруца и с грозни ругатни и люти закани го подкарват към брега на Дунав „да го удавят“ в него…
Противно на действащите закони, а може би „уредено“ от Семенов, в края на март 1918 г. го мобилизират във войската и до началото на м. август 1918 г. преминава обучение в гр. Никопол (Елдъров / Eldarov 2002: гл.II, т.3), но така и не стига до фронта в Македония, където се сражават, гинат, а след примирието през септември същата година остават като заложници асеновските му земляци от състава на 33-ти пехотен Свищовски полк. За негова чест приема съвсем неочаквания и странен казармен епизод в живота си с патриотичен ентусиазъм и до старини се гордее със своята скромна военна „кариера“ в тежкото за Отечеството време на борба за националния идеал - обединение на всички българи в една държава.
Животът и църковната служба на Исидор Делин потичат в нормално русло, след като около 1921 г. получава постоянно назначение в една от енориите с най-многобройно павликянско, католическо паство – село Ореш, и остава там почти 30 години. Спокойният му, толерантен характер, проникновеното съчувствие към проблемите на хората от паството му, грижовността му към тях, му помагат най-пълноценно да изпълнява дълга си на духовен пастир, а заедно с това отделя време и за важни обществени дейности, и за книжовни занимания. Също така, никога не забравя и не се откъсва от рода си в Асеново, и от съселяните си там. Верността му в най-тежките и критични за епархията моменти, искреното и резултатно старание в службата, и високата интелигентност на Исидор Делин са високо оценени от патрона му, Никополския епископ Дамян-Йосиф Телън, и цели 20 години той се доверява на помощта му като негов генерален викарий.
Първата грижа на Исидор Делин е да състави за духовните нужди на своите енориаши религиозната книжка „Райски ключ“ - сборник от текстове на молитви и черковни песни, която издава и разпространява за своя сметка (Пчелинска и др./ Pchelinska et al. 1992: 9) в два тиража, първият през 1923 г, а допълненият втори тираж през 1935 г. Макар да са минали 100 години от първия тираж, в епархията все още има, макар и пострадали от дългата употреба и годините, екземпляри от тези негови книжки. Като правило липсват меките им корици и първите и последните листове, някои са подвързани с твърди корици от например: Книговезница Ив. А. Сърдчелиевъ, Русе, за да се запази оцелялото след няколко десетилетното им прелистване.
Подобен молитвеник в малко по-голям формат, със странен за онова време правопис и разлики в съдържанието (без слабия Ъ в края на думите и без употреба на този звук вътре с думите, без широкото Ѣ, по-други текстове на молитвите и други различия), отпечатва за енорията Бърдарски геран Антон Калчов през 1921-22 г. в Бяла Слатина. Оцеляло II издание от 1925 г., е известно и днес със станалото нарицателно заглавие „Райски ключ“, въведено от Исидор Делин. Печатницата продава този сборник по 65 лв. в брой или по 70 лв. с наложен платеж (Калчов / Kalchov 1925: 548) и по нейната цена може да се разбере колко щедро и безрезервно се раздава на паството си и на останалите католици Исидор Делин, когато безплатно разпространява стотиците бройки на своите издания.
Сполучливостта и значението на „Райски ключ“, съставен от отец Исидор Делин, се потвърждават от третото издание, актуализирано и издадено от Никополския владика монсиньор Самуил Джундрин през 1992 г., което съвпада с празнуването 100-годишнината от заселването на село Асеново. В Увода към изданието епископът специално изтъква приоритета на отец Исидор Делин върху идеята за този вид сборници и тяхното заглавие „Райски ключ“.
През 1925 г. отците Анастас Венер и Блаже Ларги в съавторство с отец Исидор Делин съставят и издават „Уставъ и молитви“ на Обществото „Марийните деца“. На следващата 1926 г. отец Исидор Делин самостоятелно съставя и издава „Уставъ“ на създаденото от него Дружество „Гвардейците на Пресветото Исусово сърдце“.
Особено място в неговото книжовно творчество заема монографията „Никополската епархия и нейният владика Дамян-Йосиф Телън 1915-1946“, от която през 1992 г има запазен машинописен екземпляр (Пчелинска и др./ Pchelinska. et al. 1992: 8). Изследването е предназначено най-напред за клира и най-вече за църковните летописци. Дългогодишното им познанство, още докато са преподавател и студент по време на следването на Исидор – Антон Делин в Белгия и Холандия, и отличните им отношения с епископа, първо като с негов преподавател, а впоследствие като с църковен началник в Никополската епархия, го вдъхновяват и задължават да направи необходимото за запазване на паметта за владиката, управлявал епархията дълго и в много бурна епоха на световни военни конфликти, вътрешнодържавни политически превратности и разделено от противоречия, бунтуващо се паство. Личното огорчение на отец Исидор от някои вътрешни интриги и от несбъднатото очакване, че като многогодишен и достоен генерален викарий, той ще наследи високата длъжност на Никополски епископ, не пречи на честното му и признателно сърце да приеме и да изпълни този си дълг към починалия свой отколешен патрон и владика по най-добрия начин, на който е способен отец Исидор Делин.
Издаването от него на религиозния вестник „Щитъ“ 1940 г. (Пчелинска и др. / Pchelinska. et al. 1992: 8) е, макар и кратък, вестникарски опит за създаване на трибуна за публично обсъждане и направляване на духовния живот в общността на католиците в Никополската епархия, допълващ произнасяните от него задълбочени и прочувствени проповеди от „предикалницата“ (черковния амвон). В качеството си и на генерален викарий на Никополския епископ Дамян-Йосиф Телън Исидор Дели с това периодично издание търси и още по-широка публична изява, и по-близка връзка с по-просветената и активна част от паството, със свещениците, с техните помощници и членовете на черковните настоятелства, на първо място в епархията, но и извън нейните граници.
При ежегодните си посещения в Асеново, освен силно желан гост за близките си, той е търсен и като мъдър съветник за лични и обществени проблеми, и от останалите си съселяни. В един от тези случаи искат мнението му за строителство на селско училище и символичният смисъл на съвета му, както е стигнал до нас, е в никакъв случай да не допускат училището да е по-малко от черквата – забележителен възглед и много смело изказана мисъл от божи служител, поставящ образоваността на селските деца поне наравно с религията, която проповядва!
Като използва отличните си познания по няколко западни езика и служебния за католическата църква латински, и пътувания (едно писмо от отец Иван Чокань от Невринча, Караш – Северин, Банат от март 1923 г.) по различни поводи до Банат и други места (има го фотографиран и като поклонник пред статуята на Девата в чудодейната пещера в Лурд, Франция, посещава, според фотография, Винга и през 1937 г., а Стар Бешенов за тържествата му през юбилейната 1938 г.), отец Исидор Делин дава воля на своя изследователския дух, издирва важни факти и документи и написва две неголеми, но много съдържателни и въздействени краеведчески четива, предназначени за редови читатели (отново мисълта за сърцата и умовете на неговото паство е на първо място): „Орешъ за споменъ“ издание 1931 г. „АсѢново за споменъ“ издание 1938 г.
Изучавайки историята на село Ореш, отец Исидор Делин става инициатор за отбелязване през 1931 г. на 125 г. от заселването на това място през 1806 г., по-далеко от нездравословния и често наводняван блатист терен край първоначалното селище, и за годишнината написва и издава кратка история на селото „Орешъ за споменъ“. В дните на тържествата освещава и знамето на организираното от него местно религиозно Дружество „Гвардейците на Пресветото Исусово Сърце“.
Като искрен и ревностен духовен пастир на енорията Ореш, отец Исидор Делин е сред инициаторите и организаторите на отбелязването 1900 години от саможертвата на Спасителя чрез издигане и на 24 септември 1933 г. лично освещаване от него, в качеството му на генерален викарий на Никополския епископ, на внушителен шестметров кръст с разпятие. Кръстът е върху масивен, широк и задигнат на подходяща височина каменен постамент-олтар на високия хълм Бъзовец над селото, от страната към село Драгомирово, в което също живеят католици, банатски и букурещки българи, завърнали се в края на XIX век. Като се вижда от пет околни села, този паметен знак е символ и на вярата и признателността към Спасителя, също и зов за единство на всички околни християни, и напомня на всички и за моралните устои на човеколюбието. Орешчани почитат Кръста с литийни шествия и поклонения до него на Спасов ден – Възнесение Господно, водени от своите енорийски свещеници. Подобни „криж`ве“ имаше до 50-те години на миналия век и на най-главните пътища в асеновските нивя, но дали идеята за този кръст не е вдъхновена донякъде и от многовековните оброчни кръстове (един е в двора на манатстира „Св. Иван Рилски“), оцелели и почитани и до ден днешен в Чипровско?
През 1948 г. пийнали над мярката си местни ловци, лекомислено и богохулно обстрелват и повреждат кръста. След почти половин век, през 2005 г., кръстът е възстановен в изправност от местните католици, но из селото, макар неохотно заради срама от богохулството, продължават да се разказват поучителни нещастни случки-възмездия със злополучните пакостници-стрелци след тяхното злодеяние. Историята с простреляното разпятие поразително наподобява една легенда за небесно наказание след стрелба по кръста над чудодейно изворче в местността Дорин край споменатото по-горе българско село Винга в Румънски Банат (Ранков / Rankov 2021).
Като най-значима обществена проява на Исидор Делин би трябвало да се отбележи организираното по негова инициатива през 1938 г. в Асеново честване 250 години от Чипровското въстание 1688 г. Във връзка с този юбилей той написва и издава историята „АсѢново за споменъ“. Тази скромна на пръв поглед книжка крие продължителен, висококвалифициран и отговорен труд, свързан с издирването и обработването на хиляди страници научни изследвания, черковни и данъчни регистри, голяма част в задгранични архиви и на чужди езици. С оглед на масовия читател, за който е предназначена, творбата е написана на много достъпен език, с кратки глави, неизискващи от читателя прекалени усилия за съсредоточаване, но запознатият с подобен вид материя веднага забелязва и оценява съвестната работа с необявените източници, както иначе е прието за амбициозните научни изследвания. Например, само един от източниците, които Исидор Делин притежава и несъмнено познава най-задълбочено, „Нашите павликяни“ на Любомир Милетич, публикация от 1903 г. (днес е у автора на тази статия), съдържа 369 страници формат А4. Други цитирани от него данни са от капиталния труд на българина францисканец от Винга, член кореспондента и професор от Загребската Академия за Знание и Изкуство Еусебио Ферменджин „Akta Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usque ad aunum 1799“, Zagrabiae, 1887 г., съдържащ 409 страници с документи.
За 250-тага годишнина Исидор Делин написва и представя пред съселяните си асеновчани и римувана творба - тържествена ода за Чипровци - люлката на вярата на римокатолиците в България и на подранилото с цели два века Кипровецко Възраждане на свободолюбивия български дух, „старото гнѣздо“ на неговия род.
Според биографа му Петър Петров Делин, Исидор Делин има и музикален талант и: „Църковните му служби се посещаваха от много хора. Привличаха ги мелодичните му църковни песнопения…“. (Пчелинска и др./ Pchelinska et al. 1992: 9)
Една от архивните фотографии го показва да присъства на репетиция на духовата музика на село Ореш, ръководена от младият италианец Яков Пеше, същият, който създава през 1937-1938 г. духовата музика и работи с девическия черковен хор и на село Асеново. В музикално отношение отец Яков Пеше възхитено е оценен от отец Исидор Делин като „младият виртуоз“ (Делинъ / Delin 1938: 49).
На друга архивна фотография отците Исидор и Яков са сред девическия хор към черквата в Ореш, 14 местни момичета с иконата на св. Джема Галгани, чието име носи хорът. Работата с девическия хор е важна за пълноценността и привлекателността на черковните служби за енорашите, също и за по-тясното приобщаване на младото поколение към църквата, но за Исидор Делин тя носи и риск за неодобрение, каквото в началото на неговото пребиваване изказват морализаторски настроени орешенски черковни настоятели за други хористки: …свещеникът ни (о. Исидор, българин) е много млад, та опасно е... (Елдъров / Elddrov 2002: гл. II, т.3). При такива недоверчивост и подозрителност, не е за учудване малкият брой на хористките в черквата на Ореш. В почти същото време, над три пъти по-малобройните католици в Асеново (950/3000), имат два пъти и половина по-многоброен девически черковен хор (36/14), допълнен и от момчета, както може да се види на друга архивна фотография. На нея сред асеновските хористи е същият италиянец и музикален „виртуоз“ Яков Пеше, но вече със сънародника си, енорийския свещеник Стефан Брагаля.
Има дълбока причина да са малко родителите от Ореш, които разрешават дъщерите им да репетират и пеят в черковния хор. В началото на ХХ век, почти до средата му, автохтонните северни павликяни още носят в подсъзнанието си следи от невежеството си и строгите забрани от времето на първите пасионисти-чужденци (Елдъров / Eldarov 2002: гл. I, т.1), заели през 1781 г. мястото на толерантните и грижовни за образованието на павликяните българи францискани от Кипровец Например: Никополският епископ Филип Станиславов, резидиращ в Трънчевица, със свои лични средства организира светско училище за децата там. Кипровецките францискани напускат българските земи в края на XVII век. Със загубата им, освен, че почти за един век изпадат в сериозен църковен вакуум, северните павликянски енории губят и тяхната финансовата подкрепа също и на богатата и щедра кипровецка католическа общност, разгромена и прогонена след въстанието през есента на 1688 г. Разполагайки с минимални финанси, новодошлите пасионисти се принуждават да сдържат със строгост склонните към непокорство и религиозно номадство паства. Така стигат дори до наложени от тях промени на женските павликянски носии, като принудително заменят дотогавашната двупрестилчена носия със сукман. И в началото на ХХ век не всеки път и за всяко нещо недоверчивите павликяни от Ореш възприемат лесно, и още по-малко бързо, манталитета на „домена“ си Исидор Делин. А той носи духа на толерантността и напредничивостта на своите религиозни и кръвни предци от стария Кипровец, които се доразвитат до средноевропейско ниво в родната му банатска Винга. Винга е еталонът, към който отец Исидор се стреми в светския културен и в черковния живот на своите енориаши. С много такт и търпеливост той ги води към тази цел, насърчава ги по-смело да се отварят към околния свят чрез знания и певческо и музикално изкуство за младите поколения.
За всеотдайния му, всеобхватен и дългогодишен труд на общественото и духовното поприще, далеч надхвърлящ преките му задължения на енорийски свещеник, по случай 50-годишния му юбилей, през 1938 г. отец Исидор Делин е отличен с орден „За гражданска заслуга“ с корона, учреден от княз Фердинанд I през 1891 г. Орденът е втората по значимост награда на Царство България. Удостоен е с него въпреки нарасналата по това време подозрителност и едвам сдържана враждебност на органите за държавна сигурност към католическото духовенство. У властниците решаващи за наградата е надделяло чувството за справедливост и честно оценяват безрезервната му любов и преданост към Отечеството.
Книгата си „Асеново за споменъ“ той завършва с пламенни слова, в които искренният му патриотизъм надделява над духовническото смирение, което би било по-очаквано за неговия сан (Делинъ / Delin 1938: 56):
Обичайте България, нашата мила Родина, която ни е прибрала в своите обятия. Изпълнявайте винаги съвестно нейните закони. Ако стане нужда, както нашите Чипровски лъвове, както нашите бащи и братя от Балканските и Европейската войни, бъдете готови да се опълчите срещу врага и да пролеете кръв, ако се изисква, и да дадете даже живота си - Ура!
На 16 април 1955 г. болното сърце на отец Исидор Делин спира да бие и той завинаги склапя очи. Погребан е на най-почетното място в асеновските гробища: на централната алея „vaz Križa“- големия кръст с разпятие, под което в последните години на живота си и той бе отслужвал общи церемонии в дните за помен. Така за последно асеновчани уважават своя виден син, един от най-образованите, най-издигнал се в духовния живот, пръв историк на селото, виден общественик.
Той си отиде преуморен и огорчен от стоварилите върху му се големи неприятности, непредизвикани с каквото и да е от негова страна, дълбоко възмутен и уплашен от инсценираните политическите процеси и присъдите срещу Никополския епископ Евгени Босилков и други свещеници. Шокираща е и мисълта, че е имало вероятност той да бъде на мястото на набедения за враг на народа и държавата, и екзекутиран монсеньор Евгени Босилков. След процесите срещу католическите свещеници отец Исидор Делин замества в енория Асеново осъдения за „шпионаж“ отец Йероним Луков. Скоро след поемането на тази длъжност властите го изхвърлят от просторната, благоустроена и добре обзаведена паракия, дотогава църковна собственост. Временно го приютяват в домовете си семействата на сестрите му Агнес Русинов и Анна Янчин, докато криво-ляво се настани в маломерен коптор, набързо струпан в усойната сянка на северозападната стена на асеновската черква, към която е пристроен.
В сетните дни на отец Исидор Делин от земните утехи му остава единствената, че около него са родните му братя и сестри и техните семейства.
Послепис
Сведенията за отец Исидор Делин, взети от посочените в статията източници, се допълват от лични спомени на автора и споделени с него спомени на негови връстници, също от спомени на по-възрастни общи родственици на автора и на отец Исидор. Дядото на автора по майчина линия, Петър Антонов Делин, е брат на отец Исидор.
Близкото роднинство и личното познанството на автора с отец Исидор, факти открити от автора в чужди изследвания, неспоменати в досегашните биографии на отец Исидор Делин, тези биографии са на основата на написаната от Петър Петров Делин през 1992 г., и откритията на автора за миграцията на рода Делин до и в Банат, осигуриха по-пълно, по-подробно и сравнително най-убедително, засега, животописание за достойния българин, асеновчанин, свещенослужител и ДОБЪР ЧОВЕК Исидор – Антон Антонов Делин!
Светла му памет!
Александър Ловров
Източници
- Пчелинска и др. 1992: Пчелинска, Ю., М. Иванова, П. Делин съставители, Ст. Дерменджиев технически редактор, 100 години с.Асеново, София: РИС-91.
(Pchelinska. et al. 1992: Pchelinska, Yu., M. Ivanova, P. Delin - , 100 godini s. Asenovo, Sofia, RIS-91.)
- Списаревска и др.1988: Списаревска, Й., Б. Димитров, П. Колев, България и българската история в архивите на Ватикана и Ватиканската апостолическа библиотека ХV-ХVIII век, София: София прес.
(Spisarevska 1988: Spisarevska, Y., B. Dimitrov, P. Kolev, Bugaria i balgarskata istoria v arhivite na Vatikana i Vatikanskata apostolicheska biblioteka ХV-ХVIII vek, Sofia: Sofia pres.)
- Милетичъ 1894: Милетичъ, Л., Изъ историята на българската католишка пропаганда въ XVIII векъ, Български прегледъ, година I, книга Х - юни, София: Печатница Вълковъ.
(Miletich 1894: Miletich, L., Iz istoriata na balgaskata katolishka propaganda v ХVIII vek, Balgarski pregled, godina I, kniga X – yuni, Sofia: Pechatnitsa.Valkov.)
- Захариевъ 1938: Захариевъ, Й., Четиво по българска история, Чипровци, София: Христо Г. Дановъ ООДружество.
(Zahariev 1938: Zahariev, Y., Chetivo po balgarska istoria, Chiprotsi, Sofia: Hristo G. Danov OODruzhestvo.)
- Николов 2018: Николов, Н., Стоте чипровски рода, Монтана: Полимона.
(Nikolov 2018: Nikolov, N., Stote chiprovski roda, Motana: Polimona.)
- Милетичъ 1903: Милетичъ Л., Нашите павликяни, Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, Издава Българското книжовно дружество, Книга ХIХ,. Нова редица книга първа, София: Държавна печатница. (Оригинални надписи от предната корица на „книга първа“, съдържаща: „Съдържание“, „От редакцията“ и единствено четиво - „Нашите павликяни“ на 369 страници. Не са изброени съставители и редактори, макар „Сборникъ“ да се отнася за поредица от подобни книги, отделни издания).
(Miletich 1903: Miletich, L., Nashite pavlikyani, Sbornik za narodni umotvorenia nauka i knizhnina, Izdava Balgarskoto knizhovno druzhestvo, Kniga XIX, Nova reditsa kniga parva, Sofia: Darzhavna pechatnitsa,
- ANDJ Arad: ANDJ Arad, Serviciul Județean Arad al Arhivelor Naționale: Colecția de Registre de Stare Civilâ.Oficiul Parohial Romano – Catolic Vinga, nr. 5 .
- Милетич 1987: Милетич, Л., Изследвания за българите в Седмиградско и Банат, София: ДИ Наука и изкуство.
(Miletich 1987: Miletich, L, Izsledvania za balgarite v Sedmigradsko i Banat, Sofia: DI Naukai i izkustvo.)
- Телбизов 1984: Телбизов, К., Български търговски колонии в Трансилваниния през XVIII век, София: БАН
(Telbizov 1984: Telbizov, K., Balgarski targovski kolonii v Transilvania prez ХVIII vek, Sofia: BAN.)
- Markov 2015: Markov, N., L.Oteșteanu, E. Oteșteanu, Balgarete ud Lovrin, Timișoara: EDITURA MIRTON.
- Караджова 2012: Караджова С. съставител и редактор, Родовата памет на банатските българи част III, Русе: Авангард принт.
(Karadzhova 2012: Karadzhova, S. съставител и редактор, Rododvata pamet na banatskite balgari chast III, Ruse: Avangard print.)
- Делинъ 1938: Делинъ, И., Асеново за споменъ, Свищовъ: Паничковъ.
(Delin 1938: Delin, I., Asenovo za spomen, Svishtov, Panichkov.)
- Елдъров 2002: Елдъров, С., Католиците в България (1878-1989), София: Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.
(Eldarov 2002: Eldarov, S., Katolitsite v Bulgaria (1878-1989), Sofia: Mezhdunaroden tsentar za izsledvane na maltsinstvata i kulturnite vzaimodeistvia.)
- Калчов 1925: Калчов А., Мулитвена книга, Бела–Слатина: Модерна печатница.
(Kalchov - 1925: Kalchov, A., Mulitvena kniga, Bela–Slatina: Moderna pechatnitsa.
- Самуил 1992: Самуил Джундрин, Никополски владика, Райски ключ, Молитвеник: Русе: Дунав прес ООД.
(Samuil 1992: Samuil Dzhundrin, Nikopolski vladika, Raiski kluch, Molitvenik, Ruse: Dunav pres OOD).
- Ранков 2021: Ранков И., Вингански легенди и предания зa Дворин,
<http://falmis.org/statii/560-vinganski-legendi-i-predaniya-za-dvorin> [11.03.2023]
(<Rankov 2021: Rankov, I., Vinganski legendi i predania za Dvorin.
<http://falmis.org/statii/560-vinganski-legendi-i-predaniya-za-dvorin> [11.03.2023])
- Издания и фотографии от архивите на: Александър А. Лавров, Гюро А. Лавров, Емил П. Делин (наследници), енория Ореш – свещ. Салваторе Фрашина, енория Бърдарски геран – свещ. Койчо Димов, Маринела Г. Ангелова, Славко Д. Григоров, Иван Ранков. Изброените притежатели на тези архивни материали ги предоставиха на автора с нарочната цел и съгласието да бъдат цитирани и показани в това изследване.
Publications and photographs from the archives of: Alexander A. Lavrov, Gyuro A. Lavrov, Emil P. Delin (heirs), Oresh parish - candle. Salvаtore Frashina, Burdarsky Geran parish - candle. Koicho Dimov, Marinela G. Angelova, Slavko D. Grigorov, Ivan Rankov. The listed owners of these archival materials have made them available to the author with the intent and consent to be cited and displayed in this study.
