Слово, произнесено от проф. д.ф.н Иван Младенов при представяне на изложбата "Списъкът на избавлението" на храмовия празник „Двете недели“ в Стар Бешенов, 15 август, 2021 г.
Уважаеми домакини,
Благодаря ви за поканата, за милото посрещане, за добрите ви усмивки! Благодарни сме, че ни почетохте за храмовия празник, който събира банатските българи от всички краища, където има техни потомци. Всички знаем какво е да те посрещнат сънародници, а в случая и роднини в чужбина. Ще се зарадват, ще ни поканят в дома си, ако потрябва, ще ни помогнат. Ще направят каквото е нужно, за да се почувстваме добре.
А сега си представете същото чувство стократно умножено, избликнало от сърцата на 1160 етнически българи, граждани на Югославия, пленници в немски лагер, изведени и избавени от почти сигурна гибел. Това се случва преди 80 години, през април 1941, когато нацистка Германия напада и побеждава сръбските войски, в чиито редици се сражават българи от румънски и сръбски Банат, македонски българи и такива от Южните покрайнини.
Текат първите военни години и военнопленничеството съвсем не е безобидно – тези хора са били откарвани в Германия и принуждавани да работят до пълно изтощение, докато издъхнат. В „Лагер 17“ до Тимишоара събраните военнопленници отлично съзнават какво ги очаква. Чуват, че преди дни от лагера със застъпничеството на съюзнически на Германия правителства са освободени румънски и унгарски войници. Пробужда се и у тях плаха надежда за избавление. Научават, че във Винга се издава вестник „Банатски български гласник“. Тъкмо неговият главен редактор Антон Лебанов (1912 – 2008) получава на 20 април бележка от някой си инж. Иванов, който го моли да се застъпи за освобождението на етническите българи от лагера, за да не бъдат конвоирани на почти сигурна смърт в Германия.
Тук се отварят всички възможности за избор пред Антон Лебанов. Той може да се престори, че не е получавал такава бележка, да си каже, че тази молба не е по силите на един провинциален редактор на вестник, а изисква решение на правителствено равнище. В краен случай, можел е да вземе влака до Тимишоара, да се запознае на място с положението, и да се върне назад с чиста съвест. Можел е така да постъпи, никой не би го винил. Какво избира Лебанов? Качва се на влака и отива направо в немския лагер. Оттук започват отказите – на германските, на румънските, на българските власти. Съвсем в началото, не го допуска в лагера часовият, но това не го спира. Настоява и получава разрешение да се срещне с коменданта, като това става на следващия ден с много лични ходатайства, посещения, упоритост. На свой ред комендантът отказва дори да размисли върху предложението, той няма такива пълномощия. Следват нови усилия на Лебанов, телефонни разговори с българската легация в Букурещ, обаждания в София. Накрая немският комендант склонява да отдели банатските българи и да ги пусне да заминат за България. Дава му срок три дни да изведе всички по списък. Но Лебанов не спира дотук, моли същото да се направи и за българите военнопленници от Македония и Сърбия, включва и техните имена в списъка, който набъбва до 1160 души. Комендантът го пита, дава ли си сметка как ще изхрани толкова войници? Къде ще се подслонят докато чакат транспорт за България? Въпроси, които само наглед са второстепенни. И с това се справя Лебанов, разпраща телеграми, писма до българите в Румъния, обяснява, умолява. Поемат кервани от каруци от вътрешността на страната към лагера, натоварени с хлябове, кафе и цигари, отделни банатски българи сами тръгват натам. Задейства се у тях онова родово съзнание за общност, което ги е крепяло през вековете, повелявало им да се държат заедно, и когато оцеляват, и когато се въздигат. Всички в списъка са избавени от отвеждане в Германия. Всички оцеляват. До смъртта си Антон Лебанов получава благодарствени писма от тях и от потомците им.
Смелост ли е това, преодоляване на лично его, дълг? Над всичко е съзнанието за принадлежност към общността, която придава онова единствено присъщо на човека качество, което го отличава от всеки друг животински вид. Това е състраданието, което ни казва, че нашите тела не са само химически съединения от атоми и молекули, иначе нямаше да разпознават добро и зло, любов и притворство, грижа за бъдещето. В кръвта на Антон Лебанов заговаря родовия зов на предците, на епископ Никола Станиславич, повел паството си през Дунава, водил преговори и търсил земя за своите родственици близо петдесет години. Подвигът е единствен акт, жест на отчаяние или доблест, родеещ се с инстинкта за самосъхранение. Не е подвиг делото на Антон Лебанов. Той съзнателно, волево, целенасочено работи за избавлението на своите. Поема на гърба си тегобата на по-слабите, нуждаещите се, застрашените от гибел. Успява. Не е героизъм. Повече е. Мисия е.
