/допълнено и преработено от „Чипровските „саксонци”/

Когато и да заговорим за нашата обща или за родовите си истории, банатските българи стигаме до едно и също откровение: „Всичко започва от Чипровци!”. Годината 1688 е граничен стълб във времето за съдбата на всички банатчани. Прадедите ни по различни причини и пътища  стигат до Банат, но в умовете и сърцата си всички кътаме признателен спомен за онзи останал далече назад във вековете, материално и духовно извисен, аристократично горд, дързък и бунтовно непримирим, прекрасен стар Чипровец-наречен от един свой син „цветето на България”, изпепелен безвъзвратно в пламъците на битката за свобода, но дал началото на уникалната ни общност, приета още преди повече от триста години като желан, равноправен, пълноценен и дори специално  привилегирован член на толкова актуалната за днешната ни България  западноевропейска цивилизация.

През 1683г антиосманска коалиция нанася решаващ, съкрушителен удар на азиатските завоеватели при Виена, прекъсва завинаги настъпателния им устрем към сърцето на Европа и започва методично да ги изтласква на изток, с намерение да ги прогони от континента. Приближавайки се към Белград, австрийците сами настойчиво търсят предлаганата им още в началото на века помощ от непримирилите се българи. От самото начало на 1688г непокорното и нетърпеливо кипящо през предидущите няколко десетилетия Чипровско е готово да въстане и през март започват реалните бойни действия. Две чети въстаници, включващи и боеспособен кавалерийски отряд, напускат Чипровец и се придвижват към Белград, за да се присъединят в подкрепа на атакуващите го австрийски войски и през следващите месеци напълно равностойно и много успешно участват в бойните действия. С особено голям героизъм и военна изкусност, те нанасят решаващите удари при превземането на важната дунавска крепост Оршова. Към края на лятото въстаниците вече имат натрупани значителен победен боен опит и самочувствие. След победния край на боевете за Белград, подсилени с унгарска кавалерийска част, с дързък и стремителен рейд, те си пробиват път обратно към Чипровец. Преминават през бойния ред на турските части, като нанасят от движение респектиращи удари срещу неуспешно опитващите се да ги спрат хусари на турския съюзник и васал, маджарина протестант, граф Текели, съсредоточени във Видин. Придвижването им раздухва пламъците на новата надежда за свобода и на бунта и всред многострадалните българи от междуречието на Тимок и Морава, от Пиротско, Видинско, Ломско и всички други места, през които преминават. За  същото време според плана на австрийското висше командване за по-нататъшния ход на войната се предвижда едно от направленията за настъпление на основните сили на войските му да бъде по българските земи между Дунав и Балкана. Шест австрийски батальона, под командата на ген. Хайслер,  напредват на широк фронт след въстаническите чети, като изтласкват отбраняващите се турски части на рубежа на река Морава. Чипровчани напълно основателно очакват бойните действия бързо да се пренесат периферно и далеч на изток от родния им град и правят всичко според възможностите си да помогнат това да стане. С решителен щурм превземат голямото турско село Кутловица /днес гр.Монтана/ и с хладнокръвна решителност, с огън и меч, ликвидират опасността за нападения от местния башибозук. Осигурили тила си, те са готови да нанесат с по-голямата част от вече многобройните си въстанически чети силен удар на северозапад, насрещно на австрийското настъпление. Целите на операциите им са: да се създаде около Чипровско зона, изолираща околността от непосредствените бойни действия, за да не пострадат при тях въстаналите населени места, да се включат във въстаналата територия нови български селища и населението им, да се дестабилизира вражеския тил и да се осигурят по-добри условия за стремително и разгромно настъпление на австрийците. Въстанието е много грижливо обмислено и подготвено, включително и в международен аспект, широкообхватно по територия, продължителност и масовост, изпреварило с близо век официално приетото днес начало на националното ни възраждане. Военните предводители застанали на чело на разбунтувания народ осъществяват далновидно стратегическо планиране и майсторско тактическо управление на съгласуваните с австрийската армия и самостоятелните си бойни действия. Предвидени са и са задействани всички възможности, осигуряващи минимален риск и краен успех на освободителния порив.

За злощастие на българите, Франция на „Кралят-Слънце” Луи ХІV, която през тази епоха недостижима се извисява се над всички със своето политическо и военно могъщество, приема като недопустима вреда за собственото си общоевропейско влияние австрийските победи над Османската империя и разширяващото се и все по-укрепващо влияние на Хабсбургите на Изток и решава да преустанови тази вреда със силата на оръжието си. Започва т.н. Деветгодишна война, натрапвайки на Австрия неизбежната необходимост да воюва на два срещуположни фронта. Надвисналата от запад непосредствена френска опасност раздвоява усилията на Свещената Римска Империя и поражда остър недостиг на попълнения от войски, снаряжение, боеприпаси и храни, необходими за развитието на започналото вече настъпление към северните български земи и дори само за задържане на всички  превзети към момента територии на изток от Белград. И съвсем логично за новата обща политическа и военностратегическа обстановка, но напълно неочаквано и фатално за въстаниците, австрийското командване прекратява настъпателните операции и прехвърля немногобройните си части си за зимуване на по-безопасния ляв бряг на р.Дунав. Въстаниците остават сами срещу силно превъзхождащ ги и ожесточен от понесените дотогава поражения противник. Дълго таените и почти докоснати до скоро мечти за свобода рухват и те са принудени да преминат към отбрана и да организират спасението на цялото население. Безнадеждно обреченият Чипровец и останалите околни въстанали селища са изоставени и с упорити и умели, маневрени ариергардни боеве, в продължение на няколко съдбовни денонощия, чипровските чети с решаващото участие конницата под командата на Георги Пеячевич, задържат връхлитащите, накървавени вече и освирепели до крайност, фанатични врагове. Това прикритие позволява да се извърши без повече жертви изтеглянето на многото хиляди мирни жители в планината и от там на запад и на север през  река Дунав.

По най-различни  причини,  включително  и  верска  ревност  /на  времето пък „Първият ръководител” на управляващата партия и на Републиката в официална реч, с присъщата си малограмотност раздели българите на „християни и католици”, макар християнството  като официална религия да се е разпространило  тъкмо от католическия Рим/, българската историческа наука недостатъчно е изучила и оценила това всенародно надигане на голяма част от българите  в цялата северозападна територия и несъмнено е голям длъжник пред паметта на вдъхновителите, организаторите и непосредствените ръководители, на редовите участници във въстанието и на населението съзнателно поело смъртоносния риск и мъченически понесло страшните съдбовни последици заради подкрепата си за въстаниците. Между 1200 и 2000, най-вече възрастни жени, невръстни деца и немощни старци, нямащи стойност на пазара за роби, само от Чипровско, заплащат за тази подкрепа с живота си, посечени от безмилостните агарянски ятагани. Стотици други млади, здрави и красиви, голяма част от цвета, надеждата и бъдещето на Чипровско, безвъзвратно губят личната си свобода, продадени в робство като добитък. Над 15 000 са прокудени за десетилетия или завинаги далече от родните им места, губят събираните от поколения и за поколения имоти, а мнозина от тях оставят костите си по далечните пътища, из чуждоземните поля и планини, преди да успеят да издигнат нови домове там.

Въстанието се предхожда от енергични дипломатически усилия за организиране на международна антитурска коалиция от европейски държави продължили няколко десетки години на най-високо ниво във Ватикана и владетелските дворове. Те са дело преди всичко на католическите деятели архиепископ Петър-Богдан Бакшев и най-вече на епископ Петър Парчевич. В подготовката на самото въстание участват епископ Стефан Кнежевич и Франческо Марканич. Бойните действия се командват от Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Иван и Михаил Станиславови, Лука Андренин, Стефан Проданов, пламенни патриоти и повечето от тях католици от града Чипровец и неговите околности. Народната памет за въстанието пази и преданието за подвига на стоте рудари в отчаяната последна битка за защита на богатия и китен бунтовен град срещу яростните атаки на хилядите аскери от софийския гарнизон,  кръвожадно насъскани от софийският бейлербей, маджарите-наемници и башибозука.

Когато историците отбелязват католическата религиозна принадлежност на най-дейната част от въстаниците и на водачите на въстаналия народ, най-често пъти споменават  саксонските рудари, като приносители на многовековното католическо присъствие в Чипровец. Но по този въпрос няма единно мнение и някои от тях дори изтъкват аргументация оспорваща тезата изобщо за сериозно присъствие на саксонци  в Чипровец.

Саксонските рудари са интересен феномен и присъствието им по българските земи и специално в най-големия до средата на ХVІ век рударски център тук, заслужава повече внимание. През това време в Чипровец данъчно са регистрирани 300 рударски домакинства, а в следващия го по големина тогава, но днес много по-известен и   по-добре изучен рударски център Самоков, са регистрирани 265 рударски домакинства.

Следващите страници предлагат отговори на въпросите: Кои са саксонските рудари? Има ли присъствие на саксонци в Чипровци и колко широко и определящо е то? Кога и как са се появяват там? Какви следи има от присъствието им?

През средновековието продължава на все по-високи нива, развитието на хилядолетното съперничество между оръжията за нападение и защитата от тях. Срещу по-съвършените защитни доспехи са необходими и по-ефективни оръжия, които по-успешно да ги преодоляват. За много дълъг период от време  оръжията за близък бой принципно не са променени и решението на проблема е да се повиши ефективността им чрез използването на по-качествени материали и специални обработки.Трябва да са гъвкави и здрави, острието да се запазва непокътнато и след продължителен бой, да са леки при по-голяма дължина. Различните средновековни цивилизации намират решения по свои специфични технологии и до различно ниво на съвършенство, но винаги на основата на  използването на стомана, сплав на желязото с въглерода, и прилагането на специални обработки:  многопластово изковаване от различни по състав стомани и закаляване-загряване и бързо охлаждане. При средновековните условия теоретичен научен подход към технологичните процеси  не може да има. Усъвършенстването се постига с упорит продължителен труд, внимателно наблюдение и анализиране на резултатите и безброй пъти корегиране на начина, по който се извършват обработките, докато се  достигнат желаните крайни резултати. Придобитият опит се предава като най-съкровена тайна от поколение на поколение майстори. Въпреки много тежките физически усилия, влагани в работата, те достигат до виртуозност при откриване на богатите рудни залежи и прокарване на подземните галерии до тях, при определяне вида и пропорциите на материалите зареждани в металургичните пещи,  температурите  на  разтопения  метал, на  коване и  на  закаляване и много други параметри на твърде сложните дори при днешните условия производствени  процеси на металопроизводството и металообработването.

В Европа саксонските рудари повече от десет века, чак до ХVІІІ век, са всепризнати и ненадминати в развитието и приложението на тази симбиоза от наследени знания, емпиризъм и интуиция. По многовековна традиция те започват процеса на производството на стомана и изделията от нея от самото му начало, от откриването на рудните залежи и изкопаването на рудата и по същата традиция продължават да се наричат с обобщаващото име рудари.

Владеенето на тайните на производство на висококачествени стоманени хладни оръжия за близък бой /преди всичко на мечове и саби/ има изключително високо обществено признание и саксонските рудари са с повишен статус във всички средновековни държави. Трудът им е много тежък, изтощителен, нерядко съпроводен със злополуки. Миньорите, металурзите-леяри и ковачите рядко доживяват до дълбока старост, но изделията им са търсени и скъпи. Местните и държавните владетели се опират главно на войските си, а те се нуждаят от качествено въоръжение. Саксонските рудари са добре дошли във всяка държава, без оглед на народностни, езикови и религиозни различия. Често им предлагат и предоставят големи привилегии относно данъци, военни задължения, самоуправление, защита на собствеността им, на вярата им и на професионалните им права. С респект и уважение се отнасят и към заварените в завоювани територии. Нерядко селищата на рударите имат статут на неприкосновеност. Според преданията и документите, до въстанието през 1688г, в Чипровци има само един турчин, представител на централната власт, а градът има общинско самоуправление и собствено правосъдие, начело с демократично избран „кнез”-местен българин, обикновено от запазилите се там през вековете няколко големи рода от болярско потекло. Според някои изследвания силно привилегированото положение на чипровските занаятчийско и търговско съсловие и  на това основание неговото добро материално положение и високо самочувствие, предизвикват раздразнение и ревност у останалата „рая” и след едно поредно по-остро спречкване, някой от засегнатите прави донос, с който уведомява османските власти, че чипровските католици се отнасят с повече уважение и подчинение към папата в Рим, отколкото към законния си господар-султана в Истанбул.

Първите известни сведения за присъствие на саксонски рудари в България са от ХІІІ век. През 1330г, след злополучната битка на цар Михаил Шишман при Велбъдж, победителят, сръбският крал Стефан Дечански, изпраща саксонски рудари от сръбски и влашки рудници да работят за него в Чипровци. През 1357г, спасявайки се след междуособици за босненския кралски трон, в България  пристига княз Парчия Кнежевич. Отначало служи на цар Иван Александър, а след смъртта му, емигрирането на дотогавашният чипровски владетел Соймиров /по-късно нарекъл се Соймирович/ в Дубровник и преминаването на Чипровци към Видинското царство, Парчия Кнежевич е назначен от цар Иван Срацимир да управлява древния железодобивен рударски център, а към онзи момент и единствен източник на сребро за монетните емисии на Видинското царство. От Босна Парчия е довел голяма група от вездесъщите „саси”, както наричат в онези времена саксонските рудари, и тяхната висока професионална репутация е главната причина царят да му повери много важното за държавата му Чипровско воеводство.
Литературните източници налагат впечатляващият извод за повсеместно присъствие на саксонски рудари през средновековието, от мястото на днешния родопски град Мадан, на запад през територията на цяла Европа, до Британските острови. Очевидно е, че те са несъразмерно много в сравнение с цялото население на средновековна Саксония и това се дължи на отнасянето към тази група и на рудари най-различни други народности освен саксонците.

Проучвания от началото на ХХ век на българското народно творчество свидетелстват, че в района на Неврокопско /днешно Гоце Делчевско/, през средните векове многобройни саксонски рудари живеят в легендарния Леген град. Основната част от тях са поляци /”лехи”/, а има и италианци, германци и други западноевропейци. През 1903г пак в югозападния край, от долината на р.Места до Албанските планини, все още има имена на села свързани с преобладаващото някога присъствие на поляци в рударските колонии: Лехово-Валовищко, Лешко-Горноджумайско, Лешани-Охридско, Лешки-Паланешко.

По средното течение на златоносната р. Огоста, извираща от Чипровския балкан, и днес се намира село Лехчево и според местно предание, още  по времето на римския император Константин Велики в околността действа голяма златарска работилница. Името на селото недвусмислено свидетелства за поляци златотърсачи добиващи и преработващи тук злато през средновековната  епоха на саксонските рудари.

В Чипровското въстание участва и несъществуващото днес с.Лешовец. / И тук-лехи/ Има сведения, че доведените в Чипровци от Парчия Кнежевич рудари са чистокръвни  босненски славяни и без особени езикови проблеми общуват с местните жители.

Налага се изводът, че „САКСОНСКИ  РУДАРИ” е по-скоро общоприето наименование на  авангардната за времето си рудодобивна и металургична школа, създадена, развита и разпространена от германското племе сакси, отколкото означение на професионална група само от саксонска народност. На територията на България, както и в по-голямата част от Европа, през средновековието към саксонските рудари, освен представителите на германските народи, се отнасят: поляци, босненци, маджари, италианци… В много български рударски центрове, навярно най-вече заради близостта на славянските езици, преобладават поляците.

Саксонските рудари обикновено са на неголеми групи, и изпълняват възловите и най- прецизните операции при добива на суровината /рудата/, обогатяването и преработването й в метал и изработката на металните изделия. За да се избегне неефективното разпиляване на техните сили, знания и умения, повечето от неквалифицираните и тежките работи се изпълняват от местни работници и част от тях след продължителна съвместна работа научават много от най-важните професионални тайни на рударството. В самоковската железодобивна индустрия,  работеща интензивно от ХV век чак до началото на ХХ век, също присъстват саксонските рудари и имат своето селище  Сръбски Самоков. Пак те, през ХVІ век, учат етрополските железари да използват водата  при добива на  руда. В Кюстендилско саксонските рудари работят до ХVІІІ век. Напускат и по причина на намалелите запаси, но най-вече заради твърде зачестилите безпощадни и опустошителни кърджалийски нападения. Османците, силно заинтересовани от стратегически важния металодобив в българските земи, докарват саксонски рудари от районите на Банат и Седмиградско, докато териториите им са в тяхно владение и повечето от тях въдворяват да живеят и работят в Чипровец.

След края на ХVІ век чипровския добив на желязо бързо спада поради затруднената достъпност и влошената рентабилност на рудните залежи при тогавашните технологии. Последният мадан /комплекс от примитивна мартенова пещ и задвижван с водна енергия чук/ престава да работи през 1662г. Намаляват и постепенно се губят рударските привилегии и нарастват данъчните произволи и на централната власт и на регионалните откупвачи на данъци. Дори започва незапомнено за Чипровец събиране и на кръвен данък за попълване на еничарския корпус. Чипровчани са жестоко потресени от тези промени. Мнозина са принудени да търсят друг начин за препитание, непривичен, често пъти недостатъчно доходен и сигурен. Всичко това допълнително изостря нетърпимостта им към и без това трудно поносимото чуждо владичество

Саксонските рудари по различен начин създават или попадат в своите колонии:
   - наети по договор свободни рудари в случаи, както навярно е с привлечените от цар Иван Асен ІІ, а след век и от сръбския крал Стефан в Чипровци и в сребърните рудници на съседна Сърбия

- докарани като военна плячка след успешни завоевателни походи, като рударите от Банат и Седмиградско, след завоюването на техните земи от османците. Те работят като крепостни селяни за турските предприемачи, взели на откуп находищата и металургичните съоръжения в Чипровци заварени в завоюваните територии саксонски рударски колонии, които не напускат работата си въпреки военните действия и остават да работят и за новите собственици на рудните находища , както е случаят с многобройните саксонски рударски колонии от района на Гоце Делчевско и легендарното рударско средище Леген град. Там рударите  присъстват и работят много години и преди и след присъединяването на територията към Османската империя.

Животът в средновековните саксонски рударски колонии си има своите особености:

  - чувствата за национална принадлежност и патриотизъм, както сега ги разбираме, в ранното средновековие, а и по-късно, са доста разтегливи понятия. Обикновеният човек се е чувства добре там, където има добри условия за препитание, сигурност в утрешния ден, не е прекалено натоварен с налози и спокойно може да изповядва религията си.

   - всички балкански славянски народи говорят по това време съвсем близки езици и често пъти едно поколение от приграничните райони през живота си попада по няколко пъти под управлението на различни държави при приблизително еднакви условия.

  - известните ни саксонските рудари са с католическо вероизповедание, и живеят заедно със семействата си в доста затворени общества. Техните работодатели, съседи или господари не се намесват във вътрешния им живот без наложителни причини.

  - на някои места, както е в Самоков, Кюстендилско, или Леген град, колониите саксонски рудари съществуват по няколко века и поколения се раждат, работят и напускат този свят, без да видят майката-родина, но и без да се чувстват неприемливо ощетени от това. Те са  капсуловани и защитени чрез специфичният си обществен и духовен микроклимат. Потвърждение на това в наше време дава над 260-годишната история на българите в Банат, а там най-добре се вижда това обособяване и национално съхранение в село Стар Бешенов, заселено основно с католици-павликяни от крайдунавските никополски и свищовски села, емигрирали в десетилетията  след Чипровското въстание.

Наетите за определен срок рудари в преобладаващата си част, след време се връщат в родните си места. Навярно и някои от докараните със сила рудари, при честите средновековни промени на границите, намират обратния път към дома.

Следите на дълго съществувалите колонии и след много векове личат в наименованията на селата изброени по-горе, носещи над шест века имена производни на „лехи”, личат във фамилните имена с очевидна босненска или хърватска връзка, произхождащи от Чипровско, като Букович в с.Бърдарски геран-Белослатинско, Василич в с.Асеново-Никополско, Ловров в с.Замфирово-Берковско и с.Асеново-Никополско…

Фактът, че преобладаващото мнозинство от „саксонските” рудари по българските земи са от славянски произход обяснява, защо няма германски следи в топонимията и други области, а също и защо останалите на място чужденци почти безследно са претопени сред местното население. Дори потомствените босненски аристократи от потеклото на княз Парчия Кнежевич /епископ Петър Парчевич, архиепископ Стефан Кнежевич, най-успешният въстанически военен ръководител Георги Пеячевич/, които несъмнено пазят спомена за своя произход и получават признание за него от императорския двор на Австрия, а Пеячевичи получават и благородническа титла, се чувстват и работят като български патриоти и с огромен личен риск организират и оглавяват едно от най-славните български въстания против османското владичество. Бащата на Георги Пеячевич-Матей Пеячевич загива при отбраната на Чипровец като един от нейните ръководители. Епископ Петър Парчевич твърде често пътува на продължителни дипломатически мисии, за да организира антитурска коалиция с обхват от Ватикана в Рим, през дворците на полските крале, до двора на украинския хетман Богдан Хмелницки и не успява пълнообемно да изпълнява духовните си задължения към паството си. Затова Ватиканът за няколкогодишен период от време дори го лишава от  епископския му сан. Завършва живота си в болест и нищета. И той и архиепископ Петър-Богдан Бакшев умират от старост през 1674г, без да дочакат да видят чипровския бунтовен устрем към българската свобода, която е главната цел на живота им и за която са вложили толкова пламенни патриотични чувства и самоотвержени усилия

Над Чипровец преминава старопланински проход на най-прекия средновековен  път от свободния търговски град-република Дубровник, /известен от древността още и като Рагуза/ през Пирот и Чипровец, към колониите на дубровнишките търговци в Северна България. Несъмнено, пътят е известен от древни времена като връзка между населенията в поречията на реките Нишава и Южна Морава и Мизия и е логично да се използва още от първите години на дубровнишката търговия с Второто Българско царство, когато тя е изключително сухопътна. Българските владения между Дунав и Стара планина през средновековието са безспорни и сравнително сигурни и в тях са главните органи на българската държавност и оживения стопански живот, докато земите южно от Стара планина твърде често преминават от едни в други ръце и са арена на непрекъснати военни сблъсъци, разорение и обезлюдяване. Неслучайно най-дейните дубровнишки търговски колонии изкупуващи от българските производители големи количества кожи, вълна, восък и лой, като изключим главната колония в София, и през османското владичество са в северните български земи. Маршрутът през Чипровец, освен че предлага по-малко разстояние, позволява и заобикалянето на София, където контролът върху вноса и износа е по-сериозен, а църковният десятък за католическата църква върху стоките на дубровничани-неизбежен. И по тези причини, още от времето на второто българско царство, в Чипровец присъстват дубровнишки търговци, семействата им и работниците им от факториите, всички-католици. В историческите изследвания само се загатва или косвено се засяга ролята на Чипровец в дубровнишката търговска мрежа, а той е важна част от маршрутите, като почивен пункт с пренощуване след или преди преминаването през Балкана, за претоварване от гърбовете на коне върху коли или обратно и за разпределение или съсредоточаване  на товарите по маршрутите към и от Лом и Видин на север или към и от Враца, Ловеч, Плевен, Никопол, и още по-нататък на изток. В допълнение към босненските рударски семейства, към болярите от потеклото на босненския княжевския род и към управителя на важния рударски район също от този род, дубровничаните участват във формирането на доминираща във воеводството и важна за държавата общност от католици. Затова и католицизмът оцелява в Чипровско дори по времето на драматичния му погром  през 1369г, организиран от цар Иван Александър след реконкистата на Видинска България превзета от маджарите, в който разгром петима мисионери францисканци мъченически губят живота си от ръката на насилствено покатоличени преди това българи. След включването в границите на Османската империя, чипровската католическа общност получава попълнение. Православни чипровски търговци привлечени от свободата, привилегиите, държавната закрила и ниските налози върху дейността на дубровнишките търговци и подпомогнати от познанството си с местните, софийските и други дубровнишки представители, приемат дубровнишкото гражданство и естествено и католицизма. Така се появяват и чисто български  родове с прибавени към фамилните си имена окончания ич характерни за хърватската именна традиция. В други случаи, такива окончания се прибавят към българските фамилни имена само като признак на принадлежност към чипровския елит. Роденият в село Ореш-Свищовско епископ Филип Станиславов, в Чипровци започва да се нарича Станиславич. Въстаническият командир Богдан Маринов става Деодат Маринович. Някои изследователи споменават и архиепископ Петър-Богдан Бакшев с похърватченото фамилно име Бакшич.

В данъчен списък от 1756 г. на град Терезиополис / днес село Винга в румънски Банат/, в частите му за: българи привилегировани /заради участието си във въстанието/, бедни, стари и сакати българи, умрели българи и бедни вдовици, от общо 85 фамилни имена, 16 имена са с окончания ич, едно е с полски произход-Левински, две-с немски: Херман и Кифс и четири с маджарски: Габор-двама, Фонтос и Бакани. Възможно е част от 16-те, Левински и шестте с неславянски фамилии да са потомци на чипровчани-побългарени „саси”, но всички са регистрирани като българи при австрийския имперски данъчен чиновник, който изготвя списъка и без съмнение разбира и изпълнява добросъвестно тази работа, като има възможност да сверява истинността на произхода на данъчно задължените с българите от общинската управа на градчето. Някои изследователи твърдят, че фамилните имена с маджарско звучене са на българи-чергедски крепостни селяни-бегълци, но при извършения преглед на чергедските списъци от 1747 г в изследванията на проф. Милетич, в тях не се оказаха такива фамилни имена, въпреки силно подчертаното от самия професор голямо еднообразие и много честа повтаряемост на имената на българите в Чергед. В съвсем други раздели са записани дунавските павликяни-католици, немците, православните българи и други етноси. Логично е, че доста босненци  остават в Чипровец и под османска власт. Изборът им не е особено труден, тъй като родината им също е завладяна от турците. В Чипровец те добре са устроени в богатото, сравнително спокойно, периферно градче, собственост на султанското семейство, а впоследствие и само на великодушната към раята си султанска майка. Професионално са добре приети и привилегировани. Поляците и германците рудари масово се завръщат в свободните си държави още при надвисването на турската опасност и само единици от тях остават в Чипровец.

За дубровнишките търговци ситуацията при смяната на българската с османска централна власт е значително по-различна. Те получават и от Османската империя статут на специално поканени, желани и ухажвани чуждестранни гости и запазват търговските си привилегии. В първите години на турските завоевания на Балканите обезлюдяването и военният срив на икономиката възпрепятстват дейността им и чак след век търговията им започва да се съживява. През размирната 1688г със сигурност те съчувстват, а навярно някои от тях, по-скоро изключение, ненапуснали предварително надигащия се на всеоръжие Чипровец, дори участват по някакъв начин във въстанието и след това емигрират с общия поток. Има сведение подсказващо за активното участие на  дубровничани в политическата подготовка на въстанието. През 1684г във Влашко пратеник на име  Антидио Дино търси подкрепа за предстоящото въстание. Името е с италиански произход и вероятно се дължи на дубровнишкия му произход. За съпричастността им към въстанието е показателно това, че заподозрени за съучастничество, дубровнишките търговци след него изгубват доверието на централната турската власт и под нейния натиск много скоро  многобройните им търговски колонии в българските земи, измежду най-дейните в тогавашните османски балкански владения,  за кратко време и завинаги изчезват.
Изложените до тук факти и съждения дават отговори на зададените в началото въпроси.

Саксонските рудари са висококвалифицирана интернационална общност за добив и обработка на метали, доминирана от саксонци.

В Чипровци има сериозно, водещо присъствие на саксонски рудари. Вероятно  първите от тях през ХII в. са от германски произход. По-късно, през втората половина на ХІV в. заедно с Парчия Кнежевич пристига голяма група босненци, наследили саксонските технологии и рударски традиции от германци, работили през предните 2 века в Босна. Босненците донасят и Саксонския рударски закон-1412-1417г. По неговите правила  работят рударите в Чипровско през следващите векове. Има данни за представители и на други народности между рударите.

След покоряването на балканските държави от османските турци и включването на народите им в Османската империя, много босненци и някои саксонски рудари  от други народности останали в Чипровец спонтанно се интегрират в местното общество.Заедно с дубровнишките търговци, при многовековното си присъствие те оставят следи във фамилните имена на някои от родовете, в манталитета, обичаите и диалекта на чипровчани. Саксонските рудари и проповедниците францискански монаси са определящи за римокатолическия църковен обред на по-голямата част от християните в Чипровско. Влиянието им косвено се проявява и много по-късно, при избора на латиницата за банатската българска писменост, наречена свойски от ползвателите й „палкянско писмо”. Този избор може да се разглежда и като продължение на случилото се преди това, през ХVII в, когато българският превод на Саксонския рударски закон е изписан с латиница.

В годината на въстанието-1688, католиците в Чипровско са повече от 4000, което представлява повече от половината от населението на околността. Голямата част от тях са миньори, металурзи, ковачи, златотърсачи, ювелири и едри търговци със значителен стокообмен в Османската империя и далеч извън границите й. Доста от тях са  заможни, всички са с високо самочувствие и силно свободолюбиви и без изключение добре образовани, като за последното има писмени свидетелства от възхитен от грамотността им пътешественик из османските владения. Освен основните училища, цели два века преди появата на друго българско светско училище в Габрово /днешната Априловска гимназия/, в Чипровец вече има колеж с 30 студенти от всички райони на българските земи, където живеят католици и много тези студенти /всяка година–шестима/ продължават образованието си в Лорето-Италия, а след завършването си там стават високоерудирани учители, книжовници, духовници, а някои израстват и до високи санове в католическата църковна иерархия и то не само в българските земи, но и в Западна Европа. В рамките и дори извън рамките на широко застъпените както в училищата на Европа за това време общообразователни и свързани с религията учебни дисциплини, младежите в колежа получават отлични знания и по право, философия, латински и „илирийски” /хърватски/ език. Последният е донесен през ХІV век и се и утвърдил в Чипровско за професионално общуване от босненските благородници, рудари, търговци и монасите-францискани, като много думи са навлезли и в ежедневната реч на населението.

За период от 52 години Чипровец е фактическото седалище на Софийския митрополит, глава и на българската католическа църква, с църковна власт включително и над тогавашното княжество Молдова, граничещо на запад с река Серет. И по време на самото въстание през 1688г Софийският архиепископ Стефан Кнежевич, тясно съпричастен, както и великите си предшественици, към свободолюбивите тежнения на паството си, се намира в центъра на бунтовния пожар Чипровец, преживява заедно с всички трагичния неуспех и драматичното спасение през река Дунав, която на 70-годишна възраст преплува на кон, и една негова релация до Ватикана написана няколко дни след разгрома на въстанието е измежду най-важните известни и най-достоверни източници за събитията. Верен до самата си кончина на дълга си да бъде духовна опора, да дава надежда, да легитимира с авторитета си неволниците-бежанци пред властите на земите в новите поселения, да им търси и намира помощи за прехрана и подслон, той е неразделен от сънародниците си през всичките първи три, най-тежки години на емиграцията. Когато са нападнати и ограбени от татарски наемници, разположени на стан близо до Комполунг, посред зима, останал само по долни дрехи, заедно с всички други, прекосява заснежените Карпати търсейки спасение в Трансилвания. Нито в един миг духовникът не проявява стремеж към самостоятелно спасение, сигурност или пък лични удобства, крайно нужни на преклонната му възраст и полагащи се на високия му църковен сан и аристократичния му произход, които без съмнение са щели да му бъдат признати и удовлетворени от властите.

 „Палкянското писмо” се оказа жилаво и след 145 г съществуване днес продължава  да е жизнена паралелна форма на българския книжовен език, като се употребява от българите в Банат. С неговата адаптирана латиница и по „правописанието” създадени някога от учителя Йозо Рил и неговите колеги от българските училища в Банат, се списва в наши дни и вестникът на банатските българи в Румъния „Nasa Glas”. В електронните си сайтове и блогове банатските българи си общуват на него, макар да владеят перфектно и румънски, а доста от тях и съвременния литературен български, унгарски и немски език. Тази писменост и скромна книжнина, в добавка към римокатолическото християнско вероизповедание имат векове наред решаващо значение за съхранение на българското им самосъзнание живо, макар и далече от майката-родина на дедите им, сред многонационалното море на Банат. Те ще ги запазят и от размиващите вихри на ускорено нарастващата глобализация още векове. Не може да се съмняваме в това, след като твърда увереност в самосъхранението е изразено наскоро и от един техен виден представител пред официален представител на българските власти при посещението му в Банат.

Наследството, оставено от саксонските рудари, е определящо за забележително високата  през ХVІ и ХVІІ век, на западноевропейско равнище, битова, професионална, политическа и духовна култура в Чипровец, за силно подранилото /с близо 100години/ Чипровско възраждане, последвано от надигането през 1688г на целия северозападен край населен с българи на борба за национално освобождение. Това наследство, макар и вече силно замъглено от времето, съвсем недостатъчно изследвано, пренебрегвано, отричано и почти повсеместно забравено, и днес може да се открие между банатските българи и много от техните потомци.

01.02.2011г
о.з. п-к инж.Александър А. Лавров
Гр.Враца

Коментари  
+2 #1 Варта Корисян 23-01-2013 08:51
Привет Полковник, де да имахме поне няколко толкова знаещи и подобни родолюбци сред професионалните ни историци!!! Аз живея отскоро в този регион на страната и тъй като живо се интересувам от история, останах смаяна от статията ви за Чипровци и тамашното население. Имам публикациии за Богомилите и знаех, че тамошното население е "еретично" ... но Вашите познания ми "отвориха очите" за много детайли! Обадете ми се по ел-поща, за да се срещнем във Враца, където ходя често.
С уважение - Варта
#2 dani boqnova 03-02-2013 11:02
trbva mi doma6no:"bylgar ski gradove osnovani ot saksonski rodari.za srqda :cry: :cry: :cry:
+1 #3 dani boqnova 03-02-2013 11:03
aaaaaaaa :cry: :cry: trqbva mi doma6no po-istoriq"bylg arski gradove osnovani ot saksonski rodari :cry: :cry: :cry: za srqda :sigh:
#4 Александър Лавров 04-02-2013 22:39
Daiana, отвори си пощата.
Добавете коментар