Дамян Францов е банатски българин роден в с. Бърдарски геран, Врачанска област. Завършил е Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" - София. Работи като адвокат. Автор е на стихосбирките: "Лутам се бясно", 1992 г., "Тъжна надежда", 1993 г. и "Деветият кръг на сърцето", 2002 г. Негови стихове са публикувани в литературния периодичен печат. За него поезията е продължение на всекидневието, където господар е духовната изтънченост, катарзисът и безпощадната искреност.
Ще започна представянето на Дамян Францов с част от негово
стихотворение. В него лирическият герой е с „професия –
строителен работник”.
Познавайки поета, общувайки и докоснала се до него чрез творчеството му, рискувам много, той, със своята чувствителност и скромност, да се изчервява и чувства неудобно, четейки написаното. Зная, че, с ефирните си струни никога не би направил за себе си това описание. Но, ако можех да пиша като него, бих използвала точно тези слова:
„Аристократ по дух,
с душа понесла тежестта
на някаква
изтънчена чувствителност;
със сърце, забило лудо
във ритъма
на призивна камбана;
с лице болезнено,
ранимо от дребното,
което в мислите
на хората се ражда,
противно на законите
на битието...
Аристократ по дух,
в най-хубавия смисъл...”
А той сигурно би ми отговорил:
„Живея просто като другите,
едрея от предразсъдъци
и евтини самодоволства,
страхувайки се искрено
от твърдостта на хляба
и студенината синкава на ножа,
попаднал инстиктивно във ръцете ми...
И може би защото не успявам
да се сродя докрай
с естествените си реакции,
изглеждам раздразнително
чувствителен.”
Чудак, който не се отегчава да разговаря сам със себе си и душата си,
Живеещ в
„свой,
учудващ свят
там, някъде във ъгъла
със екзалтации натъпкан,
с извънземен образ
и с омагьосан глас,
рая надживял,
анатемосал пъкъла!”
Той тъгува „по разпиляната си
кръв-
в Банат, в Словашко,
и в Америка.”
Роден в с.Бърдарски геран, мястото – средоточие на много стари култури, цивилизации и традиции, на 1 октомври – Ден на поезията и музиката. Дали затова не реди своите слова и чувства като нежни акорди...
«Замаян съм-
от водопада на неизказаните думи,
и грохота на неумиращата тишина...»
Завършил гимназията в град Бяла Слатина и Юридическия факултет
на СУ»Климент Охридски».
«По белите пътеки на зората
Ведно с надеждата пристига
моя ден.
Преодолял прегръдките
на бездуховните пространства
се връщам отмалял,
но не сломен...
Жадувам хората с добро
да ме запомнят,
макар, че стига и една
прехласната жена
до мен да крачи,
по белите пътеки на деня!»
Женен с две деца и две внучета.
Има издадени пет поетически книги: «Лутам се бясно»-1994 год., «Тъжна надежда»-1995 год.; «В деветия кръг на сърцето»-2002 год., «По белите пътеки на зората»-2004 год.; «Отронена от болката сълза»-2007 год.
«Цели петдесет години
Своя щур живот живях.
Искрено дори хитрувах,
а притворството е грях?
Бях с несвестните –
несвестнен.
Бях надежда, подъл страх...
Нека Господ да отсъди –
крив ли съм, или съм прав!
Рубиконът е преминат...
Младостта е пух и прах.
Бог и дяволът се канят –
да ми станат кум и сват!
Дяволът ще ме прилъже,
Бог ще ме спаси, но знам,
в рая ме очаква ада,
който сам съм си избрал!
Негови стихове са печатани в литературни сборници и в периодичния печат.
«Не ме търсете!
Аз ще съм заминал.
Самотен. Неспокоен,
малко лош.
Ще си отида неповярвал,
че годините
ще ни подкупят
с постове, пари
и лек разкош...
Писмата ви ще идват
непрекъснато
на стария и побелял адрес.
Ще бъдат кратки
и понякога навъсени
във оня спор
не стихнал и до днес.
А някак странно
почна цялото объркване.
Забравихме да мислиме
на глас.
Прекрасен ум,
блестящо целомъдрие –
са вече верния и точния
компас.
Мечтите ни – наивни
малки грешници,
са вече постове,
Пари и лек разкош...
Не мога повече.
Завинаги. Довиждане...
Трудно е от творчеството на Дамян Францов да се изберат само няколко стихотворения, и то такива, че човек да добие по-пълна представа за цялото.
