| Съдържание на статията |
|---|
| Процесии и мостове – в търсене на ориентира (Храмът в Гостиля) |
| Да попаднеш в пропаст |
| Храмът „Пресвето Сърце Исусово” |
| Процесиите |
| Някъде там… |
| Всички страници |
Страница 1 от 5
За пътника почивката е сладка, а за този, който търси място за дома си, надеждата намира кътче, за да накара живота да продължава. Банатските българи пътували през пространството и времето, търсели поредния дом за себе си, от пустошта създавали градината на мечтите си и я пълнели с деца, за да има кой да продължи пътя и да стигне до следващото място. Поредицата от тези сладки почивки и мъките по създаването на поредното селище се крепи на стремежа да тръгнат отново, да намерят земя, която да обработват, да изплетат в света своята паяжина от извървени пътеки, пролети сълзи, скъпи жертви, любов и омраза, успехи и провали.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.
Общинско краеведско дружество „Сребреня” – Бяла Слатина проведе на 16 май своите първи Краеведски четения в една от залите на Народно читалище „Развитие-1892“ – гр.Бяла Слатина. В дружеството членуват представители не само на града, но и на селата от общината. От Бърдарски геран член е Светлана Караджова, която представи накратко обширен труд, върху който работи в момента, с работно заглавие „Разпадане на общността, според степента на дефицит... 
В Картинната галерия на град Бяла Слатина на 14 май бе открита изложба, в която участие взе и Иван Василчин, банатски българин от Стар Бешенов, Румъния.
Художникът представи нови творби, които са част от диренията му в света на изкуството. Можете да ги видите тук
От 25 до 27 май творбите ще бъдат изложени в Ритуалната зала на Бърдарски геран по повод честванията на 125-годишнината от основаването на селото.
Иван Василчин е роден на 23 септември 1974 г. в семейството на б... 
На 2 февруари 2012 г. Иван Василчин, банатски българин от Стар Бешенов (Румъния), стана член на Съюза на българските художници. Тази новина дойде да зарадва банатските българи по света, защото е признание за художник, който претворява в картините си своето виждане за българското.
От 7 до 21 февруари 2012 г. в залите на ул.“Шипка“ № 6 в София ще има изложба с картините на всички нови членове на СБХ, където почитателите на Иван Василчин ще могат да видят част от тво... 
Банатското българско село Бърдарски геран се слави с мелодичния си химн, който знае и пее всеки, обичащ това място, но изненадата за днешните му жители дойде от Държавен архив Враца. Весела Пелова, главен експерт в архива, издири запазения текст на създадения от свещеник Евгений Босилков и учителя Дано Андреев през 1937 г. „юбилеен химн“ по повод честването на 50-годишнината от основаването на селото.
Ето и текста му, но за жалост не са запазени ноти:
Юбил... 
На 24 декември 2011 г. почина Петър Василчин - банатски българин от Иваново (Сърбия), който отдаде целия си живот за българската кауза. Въпреки трудностите, въпреки заплахите, въпреки гоненията, остана българин до края.
Погребението бе на 26 декември от 13 ч. в католическите гробища в Панчево. Покой на душата му!
..................................
Коварна болест сякаш за мигове покоси Петър Василчин - скъпия ни, незабравим Перо. Имах професионалната сполука да работя 16 годин... 
